Пазителката

VIGINTI QUINQUE Предупреждението

На сутринта се събудих рано и бързо се облякох. В къщата все още не се чуваше никакъв звук. Дори Хари Две спеше на пода край леглото ми. Излязох в коридора и спрях пред една от вратите, които по-рано бяха отказали да се отворят пред мен. Извадих пръчката, направих три успоредни движения и произнесох:

— Кристиладо магнифика.

В следващия момент отскочих назад с такава сила, че ударих гръб в отсрещната стена.

Право пред лицето ми, едва ли не прогаряйки дупка в мозъка ми, лежеше, свит на кълбо, джабит в клетка от ярка светлина. Кошмарната твар спеше дълбоко, затворила стотиците си очи. Но заспала или не, единственото, което ми идеше при вида й, бе да побягна с писъци.

Вместо това потупах крак с пръчката, прошепнах: Пас-пусе, и си помислих къде искам да се озова. Всъщност навсякъде, но не и тук.

Миг по късно вече се намирах извън къщата, а също и извън пределите на зеления купол.

Огледах се наоколо. Утринта бе свежа и спокойна. Засилих се и се откъснах от земята с Дестин, вързана здраво около кръста ми. Летейки, държах пръчката в готовност, но нямаше как да предвидя внезапния порив на вятъра, който ме поде и запрати шеметно надолу. Успях да възстановя равновесието си навреме, но щом вдигнах лице, пребледнях. Ясният небосклон се бе превърнал в тъмнееща облачна маса, прорязвана от светкавици. Оглушителен грохот едва не спука тъпанчетата ми. Трябваше час по-скоро да се спасявам.

Приземих се доста твърдо и веднага погледнах нагоре. Небето отново бе чисто като коприна.

Какво, по дяволите, ставаше?

Вдигнах ръце и с пружиниращ отскок се стрелнах отново нагоре. И за сетен път ме погълнаха свиреп вятър и пороен дъжд. Теченията ме подмятаха като обрулен лист, а капките ме шибаха като камшици. Водата влизаше в очите, в устата ми, караше ме да се задавям.

Минута по-късно се озовах просната по корем върху тревата, прогизнала до кости. Претърколих се по гръб и вдигнах очи към небето. То ми се усмихваше, лазурно и невинно.

Улових с две ръце косата си, за да я изцедя, после сторих същото и с дрехите. В този момент долових движение вдясно от себе си. Когато се обърнах, трябваше да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам. Защото към мен приближаваше не друг, а самата аз. На около три метра разстояние двойничката ми спря и ме загледа. И преди бях имала вземане-даване с маниак — противна твар, способна да се превърне в някой друг, а после да се вкопчи в теб и да те накара да изживееш най-лошите си страхове, докато бавно изцежда живота ти. Но и през ум не ми беше минавало, че нещо може да се превърне в… мен.

Разбира се, знаех, че това не съм аз, а друго същество, което най-вероятно не ми желаеше доброто. Е, бях подготвена да се отбранявам и щях просто да направя нещо, колкото да го прогоня. Вдигнах пръчката, насочих я към него и съсредоточавайки вниманието си върху дясната му ръка, произнесох:

— Инджурио.

Болката бе незабавна и толкова остра, че със стон се превих надве. Вероятно бях сбъркала нещо в изпълнението на магията. Насочих пръчката към дясната си ръка.

— Еразио!

Болката изчезна.

Междувременно съществото, точно копие на мен, се бе приближило още. Макар да не предприемаше каквото и да било заплашително действие, всяка фибра в мен крещеше, че ме грози ужасна заплаха.

Фокусирах духа, тялото и съзнанието си и като внимавах да изпълня движението правилно, замахнах към левия му крак.

— Джагада!

В бедрото и прасеца ми се появиха дълбоки, разкъсани рани. От режещата болка ми призля и паднах на земята. През насълзените си очи видях, че съществото се надвесва над мен.

Устата му се отвори и отвътре се показаха остри, почернели зъби. Мокър, противен език се стрелна и облиза лицето ми. Инстинктивно разбрах, че ме опитва на вкус. Заслепена от ярост и страх, че ще бъда изядена, вдигнах за сетен път пръчката и като събрах цялата си омраза, изкрещях:

— Риг…

Но така и не успях да довърша заклинанието. Гласът ми бе изчезнал, вероятно отнет по някакъв начин от зловещата твар. А без глас как можех да го спра да не ме разкъса? Устата му се разтвори още по-широко, добивайки невероятни размери. Единственото, което виждах, бе черното, зеещо отвърстие, способно сякаш да ме погълне цялата.

— Импарио — произнесе нечий глас.

Ослепително бяла светлина удари създанието право в лицето. То изгуби останките от човекоподобния си облик и се превърна в люспест, зъбат урод, с ноктести лапи и едно-единствено око по средата на челото.

— Ригаморте — рече отсечено същият глас. Във въздуха се мярна черен като въглен лъч и срещна гърдите на нападателя ми. За миг изригна огромно кълбо дим, а после всичко изчезна.

Обърнах се и видях Астрея, все още с вдигната пръчка в ръка. Тя я насочи към облетия ми в кръв крак и каза тихо:

— Еразио.

Раните се затвориха и аз, цялата трепереща, се изправих.

После вдигна очи към пребледнялото ми лице.

— Инмутадо!

— Какво беше това нещо? — попитах, усетила, че гласът ми се възвръща.

Астрея хвърли поглед към обгорения кръг в тревата на мястото, където бе стояло съществото.

— Допелганг. Те умеят да се превръщат във всичко, което видят. В конкретния случай — в теб.

— Но всеки път, когато се опитвах да хвърля магия по него, тя поразяваше мен.

— О, да, това е най-силното му оръжие. Жертвата му се отбранява със зъби и нокти, без да си дава сметка, че всъщност вреди на себе си. Допелгангът трябва само да изчака търпеливо, докато тя се убие или осакати, за да я изяде.

— А когато се опитах да използвам магията Ригаморте?

— Аз те спрях. Иначе сега щеше да си мъртва.

— Но как?

— Със заклинанието Мутадо. То отнема гласа. А после ти го върнах пак, което е и причината да си говорим.

— Предполагам, че с бялата светлина си го ослепила, за да не може повече да приема чужди форми?

— Да, то трябва да те вижда за целта. След като му отнех тази способност, убиването му беше лесно. Впрочем — добави строго тя — имаш късмет, че заварих стаята ти празна и излязох да те търся.

— Бях решила да поразгледам наоколо от въздуха, но върху мен се стовари буря.

— Естествено, че ще стане така.

— Защото Мочурището не иска да летя над него?

Суровото й изражение поомекна.

— Правилно, Вега. Добре правиш, че приемаш Мочурището като жив, дишащ и развиващ се организъм, защото то е точно такова. Впрочем нека днешно премеждие ти послужи за урок, че трябва да си винаги нащрек. Аз мога да те науча на много, но не и на всичко, което ще срещнеш в него. — Тя посочи с пръчката си. — Първият от Петте кръга започва оттук. Летателните способности на Дестин вече ще бъдат ограничени.

— Но не напълно изгубени?

— Не. Но те съветвам да я ползваш само при крайна необходимост. С нея можеш да бягаш от опасности, но рискът, който те дебне във въздуха, често е доста по-голям. — Тя ме погледна право в очите. — Честно казано, не смятам, че и тримата ще успеете да преминете отвъд невредими. Шансовете ви са толкова малки, че граничат с невъзможното. А аз, макар, естествено, да вярвам в магии, никога не съм вярвала в чудеса.

Тя се обърна и тръгна към къщата. Аз обаче останах, сякаш пуснала корени в пръстта на това ужасно място. Не бях сигурна кое ме е наранило повече — срещата с допелганга или думите, току-що изречени от Астрея.