TRIGINTA QUATTUOR Съюзът


Последвахме ги до техния лагер, който се намираше на километър и половина разстояние. Пътят ни минаваше през гора, толкова гъста, че на моменти едва се провирахме между стволовете. Поне нямаше начин някой колос да ни атакува тук, без да се заклещи още на първата крачка.

За разлика от дърветата край Горчилище тези тук съвсем не бяха високи и прави. Много от тях се виеха, имаха чепати форми и мрачни цветове. Наоколо не се забелязваше нито едно яркозелено листо, а мирисът, излъчван от напуканите им кори, не беше свеж, нито приятен. Всъщност единственото усещане, което долавях, бе на смърт и страх. Всеки звук навяваше мисъл за дебнещи хищници, всяка стъпка можеше да е последната. Гибелта ни сякаш се спотайваше във всяка гротескна сянка на разкривените стебла, а всеки клон като че замахваше да ни удари.

Искаше ми се да затворя очи, за да не ги гледам, но знаех, че не бива. Трябваше да стоя нащрек. Забелязвах, че и спътниците ми се чувстват по същия начин, особено Петра и Лакланд, които имаха мрачен и потиснат вид. Предположих, че и аз щях да изглеждам така, ако цялото ми село бе затрито.

Лагерът не представляваше нищо особено — просто груба дървена барака с навес от къс зебло отпред и постели, състоящи се предимно от изсъхнала шума. В сравнение с него Общежитието в Горчилище изглеждаше направо луксозно.

Храната и другите по-ценни притежания се пазеха в конопен чувал, окачен на един клон. Съмнявах се, че това е безопасно място, но от друга страна, имаше ли изобщо такова място тук?

Лакланд накладе малък огън и всички насядахме около него да сгреем премръзналите си кости. Аз отворих торбата си и разделих с домакините част от нашите запаси. След охолния живот при Астрея направо ми дожаля като ги гледах как стръвно се нахвърлят на няколкото залъка, които им предложих. Знаех, че до не толкова отдавна и аз самата бих сторила същото.

— Кажи ми — рече Лакланд, след като погълна и последната троха от хляба и твърдото сирене, — как по дяволите направи онези… трикове на ливадата?

— С ето това — извадих пръчката от джоба си. — Магия. Обучена съм на нея.

С крайчеца на окото си долових как Петра трепна при жеста ми и изгледа напрегнато вълшебния предмет.

— Не се притеснявай — усмихнах се обезоръжаващо. — Няма да я използвам срещу теб.

Очаквах да покаже известен страх или поне уважение, но изразът й си остана намусен и презрителен.

Делф забеляза раздразнението ми и побърза да се притече на помощ:

— Но Вега Джейн поначало има магически заложби. Не всеки може просто да размахва пръчка и да побеждава разни чудовища като онези на ливадата.

— А ти имаш ли такива заложби, Делф? — Петра отметна коси и сложи дланта си на коляното му — за твърде дълго, както ми се стори. Трябваше да положа усилие, за да не я цапна през ръката.

— Никакви — отвърна той с поклащане на глава. — Аз съм само едър.

— И умен — добавих припряно, преди Петра да е успяла да каже някоя лигава реплика. — Ако не беше той, никога нямаше да се измъкнем от лабиринта. Показваше ми всеки завой, докато уиндигото ни гонеше по петите. А също отвлече вниманието на колосите, за да мога аз да ги довърша.

— Виж ти — погледна го с възхита тя. — Едър и умен, че и симпатичен отгоре. — В този момент забеляза почернялата кожа под ръкава на ризата му и възкликна: — Какво ти се е случило?

— Един мантикор ме изгори — сви рамене Делф. — Вега Джейн му видя сметката, но си останах белязан.

— Бил си се с мантикор? — запърха с ресници тя.

Лакланд я прекъсна със звучно оригване:

— Е, а ние пък разполагаме само с този ръждив меч и арбалета. Предполагам, че доста по-лесно щяхме да изтребваме разни гадове, ако умеехме да хвърляме магии.

Петра, без да му обръща внимание, потъркваше китката на изчервилия се Делф. Станах да сложа още съчки в огъня и сядайки обратно, нарочно се озовах между двама им, така че тя трябваше бързо да си отдръпне ръката.

— Е, и от кого крадете в този пущинак? — попитах. — От други Фурини като вас?

— Вече ви казахме, че сме последните от своя вид — отвърна Лакланд. — Няма други, поне доколкото ни е известно.

— От кого тогава, от зверовете ли?

— Не, не от зверовете.

— Че то кой остана? — учуди се Делф.

— Хиперборите, кой друг — рече Петра, хвърляйки за кой ли път поглед към пръчката ми. Реших, че ще е най-добре да я прибера. — Предполагам, че могат да минат и за зверове, макар че приличат повече на нас от всички проклети създания тук.

Кимнах замислено. Хиперборите. Астрея ни бе споменала за тях. Че са със синя кожа и умеят да летят. А също че могат да бъдат както врагове, така и съюзници.

— Как се държат те? — попитах. — Мразят ли ви, задето крадете от тях?

— По-скоро не — отвърна Петра. — Струва ми се даже, че нарочно ни позволяват, защото знаят, че нямаме нищо.

— Глупости! — озъби й се Лакланд. — Кой ще ти позволи току-така да му вземаш нещата? Крадем си ги честно и почтено.

Според мен краденето трудно може да бъде „честно и почтено“, но реших да си премълча.

— Поне никога не са ни хващали, нито наранявали — изтъкна Петра.

— Защото сме добри, затова — изпъчи гърди Лакланд.

— А къде живеят хиперборите? — попитах.

— О, гнездят където им попадне.

— Гнездят? — възкликна Делф. — Искаш да кажеш, подобно на птиците?

— Аха, по дърветата. И гнездата им са възголемички. Гушат се в тях по няколко наведнъж. За безопасност навярно.

— А как тогава успявате да откраднете от тях?

— Петра умее да се катери като котка — рече гордо Лакланд. — А после пуска плячката на земята, където аз я събирам.

— Каква плячка?

— Месо, зеленчуци, парчета плат, от които си правим ризи и панталони. А също и вода. Държат си продуктите в съдове, изработени от дървесна кора. Улавянето им е малко трудно. Досега съм си чупил веднъж носа и два пъти пръстите.

— Не е чак толкова висока цена, за да се спасиш от гладна смърт — подхвърли Петра.

— Значи казваш, че можеш да ни измъкнеш оттук, така ли? — обърна се Лакланд към мен.

— Не съм споменавала такова нещо. Казах само, че Делф, Хари Две и аз ще прекосим Мочурището.

— А какво има отвъд него?

— Не знам — отговорих чистосърдечно.

— Тогава защо ви е да ходите там? — намеси се Петра.

— Защото каквото и да е, все ще бъде по-добре от тук — каза мрачно Лакланд.

— Е, тепърва предстои да разберем — промълвих тихо, а после добавих на по-висок глас: — Вие какво знаете за произхода си? Ето, ние например се наричаме Уъгморти, или накратко Уъгове. Виждам, че доста приличате на нас. Дали е възможно предците ви също да са от Горчилище?

Делф ме изгледа въпросително и аз свих рамене. Струваше ми се малко вероятно жители на нашето село да са стигнали толкова далеч, но в същото време не виждах друго обяснение.

— Доколкото ми е известно, винаги сме си били тук — рече Лакланд. — Винаги сме били Фурини.

— И никога не сме имали какво да ядем — вметна жлъчно Петра. — Затова пък все някой се е опитвал да ни убие!

— Така е — кимна Лакланд. — Татко ми е разправял как последните Фурини се събрали, за да се бранят от зверовете. Селото ни беше на десетина километра западно оттук. Докато една нощ те дойдоха и ни изтребиха до крак. — Той сведе очи и хвърли едно дърво в огъня. — Проклети гадини.

— Значи вашите родители не са имали никаква представа откъде сте дошли?

— Е, в пергамента може и да пише, разбира се — каза Лакланд.

— Какъв пергамент? — оживих се начаса.

— Кой сега издава тайни? — изгледа го навъсено Петра.

— Виж, ти сама каза, че приличат на нас. А на всичкото отгоре ни спасиха и кожите. Затова не ставай глупава, а им го покажи. Скрит е в една торба, ей на онова дърво.

— Много добре знам къде е! — Петра стана и се изкатери по стъблото с впечатляваща ловкост. Забелязах, че Делф също я гледа, възхитен от уменията й. И може би не само от тях. В следващия миг той долови, че го наблюдавам, и побърза да сведе лице.

Тя скоро се завърна с малка кожена торба, седна със скръстени крака на земята — до Делф, разбира се — и се зае да я отвързва. Извади отвътре овехтял свитък и ми го подаде.

Разгънах го и плъзнах очи през редовете. Почеркът беше прекрасен, но думите бяха на език, напълно непознат за мен.

— За какво става дума в него? — попитах.

— Никога не сме знаели — поклати глава Лакланд. — Нито пък нашите родители.

— Тогава защо ви е да го пазите?

— Защото, когато не притежаваш почти нищо, трудно се разделяш с вещите си. — Той замлъкна, преди да продължи: — Вижте, ние умеем неща, които ще ви бъдат от полза. Жилави сме като камшици и сме отраснали по тези места. Вземете ни с вас, няма да съжалявате.

Двамата с Делф се спогледахме и той кимна.

Обърнах се отново към Лакланд и Петра и казах:

— Значи, решено.

Всички се ръкувахме и аз добавих:

— Но ви предупреждавам, че ще бъде опасно.

— Голяма промяна, няма що — измърмори Лакланд.

Засмяхме се на шегата и атмосферата отведнъж се разведри.

Тогава не осъзнавахме, че това ще е последният ни смях за дълго време напред.

Загрузка...