Пазителката

DUODE VIGINTI В клопка

След като се нахранихме, Астрея ни отведе в стаята до библиотеката. Седна зад старинното бюро и се вторачи в нас, потропвайки с пръсти по плота.

— Искам да съм сигурна в истинските ви намерения — рече накрая.

Делф и аз се спогледахме.

— Мисля, че ги изразихме достатъчно ясно — заговорих първа аз. — Целта ни е да прекосим Мочурището. И тримата, разбира се, включително Хари Две — добавих, почесвайки кучето зад ухото.

— Ами ти, Делф?

— Същото, което каза Вега Джейн. Искаме истината. До гуша ни дойде от лъжи.

Астрея кимна и извади отново предмета, с чиято помощ бе докарала Делф. Сега го видях по-ясно. Беше полупрозрачен, сякаш направен от кристал.

— Какво е това? — попитах.

— Вълшебната ми пръчка. Тя е необходимо пособие за извършването на магии.

— И на мен ми се е случвало да правя магии в Горчилище — изрекох бавно, — макар да не съм имала пръчка.

— Имаш предвид Мълнията и веригата?

— Не. Веднъж възстанових прозорец, който Моригон бе разбила на парчета.

— Наистина? — Астрея доби заинтригуван вид.

— Как според теб съм успяла да го сторя?

— Вероятно силата ти се е предала по наследство.

— Но родителите ми не бяха магьосници — рекох натъртено.

— И откъде знаеш?

— Ами… никога не са правили магии.

— Това още не означава, че не са умеели.

— Ако са имали някакви способности, защо са се озовали в Приюта?

— Може би именно заради тях.

Смръщих чело, обмисляйки тази странна вероятност.

— Искаш да кажеш, че силата е повлияла върху здравия им разсъдък?

— Не, искам да кажа, че силата ги е направила опасни за другите.

Смисълът на чутото бавно проникна в съзнанието ми. Изправих се разтреперана. Лицето ми се зачерви, гърдите ми се разкъсваха от напиращи емоции.

— Означава ли това… — започнах, но думите ми изневериха. — Означава ли това, че… — Отново не ми се удаде да довърша. Делф се пресегна и положи успокояваща длан върху рамото ми.

— Че са били прокълнати, за да не могат да избягат от Горчилище? — изрече вместо мен събеседницата ми. — Да, именно това означава.

— Моригон! — изстреля се от езика ми. — Само тя е способна да го стори.

— Съгласна съм — кимна с подозрително спокойствие Астрея.

— А ти си знаела! — изкрещях.

— Разбира се, че знаех. Целта ни беше да не позволим на никого да напусне Горчилище.

Идеше ми да метна нещо по нея.

— Значи ти си накарала Моригон да превърне родителите ми във… във… онова, което станаха?

— Не, но я видях как го прави.

— Тогава си можела да я спреш! — възкликнах разгорещено.

— Вече ти казах, не искахме те да използват силата си, за да избягат.

— А защо тогава помагаш на нас да избягаме от Мочурището? — продължих да се нахвърлям. Знаех, че е глупаво, но не можех да спра.

— Кой е казал, че ви помагам? — последва незабавният отговор.

Изведнъж прочетох всичко в очите й. Как бях могла да се залъжа така?

Делф също го осъзна, скочи и ме грабна за ръката.

— Бягай, Вега Джейн!

Но преди да успея да стана от стола си, тя насочи магическата пръчка към него и произнесе:

— Елевата.

Делф се издигна във въздуха и спря точно преди да се удари в тавана. Астрея направи въртеливо движение с пръчката и той увисна с главата надолу.

— Престани! — изкрещях, с разширени от ужас очи. — Не го наранявай. Аз съм причината да сме тук. Остави го на мира. Моля те!

С ново замахване с пръчката тя произнесе:

— Десенте.

Делф отново зае правилно положение и тупна тежко върху стола си.

Астрея опря лакти на бюрото и ни изгледа подред.

— Може и да не съм каквато бях някога, но уверявам ви, че силите ми още далеч надхвърлят всички ваши понятия. — Последва пауза и аз преглътнах, предчувствайки, че следващите й думи ще имат огромно въздействие върху нашите съдби. Оказа се, че не съм сгрешила.

— Ще останете тук — каза тя. — Под мое попечителство.

— За колко дълго? — попитах предизвикателно, макар да знаех добре отговора.

— Докато сте живи. Не че ми е приятно да го правя. Вие очевидно сте смели, а и мотивите ви, както личи, са чисти и искрени.

— Но? — възкликнах.

— Но, като Пазителка на Мочурището, аз имам своите задължения и възнамерявам да ги спазя. Ще се придържате в границите на къщата и земята около нея, но само под купола.

— А ако опитаме да излезем извън него?

Макар въпросът да бе зададен от Делф, Астрея му отговори, без да откъсва очи от мен:

— Няма да бъде приятно. Никак.

Не можех да повярвам, че това се случва наистина. Да избягаме с толкова мъки от кървавото кралство на Торн само за да попаднем отново в плен при тази проклета коза! Той, макар и жесток и коварен, поне не беше магьосник. Астрея според мен бе сто пъти по-опасна от побъркания дъртак Торн.

Тя се изправи и без да промълви и дума повече, напусна стаята.

Оборих глава върху дланите си.

— Това е една много изстрадала Женска — прозвуча до мен гласът на Делф.

— Изстрадала? — изгледах го. — А какво да кажем ние? Не чу ли, че иска да ни държи тук, докато пукнем?

— Има дълбока мъка в нея, Вега. Отдалеч си личи.

— Тя просто е зла!

— Но не като Торн. Той просто щеше да ни убие и да окачи костите ни по стените. А тя ни предлага храна и покрив над главите.

Навярно бе прав, макар че и в настоящия случай костите ни нямаше да стигнат много по-далеч.

— Виж — казах, — тя спомена, че можем да се движим из къщата и земята под купола, нали?

— Е, и какво?

— Ще се възползваме от това, Делф. Торн не успя да ни удържи, и Астрея Прайн също няма да успее. Ще избягаме от това място.

— И как точно ще го сторим?

— Предлагам да започнем от Арчи.