Пазителката

VIGINTIDUO Другата Мълния

Тази нощ не можах да спя. Мятах се под завивките, разкъсвана от въпроси, мечти и терзания. Накрая станах, облякох се и излязох навън. Седнах върху каменното стъпало пред прага, а Хари Две се сви до краката ми. Над нас се извисяваше изумруденият купол, а отвъд него — обгърнатото в мрак Мочурище. На сутринта, по думите на Астрея, трябваше да започне моето обучение. Не знаех в какво ще се състои то, но перспективата бе едновременно вълнуваща и плашеща.

Докато размишлявах така, вратата зад гърба ми се отвори и се появи Делф, бос и облечен в дълга нощница. По лицето му също не личеше да е спал.

— Точно както едно време — каза, като се настани до мен. — Когато се качвахме горе на дървото ти.

Това не бе чак толкова отдавна, но ми се струваше, че оттогава е минала цяла вечност.

— Да — отвърнах разсеяно, все още съзерцавайки купола.

— Значи Астрея вече не възразява да прекосим Мочурището?

— Тя иска да се бием.

— Срещу онези Маладони?

— Именно.

— Но ние не знаем нищо за тях.

— Предполагам, че това ще е част от обучението, Делф.

Той сведе очи и челото му се сбръчка угрижено.

— Но аз не съм магьосник, Вега Джейн. Ето, ти хвърляш разни светлини, дето правят всичко на пух и прах, а аз не мога така. Знаеш, че не мога.

— Това, което знам, Даниъл Делфия — улових го за ръката, — е, че ще бъдем заедно каквото и да стане. Вече веднъж ни разделиха. Никога няма да допуснем това да се случи отново. Няма да се справя без теб. Разбираш го, нали?

— Онази Женска от миналото… тя каза, че ти трябва да оцелееш. Сигурно е знаела какво говори. Е, аз ще сторя всичко, за да ти помогна. Имам предвид, всичко.

Хари Две, сякаш разбирайки думите ни, вдигна лапа и я постави върху рамото ми. Погледът във влажните му очи бе достатъчно красноречив.

Аз също бих умрял за теб.

Обля ме студена пот.

Погледнах Делф, после отново Хари Две. Ами ако те наистина умрат за мен? Не, ако умрат заради мен?

Задрямахме там, на стъпалото пред прага, и бяхме събудени чак на сутринта от Астрея, която ни повика за закуска. След като се облякохме и похапнахме, се събрахме в библиотеката.

— Какво ще съдържа обучението? — попитах.

— Магии, основно.

— Но за тях е нужна пръчка.

— Вярно, така е.

— Ти откъде си се сдобила със своята?

— Даде ми я баща ми.

— А той откъде я е взел?

— Изработи я с частица от себе си и после ми я предаде. Така се вършат нещата в нашия свят. Това създава между роднините връзка, която е, общо взето, нерушима. А всеки получава пълната сила и умения на своите предци.

— Изработил я е с частица от себе си? — повторих.

— Но как е възможно? — избоботи озадачено и Делф.

— С кръвта си — рече Астрея. — Все още можете да видите втвърдените капчици тук, в основата й. Впрочем, Делф, ти вършил ли си някога нещо магично?

— Не — поклати глава той. — Аз не съм от тях.

— И как точно стигна до подобно заключение?

— Ами просто никога не съм правил проклети магии, ето как.

— Вега Джейн също не го беше правила, докато обстоятелствата не я принудиха.

— И аз съм попадал в какви ли не обстоятелства, но нищо не е ставало. Което значи, че съм просто един едър дръвник.

— Нищо подобно, Делф — намесих се. — Така и щях да загина при Торн, ако не беше ти. Колко пъти си се сещал за неща, които на мен и през ум не са ми минавали. Освен това си силен и смел…

— Е, ще започваме ли? — прекъсна ни Астрея.

В този момент вратата се отвори и аз едва не паднах от стола.

В стаята влезе млад, чернокос Уъг, може би няколко сесии по-възрастен нас. Беше облечен странно, с дълга нощница, изпод която се подаваха голите му крака. Лицето му бе гладко, без нито бръчица, родена от грижи и неволи, а очите — толкова сини, че приличаха на ледени късчета, отразяващи безоблачно небе. Видях, че Делф също се е вторачил в него, не по-малко удивен от мен.

— Арчи!

Обърнах се и погледнах Астрея, която бе произнесла името. Тя бе станала от мястото си и гледаше новодошлия с широко разтворени очи.

Арчи?, помислих си. Но Арчи бе съсухрена развалина, прикована към леглото. И после ми просветна.

— Ти си взел еликсира — възкликнах.

Той се усмихна и пристъпи напред. Беше много по-висок от майка си, почти колкото мен на ръст. Делф от своя страна се извисяваше с половин глава над него.

— Правилно, приех от течността, даряваща вечна младост — произнесе със скован тон, подхождащ повече на някой старец. Какъвто впрочем и беше до неотдавна. — Чувството, следва да призная, е великолепно. Далеч по-добре, отколкото да се въргаляш и пъшкаш под завивките. — И той се протегна и отръска като котарак.

— И какво, за бога, те накара да го сториш? — попита Астрея своя син.

— Ето тя ме мотивира да взема решението — посочи Арчи към мен.

— Аз? — учудих се.

Той кимна.

— Късно снощи майка ми ме посети. Не мисля, че очакваше да изкарам още дълго. Каза ми, че ще те обучава, за да подновиш битката срещу Маладоните. И ето че аз реших да ти помогна.

— Благодаря, Арчи — усмихнах се признателно. — Но имаме един проблем.

— Какъв?

Хвърлих бегъл поглед към Астрея.

— Ами не разполагам с магическа пръчка.

— Ха, гостенката ни явно има доста практичен ум, мамо.

Беше объркващо да го чувам да я нарича така. Все пак двамата изглеждаха горе-долу на една възраст.

— Ами Мълнията? — посочи към джоба ми тя.

— Какво за нея?

— Защо не я извадиш?

Понечих да надяна ръкавицата си, но тя ме спря с жест.

— Това не е нужно, Вега.

— Но Алис Адронис ми каза…

— Не се и съмнявам, но в момента на срещата ви тя е изпитвала силни мъки и надали е разсъждавала ясно. Просто ми се довери. Разсъждавах много по въпроса и смятам, че съм права. Извади я с гола ръка.

Забелязах, че въпреки всички уверения държи своята собствена пръчка в готовност.

Предпазливо пъхнах ръка в джоба си. С приближаването на пръстите ми до умалената Мълния дишането ми се учести, а сърцето заблъска силно в гърдите ми. Самата Алис бе носила ръкавицата. И ми бе казала, че…

Погледнах Делф, а после Астрея. И двамата бяха замръзнали в очакване.

— Повярвай, Вега — промълви тихо тя.

— Да повярвам в какво? — отвърнах объркано.

— В себе си.

Стиснах зъби и преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. Бавенето само влошаваше нещата. С едно решително движение сграбчих късчето дърво в джоба си.

В момента на съприкосновението бях затворила очи. Сега ги отворих отново, защото нищо не се случи.

Извадих пръчицата и я погледнах, стисната в юмрука ми. Тя изглеждаше малка и безобидна. Но Астрея бе вперила очи в нея така, сякаш държах вцепенена усойница.

— Какво има? — попитах.

— Не, нищо. Просто не съм виждала Мълнията повече от осем века. — В гласа й се долавяха едновременно благоговение и тъга. — Последния път беше в ръката на Алис. Ще го направиш ли… моля те.

Инстинктивно я разбрах и увеличих копието до пълния му размер. То заблестя като злато и аз го вдигнах, сякаш се канех да го хвърля.

Астрея отстъпи крачка назад и очите й се наляха със сълзи.

— Толкова ми напомняш… — започна, но се спря. — Няма значение. Вече можеш да я смалиш.

Направих го и я погледнах въпросително.

— А сега?

— Сега — отвърна тя — й кажи да се увеличи точно до двайсет и пет сантиметра дължина.

Останах учудена от заръката, но я изпълних мислено и с удовлетворение видях как късчето дърво се удължава до този размер.

Астрея се приближи и внимателно огледа съчетанието от ръката ми и Мълнията в нея.

— Добре, добре — промърмори. — Мисля, че положително ще свърши работа.

— Ще свърши работа за какво?

Тя отстъпи назад и ме погледна.

— За твоя магическа пръчка.

Лицето ми се източи.

— Магическа пръчка? Но нали каза, че трябва да е предадена от член на семейството? И че трябва да съдържа в себе си частица от него?

— В случая всички тези условия са изпълнени — бе отговорът й.

— Та аз я получих от Алис Адронис! — възкликнах. — На едно бойно поле, стотици сесии преди дори да съм била родена. Тя…

— Тя какво? — прекъсна ме Астрея. — Не може да е твоя роднина? Или няма как да е сложила в Мълнията нещо от себе си? Грешиш и по двата параграфа.

— Невъзможно! — отрони се от устата ми.

— Виж сама. Разгледай я по-добре.

Вторачих се в Мълнията и отначало не видях нищо особено. Но после, доближавайки я до лицето си, забелязах червеникава нишка, преминаваща през дървото от дръжката до самия му връх.

— Това е кичур от косата й, Вега — каза Астрея. — От прекрасната огнена коса на Алис.

— Не може да бъде — поклатих глава.

— Ако не вярваш, един прост опит ще го докаже. Заклинанието е Реджойнда. Произнася се с натъртено „р“ и бавно, постъпателно движение на пръчката към себе си. Ще опитаме с някой от онези томове — посочи тя към рафтовете с книги. — Ето така.

И като вдигна пръчката си, изрече думата Реджойнда и направи движението.

Един дебел том с кожена подвързия изскочи от редицата и полетя право в свободната й ръка.

— А сега ти. И не забравяй, цялото ти внимание трябва да е съсредоточено върху обекта.

— Няма да мога — изрекох, поглеждайки нерешително Мълнията.

— Ще можеш, и още как. Постави палеца отгоре върху пръчката, а показалеца под нея. Около две трети от дължината трябва да се показват. И не я стискай твърде силно, няма да ти се изплъзне.

— Защо?

— Защото вече представлява част от теб.

Сведох очи към пръчката с очакването да изпитам ужас.

Но всъщност ме обзе чувство на сигурност… и топлина.

— Хайде, Вега Джейн — обади се Делф. — Можеш да го направиш. Вършила си такива… неща. Какво е една нищо и никаква книга?

— Нужно е само да повярваш, Вега — подкани ме и Астрея. — Както повярва, че можеш да държиш Мълнията без помощта на ръкавицата.

Тук беше права. Наистина, тогава очаквах, че ще пострадам, но останах невредима.

Поех си дълбоко въздух, погледнах ръката си, пръчката. Магическа пръчка! Кой би могъл да предположи?

Фокусирах се върху един-единствен том, постарах се да изчистя всичко друго от съзнанието си, после произнесох Реджойнда. И замахнах.

Произнесох думата правилно, както ми бе заръчала Астрея, но във вълнението си направих движението твърде рязко.

Цялата библиотека се откъсна от стената и се наклони заплашително към нас, сипейки порой от книги. Изпищях и се хвърлих панически към вратата, където стояха Делф и Арчи.

— Ембатлементо! — извика Астрея.

Погледнах тъкмо навреме, за да видя как библиотеката спира насред път, сякаш срещнала твърда преграда. После тя се вдигна обратно и се залепи на старото си място. Изпопадалите книги наскачаха от пода и със свистене се наредиха акуратно по лавиците.

Отърсила се от първоначалната уплаха, извърнах засрамено очи първо към Делф, който ме гледаше в ням потрес, после към библиотеката, а накрая към Астрея.

— Май не ме бива много за магии — произнесох с половин уста.

— Напротив — отвърна тя. — Ти надхвърли очакванията ми. Вярвам, че ще станеш първокласна магьосница.

Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Поне докато не чух следващите й думи.

— В Мочурището има пет пласта, Вега — разпери тя пръстите на едната си ръка. — Всеки пласт, или „кръг“, както го наричаме ние, представлява отделен свят, различен от съседните. Всеки съдържа свои собствени, смъртоносни опасности. И всеки постоянно се променя. Расте и се развива, подхранван от магията, която го е създала и вдъхновила. — Тя направи кратка пауза, сетне добави: — И моля те, запомни ясно едно. Въпреки магичните ти способности всеки кръг е напълно способен да се превърне в твое гробно място.

С това последно, смразяващо предупреждение Астрея се обърна и излезе.