Ако от другата страна на платото имаше някаква промяна, тя бе само още студ, мрак и мъгла. Дори пръчката не смогваше да освети достатъчно широко пространство наоколо, а това не ми се нравеше. На няколко крачки от нас можеше да се спотайва джабит, а ние така и да не разберем, докато зъбите му не се впият в плътта ни. Долових някакво раздвижване във въздуха, сграбчих Петра и я съборих на земята. Нещо прелетя толкова ниско над нас, че буквално разроши косите ни.
— Тихо, не мърдай — прошепнах и предпазливо надигнах глава, за да се огледам.
Следващото, което чух, бе напълно неочаквано.
Смях.
Последван от мъжки глас, чиято посока не можех да определя.
— Мед ми капе на сърцето, като гледам никаквици като вас да се въргалят в прахта, където им е мястото.
Вдигнах пръчката и приседнах, затаила дъх. Наблизо имаше същество, което не беше звяр. За един налудничав миг дори ми хрумна паническата мисъл, че Торн е избягал от Люк и другите екоси и ни е настигнал, за да си отмъсти. Но гласът не беше неговият.
— Кой си ти? — извиках.
— Кавги и раздори сея аз, натрапници вредни хващам завчас. — Глупавото стихче бе произнесено с напевен тон, съпроводен от свистене, сякаш нещо едро се носеше над нас.
Кавги и раздори, повторих си наум. Ясно. Астрея ни бе предупредила за този приятел.
— Да не би да си Ерис?
Свистенето престана.
— Откъде знаеш името ми? — изръмжа гласът.
Реших да го подразня със собствените му номера.
— Винаги познавам имената на онез, що търсят си белята — изтананиках.
Тишина.
Дали не бях отишла твърде далеч?
Пред нас започна да се материализира фигура, подобна на огромно бебе, само че с мустаци, загърната в сив плащ, изпод който се подаваха боси крака.
— Значи Ерис си търси белята, а? — изтръгна се изпод мустаците с тих, заплашителен тон.
— Астрея Прайн ти изпраща поздрави — вдигнах вълшебната пръчка пред себе си.
Веждите се повдигнаха над черните като маслини очи.
— А, така било значи. Е, на добър час в мъглата. Да видим докъде ще оцелеете с тази пръчица.
Но аз бях сигурна, че ще намеря изход. Това място, макар и тъмно и непрогледно, поне не притежаваше влудяващата потиснатост на Втория кръг. Астрея бе споменала за нещо, способно да ни помогне да разсеем мрака. Но какво беше то? А, да!
— Реджойнда, кукоси — изрекох и с плавно движение придвижих пръчката към себе си, сякаш теглех нещо.
Минаха няколко секунди и ето че в далечината затрептя искрица светлина. Тя растеше и ставаше все по-ярка, докато трябваше да сведа очи, за да не ме заслепи.
— Проклети гадинки! — изкрещя Ерис.
Сега влажният въздух се озари като от лятно слънце, пред което и последните сенки отстъпваха. Скоро се оказахме заобиколени от кукоси — малки, подобни на птички създания, чиито крилца пърхаха и разпръсваха сияние наоколо. Окраската им бе пъстроцветна, сякаш носеха върху себе си късчета от дъгата. Вдигнах показалец и едно от тях кацна на него. Усетих как ме облива вълна от ведро настроение.
Петра протегна ръка и тя начаса бе покрита от поне половин дузина кукоси. Лицето й се озари от лъчезарна усмивка.
— Никога не съм се чувствала толкова добре — каза.
Кимнах, защото и аз изпитвах същото. Като че ли цялата мощ и доброта на слънцето се бяха спуснали, за да сразят мрака и унинието.
— Е, къде се дянаха сега твоите кавги и раздори? — обърнах се подигравателно към Ерис. Едва не се разсмях на глас, когато той разтърси пред мен тлъстичък юмрук и после изчезна.
Върнахме се да вземем и останалите. Превозвах ги един по един, първо до върха на платото, а после надолу до отвъдната му страна. При вида на рояка от кукоси Лакланд и Делф започнаха да се държат като пощръклели малчугани, да тичат напред-назад подир топчиците светлина и да ги оставят да кацат по главите и раменете им.
— Никога не съм подозирал, че тук можело да бъде и забавно — рече Делф.
Продължихме напред с бодра крачка и изминахме дълъг път, преди отново да спрем и да разпънем лагер. Докато се хранехме, разказах с повече подробности случилото се с Ерис, а Петра ентусиазирано разкрасяваше историята, обсипвайки ме с толкова много похвали, че накрая се почувствах неудобно. Делф и Лакланд се смяха от сърце на моята имитация на разгневения Ерис.
И тогава чух приближаващия тътен.
— Джабити! — изкрещях.
Земята се затресе под краката ни, съскането прониза тъпанчетата ни. Едва после дойдоха писъците, за които се знаеше, че могат да лишат всеки както от сетните останки кураж, така и от здравия му разум.
— Къде са те, по дяволите? — викна Лакланд, разкрачил широко нозе и уловил с две ръце дръжката на меча. Не можех да кажа, че винаги съм го харесвала, но поне смелостта му беше безспорна.
Петра бе вдигнала арбалета, Делф — своята брадва. Хари Две, както обикновено, стоеше до коляното ми. Земята вече се тресеше толкова силно, сякаш насреща ни се носеше цяло стадо от чудовищата. Присвих очи и се взрях пред себе си, но макар теренът да бе равен и открит, не виждах нищо.
— Кристиладо магнифика — изрекох.
И веднага ми се дощя да не го бях правила.
Джабитът, за щастие, се оказа само един.
Но хубавото свършваше дотук. Защото този конкретен джабит бе по-едър дори от колос.
Той бе извил тяло, издигайки се на трийсетметрова височина непосредствено пред нас. Змийските глави по него бяха толкова много, че нямаше как да се преброят — положително не и за времето, което ни оставаше да живеем. Приличаше на гигантско дърво с хиляди отровни клони, които при това се движеха с главозамайваща бързина.
Погледнах към Лакланд и видях как цялата кръв се отцежда от лицето му. Той вдигна меча, но бе наясно, че със същия успех може да размахва маргаритка пред пълчище от еринии.
Делф замахна с всичка сила и запокити брадвата. Тя профуча покрай мен и улучи чудовището, но едва одраска дебелата му кожа.
В следващия миг то нападна.
— Ембатлементо!
Джабитът, който тъкмо се спускаше върху Лакланд, се стовари върху магичния ми щит и тежестта на туловището му бе такава, че го отмести назад. Последва гръмка експлозия и Лакланд остана да лежи в несвяст на земята. Звярът се изправи отново, видя ме и се нахвърли върху мен.
— Пас-пусе — тупнах се с пръчката по крака. Секунда по-късно тоновете люспеста плът се врязаха в мястото, където бях стояла и изровиха двуметрова канавка.
Петра притича и пусна стрела в едно от очите на влечугото. Проблемът бе, че то имаше още стотици други.
Хари Две впи зъби в опашката му. За щастие, Делф се случи наблизо и успя да го дръпне, преди някоя от отровните глави да го е ухапала. Звярът се извъртя раздразнен и запрати и двамата като топки във въздуха.
— Импакто! — опитах поредното заклинание. Джабитът бе толкова голям, че не постигнах нищо повече от това да смажа две от главите в долната част на тялото му. Бесът му обаче нямаше граници. Последва нова мълниеносна атака, но аз пак го изпреварих и изчезнах от мястото. Този път той се изправи от пръстта леко замаян, което ме наведе на мисълта, че мога да приложа същата тактика както на Дуелума в Горчилище. Да използвам собствената сила и ярост на чудовището като оръжие срещу него.
То напада още три пъти, а аз всеки път се местех преди удара. Накрая се изправи, олюляващо се като пияно, вторачило в мен стотиците си очи. Застанах непоколебимо срещу него и си дадох сметка, че вече не се боя чак толкова. Току-виж, бях успяла да спечеля и този двубой.
Но тогава коварният звяр стори нещо, което напълно ме изненада.
Втурна се по посока на Лакланд. Той тъкмо идваше на себе си и хвърли меча по нападателя, но ръждивото оръжие просто отскочи, без да му причини дори драскотина.
— Не! — изкрещях, чудейки се какво да предприема. — Реджойнда, Лакланд.
И ето че брадатият ми спътник полетя с уплашени вопли право към мен и щеше да ме събори, ако в последния момент не се бях привела. Изправих се, отупах праха от дрехите си и реших, че вече е време да сложа точка. Събрах всяка капка сила на духа, тялото и съзнанието си, насочих пръчката и произнесох твърдо:
— Ригаморте.
Черната светлина улучи звяра, който отново се обръщаше към мен, право в гърдите. За няколко дълги секунди той просто остана да се полюлява напред-назад, като махало на часовник. Вече си мислех, че убийствената ми магия не му е подействала. Ако и това най-силно заклинание не успееше, значи нямаше да мога да го победя.
Но ето че той започна бавно да се накланя към мен.
— Пас-пусе — потупах крака си с пръчката още веднъж. И точно навреме, защото от мястото, където бях стояла, се вдигна облак пушилка, причинена от падащия мъртъв джабит. Аз самата бях отнесена от въздушната вълна, а пръчката изхвръкна от ръката ми.
Претърколих се и се озовах рамо до рамо с проснатия на земята Лакланд.
— Съжалявам, че трябваше да го направя — казах, повдигайки се на лакът.
И тогава забелязах, че очите му са затворени, а дишането — плитко и учестено. Едната страна на лицето му бе отекла и зачервена. Върху кожата там имаше леко охлузване, а до него — капка жълтеникава течност.
Джабитска отрова. Значи, докато Лакланд е прелитал покрай чудовището, то бе успяло да го… ухапе.
Коленичих и го разтърсих.
— Лакланд! Лак, чуваш ли ме?
Докоснах ръката му. Беше хладна като мрамор. Гърдите ми се свиха от паника, обаче си наложих да мисля ясно. Целебният камък! Посегнах към джоба си, ала той не беше там. Делф! Бях го дала на него.
— Делф! — изкрещях и го видях как се надига от прахоляка недалеч, но сетне залита и пада отново. — Делф, трябва ми Камъкът. Веднага! — Реджойнда, Камък — изрекох, но после осъзнах, че пръчката не е у мен.
Делф с усилие се изправи и взе да тършува из джобовете си. После коленичи и заопипва с длани земята около себе си. Очевидно бе изгубил вълшебния предмет.
Петра също притича до мен и улови Лакланд за ръката.
— Лак? Лак, дръж се, моля те! — Сетне погледна трескаво към мен. — Не можеш ли да му помогнеш с нещо?
Не разбирах какво се случва. Отровата от джабит убиваше моментално. Огледах по-внимателно раната. Това охлузване не можеше да е причинено от ухапване. То трябваше да остави малки, кръгли отвърстия. Вероятно някой от оголените зъби на чудовището само го бе одраскал по лицето. Но ето че пред ужасените ми очи жълтеникавата капка започна да пропива в кожата му.
— Не! — изкрещях, но беше твърде късно.
Лакланд се загърчи в конвулсии, а после, което бе още по-страшно, застина неподвижно. Дишането му почти спря, а клепките едва доловимо потрепваха.
— Лак! — простена Петра. — Не ни напускай!
Едва сдържайки сълзите си, се заозъртах припряно за нещо, каквото и да било, с което да го спася. Но не разполагах с нищо. Нищо. Къде беше пръчката ми? Камъкът? В пръстите на дясната ми ръка се появи пощипващ сърбеж. Сякаш по своя собствена воля тя посегна към джоба на наметката ми.
И го извади.
Сребърния рог на еднорога.
Без да се замислям, го притиснах към лицето на Лакланд.
Той изведнъж омекна като восък и бе всмукан, точно както отровата преди него, в кожата на ранения. Лакланд потръпна, задави се и изведнъж приседна толкова рязко, че главите ни едва не се удариха. Отскочих назад, а той ме гледаше като пиян — очите му сякаш плуваха в гнездата си.
— Какво стана, Вега? Убихме ли оная гадина, а?
С радостен писък Петра се хвърли и го прегърна толкова силно, че едва не го събори отново.
Когато най-сетне го пусна, видях, че бузата му все още е отекла и зачервена. Делф дотича запъхтян, заедно с Хари Две.
— Намерих го — каза, протягайки ми Целебния камък. — А също и пръчката.
Грабнах ги от ръцете му и прокарах Камъка над лицето на Лакланд. Кожата зарасна, но продължаваше да изглежда доста зле.
Направих лекуваща магия и тя даде известен резултат, оставяйки само малък белег.
— Не бой се, Лак — казах. — Скоро пак ще станеш хубавец като преди.
— Няма проблем — усмихна се той. — Това си е нещо като почетен медал. А и един Мъжки не бива да е прекалено красив, нали, Пет?
— Ами една Женска? — въздъхна престорено тя, показвайки обгорената си ръка.
— Стига сте мрънкали, все е по-добре, отколкото да сте мъртви — заключи Делф.
Всички се засмяхме с облекчение.
— Е — изправих се аз, изпълнена с нова увереност. — Мисля, че Четвъртият кръг ни зове.
Не биваше да съм толкова самонадеяна.
Четвъртият кръг бе мястото, където щях да умра.