Пазителката

QUADRAGINTA SEX Изчезнали

Слънцето, за наша всеобща радост, най-сетне изгря. Бяхме вървели едва към километър, когато гората свърши и то се показа пред очите ни.

Пред нас се издигаше планината, видяна от мен и Делф още първата вечер в Мочурището — откогато ми се струваше, че са изминали векове. Сега тя бе много по-близо отпреди и ясно се забелязваха острите ридове с дълбоки клисури помежду им, които се издигаха стръмно от подножието и подобно на змии, се устремяваха към високия хребет.

— Май ни предстои малко катерене — обърнах се към Делф, който внимателно изучаваше всички възможни подходи. От това разстояние билото на планината изглеждаше все така синкаво и лишено от растителност, но вече се забелязваше, че полите й са гъсто обрасли със зеленина. И все пак в цялото място нямаше нищо привлекателно за нас. След всичко, което бяхме преживели, виждахме в него единствено мрачна, смъртоносна заплаха.

Избрахме маршрут, който изглеждаше малко по-полегат, и поехме нагоре из урвите. Напредвахме бавно, защото храсталаците и коренищата на дърветата бяха коварни и гъсто преплетени и трябваше непрестанно да внимаваме къде стъпваме.

На няколко пъти падахме, а Лакланд с меча си и Делф със своята брадва плувнаха в пот, сечейки безбройните стъбла. Накрая се наложи да използвам пръчката, за да разчистя пътека.

След няколко часа достигнахме отвесен пролом, на дъното на който се простираше плоска долина, широка над километър. Застанах на ръба му и погледнах наляво, после надясно. Не виждах никакъв начин да продължим пеша. Нима бе възможно достъпът да свършва дотук?

— Май пак ще трябва да прибегнем към веригата, Вега Джейн — изправи се до мен Делф.

— Да, ще ви сваля един по един. Искаш ли ти да бъдеш пръв? — обърнах се към Лакланд. Знаех, че не е любител на летенето, и ще предпочете по-бързо да приключи с него.

— Да, няма проблем. — Той пристегна меча към кръста си и улови по-здраво торбата.

Застегнах го с кожените ремъци, преброих до три и двамата скочихме. Или, по-точно казано, скочих аз, повличайки треперещия и пребледнял Лакланд след себе си. Пътем трябваше да избегна две или три стърчащи дървета, но накрая се приземих меко и той с въздишка на благодарност стъпи отново на твърда земя.

Върнах се отново за Петра, а след това и за Делф.

Хари Две остана за най-накрая. Когато кацнах за последен път и го освободих от сбруята, се озърнах наоколо.

Край мен нямаше никого.

— Делф?

Кучето ми джафна и взе да души озадачено въздуха.

— Петра? Лакланд? Ако сте се наговорили да ми скроите някоя глупава шега…

Но знаех, че не е така. Те никога не биха сторили нещо подобно. Заедно с Хари Две се защурахме насам-натам, проверявахме зад дървета, скали и храсти, но от спътниците ни нямаше и следа.

Стомахът ми се сви от тревога. После ме осени една идея и вдигнах пръчката.

— Реджойнда, Делф — изрекох и се приготвих да се наведа, щом едрото му тяло полети към мен, но всичко наоколо оставаше тихо и безмълвно.

Пробвах същото заклинание с Лакланд и Петра.

Нищо.

— Кристиладо магнифика!

Ако заклинанието даде някакъв резултат, то бе само да ми покаже храсталаците отблизо, без нито едно живо същество сред тях. Изпълнена с хладен ужас, сведох очи към Хари Две. Бяхме напълно сами и аз нямах идея какво да предприема. Затичах се наоколо, крещейки като обезумяла имената на останалите.

После нова мисъл ме изпълни с още по-силна паника.

Това бе място на изгубени души. Според Силен душата, била тя добра или лоша, можеше да се отделя от тялото. Ами ако някой ги бе отвлякъл и лишил от душите им? Но в такъв случай къде бяха телата?

Престани, Вега.

Държах се така, сякаш със сигурност ги смятах за мъртви. Не биваше да разсъждавам по този начин. Трябваше час по-скоро да ги открия.

— Хайде, Хари Две — извиках.

Той скочи на гърдите ми и след като го пристегнах добре с ремъците, двамата излетяхме. Издигнах се високо, като правех дълги, полегати виражи наляво и надясно, оглеждайки местността за някакви признаци на живот. Тя обаче бе все така безлюдна и аз усетих как самообладанието ме напуска. С всяка изминала минута ми се струваше все по-вероятно спътниците ми да са изчезнали завинаги. Бях толкова уплашена, че не можех да плача, дори дишането ми се удаваше трудно.

И тогава небето пред мен започна да притъмнява. Отначало помислих, че се задава поредната буря, понеже от доста време се намирах във въздуха. Но после видях, че е нещо, пред което и най-свирепата буря бе за предпочитане.

Насреща ми се носеха безброй летящи създания. По форма наподобяваха инфиции, но много по-дребни, горе-долу с размерите на Хари Две. Трябва да бяха хиляди, всяко от тях с остри нокти на сгъвките на крилете и надаващо пронизителен писък.

Пикирах стръмно надолу, но те ме следваха по петите, дори усетих как едно от тях закачи края на наметката ми. Пробих гъстия купол от листа, като се молех да не ме последват сред дърветата.

Молитвите ми обаче не бяха чути.

Когато докоснах земята, те също се спуснаха, като гъст черен рояк.

— Енгълфиадо — извиках, насочвайки пръчката назад.

Надигналата се могъща водна вълна се стовари върху тях, помете мнозина и разпръсна останалите.

Но аз знаех, че е само въпрос на време да се прегрупират и нападнат отново.

И тогава я видях пред себе си — масивна каменна постройка с тежки дъбови врати.

Нямах особен избор.

— Ингресио!

Вратите се разтвориха. Вихрушката от противни създания вече се намираше на метри от нас. Ясно различавах закривените нокти, острите като бръснач клюнове и убийствения взор в очите им.

Със сетни сили Хари Две и аз успяхме да прескочим прага.

— Секуриус! — замахнах с пръчката.

Дъбовите крила се захлопнаха и резетата щракнаха.

Част от секундата по-късно се разнесоха десетки тътнещи удари от тела, но, слава богу, пантите и дебелото дърво удържаха.

С конвулсивно повдигащи се гърди оставих Хари Две на пода. Чувствах се точно както навремето в Комините, когато малката врата с пищящ Уъг вместо дръжка ме бе спасила от джабитите.

Но ако тези места се обитаваха от подобни твари, дали те не бяха докопали Делф и останалите? Дали не ги бяха отнесли в своите леговища, за да ги… да ги… не, дори не можех да помисля за това. Сълзите най-сетне се отприщиха и рукнаха по лицето ми. Дълго се разкъсвах от ридания, преди да успея да се успокоя достатъчно, за да огледам наоколо. Обстановката действително напомняше Комините — с високи тавани, каменни стълбища, бели мраморни балюстради и сводести арки, водещи към съседни помещения. Тъкмо поемах нагоре по стъпалата, за да проверя какво има на втория етаж, когато зад гърба ми се разнесе глас:

— Какво търсиш тук?

Застинах като вкаменена и се извърнах назад, за да открия източника му. Отначало погледът ми не се спря върху нищо, но после от един сумрачен ъгъл на преддверието излезе фигура. Всъщност фигура бе силно казано. Тя бе прозрачна като уиндиго и светлината от високите прозорци минаваше почти безпрепятствено през нея.

— Какво търсиш тук? — прозвуча отново въпросът.

Бавно заслизах обратно, но спрях, когато нещото се плъзна към мен. Да, то не вървеше, а именно се плъзгаше. Щом се озовахме един срещу друг, видях, че е образ на Мъжки, висок, но приведен от възрастта. Носеше високи ботуши и дълга, разтворена отпред роба. Под нея имаше метален нагръдник, върху който с трепет различих гравирания символ на трите куки.

— Търся приятелите си — отвърнах припряно. — Бяха трима, но просто изчезнаха. Моля те, помогни ми, ако можеш.

— Приятелите ти са изчезнали? Виж ти, колко неприятно. Наистина съжалявам.

Той ме огледа от глава до пети, после сведе за миг взор и към Хари Две.

— Не съм виждал куче от векове. — И се наведе да го погали, но призрачната му ръка мина през него като сянка. Видях как Хари Две леко потрепери. — По дяволите, все забравям.

— Кой си ти? — попитах. Всъщност повече ми се искаше да го питам какво е.

— Името ми е, или поне беше, Джаспър Джейн.

Сигурно щях да падна, ако нозете ми не бяха залепнали за пода.

— Е, аз пък съм Вега Джейн — успях да промълвя.

— Същата фамилия? — повдигна заинтригувано вежди той. — Познаваме ли се?

— Надали. — Направих кратка пауза и сетне продължих: — Видях къде са те положили. В гробището Улвъркот.

— О, тялото ми е лежи там, да. Но не и душата. Тя е точно тук, пред теб. Всъщност единственото, което ми е останало.

Очите ми се разшириха.

— Но как може душата да се отдели от тялото?

— Има два начина. Аз лично го направих, защото тялото ми умираше, а аз още не исках напълно да потъна в небитието. Затова използвах магия и го откъснах от тленната му обвивка, докато тя изпускаше сетния си дъх.

— Спомена, че имало и друг начин?

— Да, но предпочитам да не го описвам. Прекалено е ужасен.

Тук той съзря пръстена върху ръката ми и възкликна:

— Откъде го взе?

— Принадлежал е на дядо ми. Ще ми обясниш ли какво означава знакът върху него?

— Това е нашата Света Троица, нашата мантра: Мир. Надежда. Свобода. Именно в този ред.

— Виж, трябва да открия приятелите си — казах. — С всяка изминала минута… — не можах да довърша изречението и мъчително преглътнах.

— Хм! Не съм сигурен, че мога да сторя нещо по въпроса. Тъкмо на мен най-малко подобава да помагам на натрапниците, желаещи да преминат оттук.

— Да, знам! Но ето, Астрея промени отношението си. Сама ме обучи, за да успея да избягам. Да поведа наново битката срещу Маладоните.

Думите, излели се като порой от устата ми, явно го поразиха.

— Астрея?… Ти е съдействала да стигнеш дотук? И отново мисли за война? Трудно ми е да повярвам!

Трескаво затърсих в ума си още доводи, с които да го убедя.

— А ето това — вдигнах пръчката — ми беше дадено от друга моя прародителка, Алис Адронис. Тя ми заръча да оцелея. И да се бия. Не се прави, че не осъзнаваш истината, Джаспър.

Той ме гледаше с отворена уста, а ръката му несъзнателно поглаждаше трите куки върху нагръдника.

— Коя истина? — попита едва чуто.

— Че осем века са прекалено дълго време за криене. И че Маладоните рано или късно ще се доберат до нас. Щом са толкова зли, колкото всички твърдят, никога няма да се откажат. Е, аз предпочитам да поема инициативата и да ги намеря първа!

— Наистина ли… Алис ти е дала пръчката?

— Да, също И Мълнията, нейното копие. Има вграден в нея кичур от косата й.

— Алис беше най-храбрата от всички ни. — Той бавно се отпусна на пода и седна там с кръстосани крака. — Това е поразително. Наистина поразително. Разбираш ли, ние имахме план. И сторихме…

— Сторили сте всичко по силите си, знам. Но вече всичко е свършило. Свършило!

— Как стигна до моя замък? — рязко смени темата Джаспър.

— Бях преследвана от ято доста противни хвъркати гадини.

— А, да, дредовете — кимна разсеяно той.

— Кои?

— Дредовете. Мое творение. Щом са те гонили дотук, ще те чакат и когато излезеш. И покажеш ли си носа навън, ще те разкъсат на парчета, заедно с кучето ти. Хванат ли веднъж дирята на някого, не го изпускат. Ужасни създания, оттам и името им^[4].

Търпението ми се изчерпи.

— Чудесно. Щом не искаш да ми помогнеш, ще се справя и сама. — Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Но дредовете!

— Не ме е грижа — креснах. — Мога да летя, значи все ще имам някакъв шанс. Няма да стоя тук, когато приятелите ми се нуждаят от мен. Готова съм да умра за тях. А ти можеш да вървиш по дяволите!

Още преди да довърша, той внезапно изчезна.

С други думи — прав ти път!

Застанах пред масивните дъбови крила, зад които, по неговите думи, се спотайваха крилатите демони. Знаех, че това навярно ще бъде краят ми.

Коленичих и прегърнах Хари Две, зарових лице в козината му, вдъхнах мириса му.

— Обичам те — казах. — И ти благодаря за всичко, което си направил за мен.

Той ме близна по бузата и в предания поглед на чудесните му разноцветни очи се четеше, че е готов да стои до мен докрай, дори да умре, ако се наложи.

Изправих се, стиснала здраво пръчката. Но преди да успея да изрека заклинанието, тежката двойна врата се разтвори сама. Очаквах насреща ми да връхлетят пълчища от дредове, но там нямаше нищо.

В този момент се приведох, защото над главата ми профуча смътна сянка.

Беше Джаспър. Възседнал крилат жребец, прозрачен като него самия.

Той се обърна и ми махна с ръка да го последвам.

Пристегнах бързо Хари Две с ремъците, скочих и полетях край седлото му.

— Къде отиваме? — попитах, след като известно време се носихме над смрачения пейзаж.

— Да намерим приятелите ти.

— Това значи ли, че ще ми помогнеш?

— Очевидно. — Той ми хвърли угрижен поглед. — Добре е, че имаш магични способности, но нали не си от онези… бавно схващащите?

— Смяташ ли, че щях да стигна дотук, ако бях?

— Предполагам, че не.

— Между другото — отбелязах, — ако летя твърде дълго из тези места, се надига буря и ме изхвърля от небето.

— Не и когато си с мен.

— Можеш ли да я спреш?

— Това е Петия кръг. Аз съм го създал и мога да правя почти всичко в него. Почти.

Нощта край нас постепенно избледня и се превърна в ден, после пак в нощ и отново в ден. Беше напълно сюрреалистично и макар да знаех, че е невъзможно, скоро го приех и престанах да му обръщам внимание.

— Ето там — рече изведнъж Джаспър и започна бързо да се снижава. Последвах го и минута по-късно двамата стояхме върху твърда земя.

— Приготви си пръчката, Вега.

Незабавно се подчиних. Джаспър Джейн не правеше впечатление на боязлив, но сега явно бе напрегнат. И същевременно, както със задоволство отбелязах — защото все пак бяхме роднини, — изпълнен с непреклонна решимост.

Пред нас, сред дърветата, се открояваше сграда, наподобяваща Катедралата в Горчилище, но направена от най-тъмното дърво, което бях виждала. Имаше дори камбанария и високи прозорци с витражи, но върху тези витражи бяха изобразени ужасяващи създания. И докато шпилът на Катедралата бе увенчан с кръст, върху този тук имаше нещо друго. Различих го по-ясно едва когато приближихме съвсем и неволно потръпнах отвратена. Беше тяло, разцепено на две.

— Какво… е това място — прошепнах.

— Храмът на крадците на души — отвърна Джаспър. — Тук властва първожрецът Безил. Наистина зло създание.

— Чакай, нали ти си сътворил всичко това? Значи си създал и него.

— Трябваше да предотвратя всяко влизане или излизане от тези места, Вега. Нямаше как да го постигна, без да създам тъмни сили, достатъчно могъщи за целта. А после, естествено, те продължиха да еволюират. Имаха осем века на разположение, за да станат наистина демонични. Способността им е насилствено да отделят душата от тялото на всеки, проявил неблагоразумието да се изпречи на пътя им. С плътта се хранят, а душата пускат да броди безцелно во веки веков. Това е вторият начин, за който ти споменах.

— Но как ти е хрумнало нещо толкова кошмарно?

Той извърна лице.

— Вземах пример от Маладоните.

По кожата ми полазиха тръпки на ужас и отвращение.

— Приятелите ти положително са там вътре — продължи Джаспър. — Ако си размислила, само кажи. Ще ги оставим на участта им и ще се върнем обратно. — Изражението му, строго и преценяващо, ми напомни начина, по който ме гледаше Астрея.

— Вече ти казах. Твърдо съм решена да ги спася.

— Е, чудесно.

— Но как ще победим тези същества?

— Аз лично не мога да им сторя нищо.

— Моля? Защо тогава дойде?

— За да ти покажа пътя. Оттук нататък ще се справяш сама.

Това ми дойде като леден душ.

— Не можеш ли поне да ми дадеш някакъв съвет?

— Ще трябва да се осланяш на инстинктите си, Вега. И да следваш сърцето си. Навремето, в битката срещу Маладоните, тази тактика не ни помогна, но това не означава, че е лоша. В крайна сметка сърцето е единственото, което ние имаме, а те — не. Успех!

— Чакай, само още един въпрос. — Той ме изгледа изчаквателно. — Защо промени решението си?

— Ако има някой, на когото да съм вярвал през целия си живот, това е Алис Адронис. Щом тя ти е заръчала да оцелееш и да подновиш борбата, няма да заставам на пътя ти.

И с тихо пропукване Джаспър Джейн изчезна.

⁴ Dread (англ.) — ужас. — Б. пр.