Пазителката

TRIGINTA ОСТО Врагът до мен

— Вега Джейн? Вега Джейн?

При звука на името си бавно отворих очи.

Очаквах да ме обгръща мрак — било то на пещерата или на отвъдното, но вместо него видях светлина.

Делф се бе привел над мен с толкова уплашен и загрижен вид, че неволно се трогнах и го улових за ръка.

— Не бой се, добре съм.

Приседнах и се огледах.

Недалеч от нас Петра почистваше раната върху главата на пъшкащия Лакланд.

И тогава с ужас забелязах, че Хари Две е целият покрит с кръв.

— Какво му е?! — извиках и понечих да се втурна към него, но Делф ме удържа.

— Нищо му няма, Вега Джейн. Някакъв остър камък му беше съдрал кожата, докато изхвърчахме от пещерата, но аз го изцерих с Камъка и сега е като нов. — Той посочи с палец към Лакланд. — Исках да излекувам и него, но Петра не ми позволи. Май все още не ни вярва напълно.

— Как изобщо успяхме да се измъкнем? — попитах, изправяйки се с олюляване на крака.

Вместо отговор Делф извади Фин и ми я показа. Връвта все още бе плътно омотана около нея, но първият възел стоеше развързан.

— Предполагам, че това тук има нещо общо.

— Не може да бъде. Вятърът, който се надигна и ни измете от пещерата… Нима е дошъл от нея? — После си спомних нещо друго и се обърнах към Петра: — Ти беше тази, която развърза възела. Откъде се досети какво да сториш?

— Не знам — отвърна неопределено тя. — Просто исках да накарам проклетата дяволия да направи нещо. Явно съм извадила късмет.

Погледнах към Делф, който кимна със сериозно изражение.

— Добре, че й е дошло наум. Иначе досега всички да сме мъртви.

Лакланд от своя страна се подсмихваше доволно.

— Такава си е тя, Пет. Винаги се сеща как да постъпи, щом стане напечено.

На мен обаче не ми беше до смях. За разлика от останалите бях видяла отблизо действията й в пещерата. Тя бе напълно наясно какво върши.

— Да, голям късмет — изрекох, като й хвърлих изпълнен с недоверие взор и прибрах Фин в джоба на наметката си.

— Но дори да умеем да пускаме силен вятър — каза Делф, — как това ще ни помогне да преминем Втория кръг?

— Нямам никаква идея — отвърнах чистосърдечно и отново се обърнах към Петра: — Ти случайно да имаш?

— Не — поклати невъзмутимо глава тя, докато продължаваше да почиства цепнатата глава на Лакланд.

Взех Целебния камък, отидох до тях и го прокарах над раната, мислейки за хубави неща. Раната моментално изчезна.

— По дяволите! — възкликна невярващо Петра.

— Какво е това нещо? — попита Лакланд, прокарвайки предпазливо пръсти по зарасналата си кожа.

— Нашият най-добър приятел. Особено по тези места. — Прибрах Камъка и продължих: — Хайде, да се махаме оттук, преди да се е свечерило. Ще намерим подходящо място за лагер, а утре рано ще продължим пътя си.

Лакланд съзерцаваше гъстия лес, простиращ се пред нас.

— Какво според вас има там?

— Купища проклети създания, жадуващи за кръвта ни, ето какво — рече Делф.

Нарамихме торбите и поехме напред. Бих дала мило и драго да полетя, но знаех добре какво ще последва. Завиждах на хиперборите, които се носеха накъдето си щат, без да предизвикват бури и гръмотевици.

Дълго се промъквахме сред дърветата, растящи толкова плътно едно до друго, че час по час се налагаше да използвам магии, за да разсея плътния мрак. Накрая, когато краката вече едва ни носеха, спряхме за нощувка на една полянка.

Петра и Делф събраха съчки, а аз ги запалих с помощта на пръчката. Лакланд носеше железен тиган, в който стоплихме част от провизиите. За пиене имахме само вода, от която отлях и на Хари Две в дървена купичка.

Връщайки се мислено към схватката с ериниите, отначало се почувствах обнадеждена от факта, че всички се бяхме сражавали така добре заедно, но после постепенно духът ми помръкна и в съзнанието ми се заредиха картини, една от друга по-зловещи. Във всяка от тях ние лежахме мъртви, а орди от зверове се скупчваха над нас, точейки лиги за предстоящото угощение. Какво ли щеше да стане, ако тези твари някога достигнат Горчилище? Брат ми и всички останали Уъгове ще загинат. Потреперих при мисълта и опитах да се съсредоточа върху по-ведри неща.

След като се приготвихме за сън, а Делф пое първата стража, се промъкнах до проснатия върху купчина сухи листа Лакланд.

— Днес се би храбро — подех.

— Направих каквото можах. Но мечът ми не представлява нищо пред твоята вълшебна пръчка.

— Идвал ли си толкова навътре в гората преди?

— Не се е налагало, пък и не съм имал желание. — Той се усмихна, но отново доби сериозно изражение и се загледа в догарящия огън. — Трудно е да се разделиш с познатите неща. Но кой съм аз, та да го казвам. Ето, вие сте изоставили родното си село, за да дойдете по тези места.

— За да преминем през тези места — поправих го.

— Да, вярно.

И двамата замълчахме, заслушани в пропукването на жарта.

— Мислиш ли, че действително ще успеем? — промълви тихо той и едва сега си дадох сметка, че всъщност не е много по-възрастен от мен.

— Не знам, Лак — свих рамене.

Той потърка сплъстената си брада.

— Ще ми се да имаше начин да надзърнем какво има отвъд.

— Каквото и да е, надявам се да е по-добро от тук.

Той се изкиска.

— Трудно може да е по-лошо, нали?

Не бях чак толкова сигурна.

Пожелах му лека нощ и отидох да приседна до Петра. Исках да я разпитам отново за Фин, но сякаш предугадила намерението ми, и ме изпревари с думите:

— Значи според теб има още три кръга след този, така ли?

— Да.

Тя изпусна дълга въздишка, зареяла взор в посоката, от която бяхме дошли.

— Да не би да съжаляваш, задето тръгнахте с нас? — казах.

— Не, защо? У дома бе само въпрос на време да ни убият. Дали тук, или там — каква е разликата? Между другото, ти и Делф… само приятели ли сте?

Дали сме само приятели? От една страна, отношенията ни бяха като на брат и сестра. А от друга? Вярно, бяхме се целували.

— Защо те интересува?

— Защото го харесвам.

— Аз също го харесвам.

— Е, предполагам, че това отговаря на въпроса.

Двете се спогледахме и аз усетих хладно свиване под лъжичката. За да го прогоня, извадих от джоба си Фин.

— Никога нямаше да се сетя да развържа възела — казах, — а все пак съм обучена за магьосница.

Усетих как напрежението надвисва като тъмен облак помежду ни.

— Значи може би е трябвало да те обучат по-добре.

Почти се усмихнах на саркастичната й реплика. Почти. Защото отново думите на Петра бяха същите, които и сама бих произнесла.

Оставих я и отидох да си легна, като подложих торбата с провизии под главата си вместо възглавница. Мислите, роящи се в съзнанието ми, не ми даваха покой. Изрових свитъка пергамент, разгънах го и след като се уверих, че никой не гледа, го почуках с пръчката.

След секунда образът на Силен отново изникна сред непонятните криволици.

— Последвахме твоя съвет — казах. — Сприятелихме се с хиперборите и успяхме да вземем Фин от ериниите.

— Взели сте Фин? — повдигна изненадано вежди той. — Наистина?

— И разбрахме, че развързването на единия възел предизвиква силен вятър. На какво още е способна тя?

— Да ви защити от най-голямата заплаха, която ще срещнете във Втория кръг. Носиш ли я у себе си?

Леко разочарована от неопределения отговор, извадих дръвцето и му го показах.

— Много добре — рече Силен. — Фин е магична стихия с определени качества. Както виждаш, има три възела. Вече сте изпитали на гърба си вятъра, предизвикан от първия. Развържете ли втория, ще настане истински ураган.

— А какво предизвиква третият? — попитах с мисълта, че ми е трудно да си представя ураган по-силен от онзи, който ни бе издухал от пещерата.

— Вятър с невъобразима мощ, многократно надхвърляща най-свирепата буря, надигала се някога на земята.

Сведох очи към предмета в ръката си. Нима наистина подобна стихия можеше да е заключена в нещо толкова просто?

— И как точно — попитах — това ще ни предпази от най-голямата заплаха във Втория кръг?

— Уви, задаваш ми въпрос, на който нямам конкретен отговор. Знам единствено, че Фин ще ви бъде от голяма полза.

Хвърлих поглед към спящите Лакланд и Петра.

— А откъде са дошли те? Фурините, на които попаднахме тук?

— При основаването на Горчилище — започна той след известна пауза — бе създадено също и Мочурището. За да го заобиколи сигурно и отвсякъде, правейки излизането от него невъзможно.

— Почти невъзможно — поправих го. — Но продължавай.

— Имаше време на преселение от великите бойни полета към Горчилище, докато се изграждаше обкръжаващата територия, известна като Мочурището. Естествено, не можеше да се очаква това преселение да бъде пълно.

— Тоест?

— Тоест някои останаха в капан и така и не се добраха до селото.

— Останали са тук?

— Да. Без съмнение повечето намериха смъртта си. Но една малка част оцеляха и дори имаха потомци. Тези потомци продължиха да се борят, докато накрая останаха само най-приспособените. Или може би онези с най-голям късмет.

— Но как са могли да ги зарежат? — възкликнах потресена.

— Не забравяй, че тогава цареше всеобщо объркване и хаос, Вега Джейн.

— А възможно ли е — попитах със смътната мисъл за Петра — някои от оцелелите да са имали маладонска кръв?

— Няма как да съм сигурен. Но дори да е така, и те самите навярно не го знаят.

— Глупости! Всеки е наясно какъв е.

— А ти беше ли наясно, че си магьосница?

Не намерих какво да отговоря. Бавно сгънах пергамента и го прибрах обратно в джоба си.

Легнах по гръб и затворих очи, но сънят все така не идваше. Не беше чак толкова трудно да приема, че пущинакът наоколо гъмжи от създания, готови да ме разкъсат просто защото са диви зверове. Но ако Петра беше Маладон? Ако съзнателно и коварно ни водеше към някаква клопка?

Струваше ми се, че най-опасният ми враг лежи тук в мрака само на няколко крачки от мен.