Пазителката

TRIGINTA UNUS Орко

Усещането не се различаваше особен от онова при хлътването във вълчата яма на Торн, но този път се сетих навреме за Дестин и с нейна помощ успях донякъде да омекотя падането.

Моментално скочих на крака и вдигнах магическата си пръчка в мрака.

— Илюмина!

В бликналата светлина видях Делф, който с пъшкане се изправяше.

— Ранен ли си? — попитах.

Той само поклати глава, но лицето му бе пребледняло. Хари Две от своя страна бе настръхнал и от гърлото му излизаше сподавено ръмжене. Озърнах се припряно, уверена, че е доловил някаква опасност.

Намирахме се в нисък каменен тунел, със зеленясали от старост и влага стени. От единия му край бе задънен, но от другия се забелязваше отвор. Очаквах да видя над главите ни рохкавата пръст, през която бяхме пропаднали, но и там имаше само плътна зидария.

— Какво ни сграбчи така? — промълвих. В следващия миг погледнах надолу към глезените си. — По панталона ми има кръв! Но не е от мен.

— И аз съм на тоя хал — отвърна Делф и посочи краката си.

Задните лапи на Хари Две също бяха изпоцапани с червени петна.

Вдигнах отново глава към каменния таван.

— Гробовете трябва да са там, горе.

— А какво има под едни гробове? — изсумтя Делф. — Нищо хубаво, предполагам.

— Онова, което ни улови, трябва още да е наблизо.

— Все едно. Освен ако не смятаме да стоим тук, единственият път е натам — посочи той към отвора.

Изправих рамене и се опитах да си придам храбър и уверен вид, макар съвсем да не се чувствах така. Тримата вкупом приближихме и спряхме нерешително. Накрая реших, че чакането с нищо няма да ни помогне, стиснах пръчката и прекрачих вътре.

Отначало не видях нищо. Но после забелязах, че стените са осеяни с малки, проблясващи мъниста от светлина. В първия момент ги взех за стъкълца или късчета метал, но щом доближих да ги разгледам по-добре, отскочих в ужас и отврата.

Това бяха очи. Мигащи очи!

Делф застана до мен и също се втрещи. Постепенно забелязах, че очите не са сами. Всеки чифт си имаше и уста, която се отваряше и затваряше заедно с тях, но без да издаде нито звук. Сякаш надаваше безмълвни писъци.

Обърнах се и побягнах.

И се блъснах право в него.

Беше малко по-висок от мен и толкова кльощав, че изглеждаше като скелет, обвит в малко кожа. И все пак дори не трепна от сблъсъка, докато аз се прекатурих на каменния под. Пръчката ми изтрополя встрани.

Облеклото му се състоеше от черно палто, панталони, втъкнати във високи до коленете ботуши, и мърлява риза. Имаше лице, бяло като тебешир, и черна като въглен брада, изпод която изпъкваха острите му скули. Устните му бяха мрачно присвити в тънка, права линия.

За свой ужас видях, че Делф и Хари Две са залепени безпомощно за стената. Устата на Делф бе отворена, но от нея не излизаше нито звук. Изправих се с олюляване и понечих да хукна към тях.

— He — изрече непознатият със стържещ глас.

И подметките ми сякаш се сраснаха с камъка.

Обърнах се през рамо и видях, че държи дървен жезъл с издълбани зловещи и непонятни за мен символи. Той чукна с жезъла по пода и краката ми се освободиха отново.

Застанах с лице към него, а той се залови спокойно да ме обикаля и оглежда.

Носът му не приличаше на никой нос, който бях виждала досега. Имаше три ноздри вместо обичайните две, а също две гърбици, сякаш нееднократно бе чупен. И беше толкова дълъг, че почти достигаше ъгловатата, остро изсечена брадичка. Очите над него имаха цвят на катран. Не само ирисите, но и цялата очна ябълка.

Това с което стискаше жезъла, не бе точно ръка, а нещо като крак на хищна птица, с нокти, по-дълги от моите пръсти. Те бяха целите покрити с кръв, което обясняваше появата на червените петна по дрехите ни. Явно този приятел ни бе дръпнал под земята.

Сега той насочи закривен нокът към мен и Дестин се стегна около кръста ми като менгеме. Увиснах във въздуха, извита назад, подобно на лък, докато гръбнакът ми не взе да пука.

— Виж ти, наистина веригата Дестин — изграчи създанието. После чукна за пореден път с жезъла и аз се строполих тежко върху каменния под. Гълтайки конвулсивно въздух, погледнах към Делф. Устата му бе все така безмълвно отворена, но очите му сочеха някъде встрани от мен.

Разбира се, идиотка такава. Пръчката!

Сграбчих я и със светкавично движение изкрещях:

— Импакто!

Непознатият вдигна спокойно ръка и заклинанието ми отскочи, срещнало невидима преграда. От тавана на тунела се посипаха камъни и прахоляк.

Макар да не бях успяла да му навредя, в израза му сякаш се появи нотка на уважение.

— Ти си магьосница — просъска.

— Знам каква съм — изправих се на крака. — А кой, по дяволите, си ти?

Той не отвърна, само продължи да ме наблюдава мълчаливо.

— Освободи приятелите ми. Веднага! — вдигнах заплашително пръчката.

— Ще се видим пак, керте^[3] — отрони се от устните му.

— Какво означава това керте?

Той ми посочи към стените, където примигваха безбройните очи. После се усмихна, оголвайки зъбите си. Те също бяха черни като катран.

— Накрая всички идват при мен — просъска. — Керте.

И за трети път удари по пода с жезъла. Напрегнах се в очакване на поредната атака. Но вместо това устите по стените изведнъж добиха глас. Вече можех да ги чуя! Те надаваха вопли, молеха ме да ги спася. И тези вопли ставаха все по-оглушителни, докато накрая трябваше да запуша ушите си с длани.

Непознатият извика някаква странна дума и моментално се възцари тишина.

Сетне се обърна към мен, разтвори широко челюсти и езикът му се показа навън. Но това всъщност не беше език, не поне не като моя. Беше дълъг, черен и завършваше с три остриета, подобни на върхове на стрели.

— Аз съм Орко — каза. — А тези са мои питомци. Кога ще се срещнем отново, засега зависи от вас. Но не непременно. Нещо може да се случи. — Той се усмихна злокобно. — Нещо винаги се случва.

Свободната му „ръка“ бръкна под черното палто и измъкна отвътре огромен джобен часовник на ръждива верижка. Той го поднесе към лицето ми така, че да разгледам циферблата. По него се мяркаха лица, подобно на падащи звезди, прорязващи небосклона. Появяваха се и изчезваха с поразителна скорост, твърде бързо, за да се преброят или дори да се видят добре.

— Живот — произнесе напевно Орко. — А след това смърт. Керте.

Всичко отново почерня. Усетих как се издигам главоломно нагоре, после срещнах твърда повърхност и замрях неподвижно. Когато отворих очи, пред мен стоеше Хари Две. Седнах и го прегърнах. После се изправих с мъка и поех към мястото, където Делф лежеше проснат върху гроба на своя прародител, Барнабас Делфия.

— Делф! Делф!

Сграбчих го за рамото и го разтърсих. Той се свести и ме погледна.

— Т-това… това н-наистина ли се случи? — промълви с невярващ глас.

Кимнах, дишайки на пресекулки.

— Беше… беше ужасно, Вега Джейн. Толкова много лица. И как се молеха само.

— Те бяха мъртви, Делф.

— Но какво искаше онзи от нас?

— Астрея каза, че бягството от Мочурището означавало вечно затворничество. Чудя се дали не е имала предвид онова, върху стената?

— Значи независимо какво правим, накрая пак ще се озовем там?

Не ми се вярваше тя да ме е обучила с ясното съзнание, че само ще попълня колекцията на злокобното създание.

Изправих се и погледнах напред.

— Да се заемем с Първия кръг — казах.

Това беше единственият ни шанс.

³ Certe (лат.) — сигурно, положително. — Б. пр.