Пазителката

TREDECIM На гости у Астрея Прайн

Дъждът се лееше като плътна завеса и дори с очилата не виждах почти нищо пред себе си. Затова пък огнената топка, която Шеймъс държеше в протегнатата си ръка, явно не се влияеше от стихиите.

На всеки няколко минути той крещеше напътствия в ухото ми, карайки ме да сменям посоката.

— Наляво! — извика за пореден път и аз се подчиних. Съдейки по предишните му думи, бях останала с впечатление, че къщата се намира много по-наблизо.

— Не трябваше ли вече да сме стигнали?

— Какво да направя, като се мести постоянно?

— О, чудесно! — викнах в отговор.

— Ето я там! — вкопчи се изведнъж във врата ми той.

Погледнах през мръсните и запотени стъкла и видях гледка, която ми се стори невероятна дори за Мочурището.

Това не беше къща, а по-скоро нещо като изумруденозелен купол. И дори не изглеждаше плътен, а сякаш изграден от сияние, като огромно пулсиращо сърце. Но поне се виждаше достатъчно ясно през хаоса на бурята и дъжда. Стрелнах се надолу и съзрях удобно място за приземяване — пътека, оградена от стари ясенови дървета. Спуснах крака и докоснах земята с меко приклякване.

Зад себе си чух Шеймъс да мърмори:

— Никога повече тоз хоб няма да тръгне да се ветрее из въздуха, не.

Освободих Хари Две от ремъците, докато дребосъкът с пъшкане слизаше от раменете ми. После тримата застанахме вторачени в зеленикавото чудо.

— Е, как се влиза вътре? — попитах.

— Трудна работа, миличка, трудна работа.

Извърнах се рязко.

— Виж, ако не престанеш да ме баламосваш, така ще те подредя, че здраво място няма да остане по теб!

Шеймъс примигна и рече намусено:

— Добре, добре, не се горещи толкоз. Последвайте ме.

Тримата поехме в редица по посока на сиянието. Спряхме на крачка от него и аз забелязах във вътрешността на купола смътните очертания на постройка.

— Това ли е къщата?

— Това е — кимна сухо Шеймъс.

— И сега какво?

Той протегна напред едното си космато стъпало, но после го прибра обратно и ме изгледа изпод вежди.

— Какво чакаш, влизай — подканих го.

— Дай ми минутка, миличка. Защо си все такава припряна?

— О, ами не знам, може би защото висим под дъжда насред проклетото Мочурище!

— Е, да, от таз страна погледнато… — заусуква го той. — Чакай, какво правиш! — извика в следващия миг, защото аз, изгубила и сетна капка търпение, бях прекрачила право в зеленото сияние.

Хари Две без колебание скочи подир мен. Обърнах се и погледнах трескаво ръкомахащия Шеймъс. Виждайки, че няма скоро да се реши, го улових за яката на наметката и го вмъкнах вътре при нас.

Той стисна клепачи и взе да трепери така, сякаш бе паднал в ледена вода.

— Слушай… — започнах, но хобът рязко долепи показалец до устните си, давайки ми знак да мълча. После бавно, милиметър по милиметър, отвори големите си изпъкнали очи и се озърна. Щом разбра къде се намира, възкликна укорително:

— Видя ли сега какво направи!

— Че нали ти ни доведе тук.

— Да, но не съм ви казвал да нахълтвате така. Само като си помисля какво можеше да…

— И как точно трябваше да постъпя? — прекъснах го остро.

— Просто да почакаш малко, глупава Женска, докато нещата се подредят.

— Те вече се подредиха. Ето, вътре сме. А сега, къде е къщата?

Постройката, чиито очертания бях забелязала отвън, сякаш бе потънала вдън земя.

— Да опитаме натам — посочи наляво той.

— Да опитаме? — изгледах го. — Мислех, че си идвал тук и преди.

— Ами да, идвал съм. Кой не е идвал при зеленото сияние.

— Искаш да кажеш, че никога не си влизал вътре?

— Ама ти винаги ли си такава? Не даваш мира на другите.

— Теб питам. Колко пъти си влизал в купола?

Той наклони глава, сякаш пресмяташе нещо наум.

— Ако броим и този, стават общо… един.

— Един! — изкрещях.

Хобът отскочи стреснато назад.

— Че какво да търся вътре според теб? Да не ми е дотегнал животът?

— Искаш да кажеш, че като влязох, можеше и да загина?

— Като нищо, и сама щеше да си бъдеш виновна.

— О, я се разкарай! — махнах с ръка и като му обърнах гръб, поех в търсене на къщата и нейната „не зла“ стопанка. — Ти си един жалък бъзльо, Шеймъс — викнах през рамо.

— Кукувица! — не ми остана длъжен той.

— Охлюв! — отвърнах, без да спирам да вървя. После изведнъж спрях. Току-що бях осъзнала нещо. Тук не валеше. Вдигнах лице нагоре. Нямаше буреносни облаци, нито вятър.

Сякаш крачех по нагрята от слънцето трева. Усещането бе някак… утешително. Продължихме напред и прехвърлихме малка могилка. Щом се заспускахме по отвъдния й склон, най-сетне я видях.

Къщата. Имаше сламен покрив, иззидани от камък стени и масивна дървена врата с малко прозорче в горния край, през което се процеждаше светлина. До нея водеше пътечка, застлана с наредени под причудливи ъгли плочи.

Събрах целия си кураж, стъпих върху почернелия правоъгълен камък, който служеше за стъпало, и се помъчих да надзърна през прозорчето. В следващата секунда се дръпнах разтреперана. Без дори да я докосна, вратата се бе отворила от само себе си.

Когато вече си мислех, че нещата не могат да станат по-загадъчни, чух властен глас:

— Можете да влезете.

Озърнах се за източника на гласа, но не видях нищо. В същото време той не бе прозвучал особено заплашително. Забелязах, че Шеймъс се е примъкнал на няколко метра зад мен с такъв вид, сякаш бе готов всеки миг да си плюе на петите. Аз вероятно също не изглеждах по-уверена.

— Казаха да влезем — подхвърлих му.

— Ами т-тогава най-добре да п-послушаш, нали?

— Идваш ли с мен? — настоях.

— Мисля, че е по-добре да стоя тук, миличка — изпъчи гърди той. — Старият Шеймъс ще те пази, няма да остави никой да се промъкне, докато си вътре, да.

— Задник — измърморих под носа си, после въздъхнах примирено. Защо от всички хобове в Мочурището трябваше да ми се падне тъкмо този?

Пристъпих напред заедно с кучето си и още в мига, в който се озовах в къщата, вратата се захлопна зад гърба ми, а резето щракна на мястото си. Сграбчих го и опитах да го дръпна, но въпреки всичката сила, която ми даваше омотаната на кръста ми Дестин, то дори не помръдна.

— Ехо? — произнесох най-напред едва чуто, а после и по-силно: — Ехо? Има ли някой тук?

Нищо.

Огледах се наоколо. Мебелите, които видях — маса, стол и скрин, — до един бяха малки и се издигаха ниско над пода, който бе застлан с дюшеме, толкова старо, че изглеждаше на хиляда сесии.

На стената висеше голям часовник, чиито стрелки непрекъснато се движеха в кръг по циферблата. Когато приближих, те всъщност се оказаха две черни змии, загадъчно изправени и втвърдени. Самият циферблат пък бе сплесканата физиономия на гарм. Така се сепнах, че едва не прекатурих масичката, върху която бяха наредени чиния, чаша и други прибори за хранене.

Дали пък Шеймъс не ме беше излъгал и Женската, живееща тук, не бе някоя зла вещица? Зарекох се, че стига да се измъкна жива оттук, ще го удуша.

— Какво е това проклето място? — извиках. — Ще се покаже ли някой най-сетне?

И в следващия момент едва не подскочих до тавана, защото право пред мен се появи фигура. Хари Две изджафка веднъж и млъкна, а аз се улових с две ръце за гърдите, защото ми се струваше, че сърцето ми ще изхвръкне.

— Свети Алвис Алкумус — промълвих, останала без дъх. — Откъде, по дяволите, се взе?

Стопанката — защото явно бе тя — ме изгледа от глава до пети. Беше дребна, може би с няколко пръста по-висока от Шеймъс, и млада — на около двайсет сесии, с падаща връз раменете черна коса. Лицето й бе овално, а носът, очите и устата — дребни и изящно оформени. Изражението й бе на леко любопитство, примесено с безразличие, което ми се стори доста странно. Надали в този пущинак всеки ден я посещаваха Уъгове с кучетата си. Носеше дълга черна дреха и бе наметната с изумруденозелен шал.

— Аз съм Вега — казах. — А това е кучето ми, Хари Две.

— Астрея Прайн — отвърна жената със същия глас, който ме бе поканил да вляза.

— Един хоб на име Шеймъс ме доведе дотук. Според него само ти можеш да ми помогнеш да открия приятеля си Делф.

— Делф? — Изви въпросително вежди тя.

— Всъщност се казва Даниъл Делфия, но всички му викат Делф. Той е някъде навън, в бурята. Бяхме спрели да починем, когато един черен облак се спусна върху нас и той…

— Защо изобщо сте дошли тук?

— Сега нямам време да обяснявам. Не знам къде е приятелят ми и се тревожа, че нещо може да му се случи.

Тя рязко се обърна и напусна стаята, този път използвайки краката си за целта.

Последвах я в съседното помещение, което се оказа много по-просторно от първото. Всъщност можех да се закълна, че е по-голямо дори от цялата къща, гледана отвън. В средата му бе поставена кръгла маса.

Астрея отиде до нея с кратки, отсечени стъпки и спря. Аз също приближих и видях два еднакви по размер бокала. Във всеки гореше зеленикав пламък.

— За какво служат? — попитах любопитно.

— Това е Мочурището — посочи тя към левия. После извади от джоба си нещо, наподобяващо пясък, и го поръси върху пламъците. Те изведнъж лумнаха високо. Астрея прекатури бокала и горящата течност се разля върху плота.

— Внимавай! — извиках и понечих да угася огъня с наметката си, но сякаш се сблъсках с твърд похлупак и останах така, с длани, разперени на сантиметри над повърхността на масата.

— Всичко е наред, Вега — посочи ми тя.

Пламъците бяха изчезнали и на тяхно място имаше вода, покриваща всичко с изключение на втория бокал, до който водата изобщо не се докосваше.

— Това е Пророческото око — каза Астрея. — С него се вижда всичко, случващо се из тези места.

Погледнах объркано под себе си и дъхът замря в гърдите ми.

Върху масата сякаш се бе образувала жива, движеща се картина. Трескаво затърсих в нея Делф.

— Амароци! — извиках. Цяла глутница от тях се носеше в галоп, прескачайки препятствията по пътя си с невъобразима грация. Щяха да представляват прекрасно зрелище, ако не бяха толкова смъртоносни. — Можеш ли да видиш жертвата, която преследват? — Бях ужасена от мисълта дали не може да е Делф.

Тя махна с ръка и изображението се измести пред глутницата, показвайки стадо сърни, всичките бели като сняг. Те бягаха бързо, но хищниците явно ги настигаха.

— Ще ги хванат — промълвих с жал.

— Надали — усмихна се едва забележимо тя.

Извърнах очи обратно към масата и занемях. Сърните бяха изчезнали. На тяхно място кръжаха единствено малки светлинки, подир които амароците скачаха яростно, тракайки нахалост със зъби.

— Къде са сърните? — възкликнах.

— Не бяха сърни.

— А какво тогава?

— Просто феи, забавляващи се за сметка на амароците. И така им се пада, на проклетите Кръвници.

— Може ли да видим къде е Делф? — настоях нетърпеливо. Стомахът ми се свиваше, като си представех какви беди го дебнеха.

Тя махна отново с ръка и картината се смени. Отначало прехапах устни, но бързо се успокоих. Той просто спеше дълбоко, сгушен в чатала на грамадно дърво, чиято корона бе толкова гъста, че нито капка дъжд не смогваше да я пробие. Беше се превързал с връв през кръста, явно за да не падне в съня си.

— Дали е в безопасност? — попитах.

Вместо отговор Астрея извади шепа зрънца, подобни на оризови, и ги хвърли на масата. Те паднаха върху повърхността на водата без никакъв звук, но от тях се образуваха разширяващи се вълнички. Те постепенно се сляха, застинаха и образуваха около Делф неподвижен кръг, затваряйки го като в клетка.

— Сега вече нищо не може да му навреди — рече тя и се обърна към вратата. — Ела с мен, ако обичаш, Вега Джейн.

Докато я следвах, ми хрумна, че изобщо не й бях споменавала, че второто ми име е Джейн.