Пазителката

VIGINTIUNUS Знакът

Нямах намерение да се натрапвам. Просто влязох в стаята с Пророческото око и Астрея беше вътре, застанала с гръб към мен. Образът на масата показваше Моригон. Все така неугледна на вид, тя размахваше ръце, както я бях виждала да прави при изпълнение на магии. В следващия момент Астрея направи движение с пръчката си и през изображението преминаха вълнички, сякаш някой бе хвърлил камъче в кофа с вода. Моригон на свой ред отпусна ръце и кимна.

Едва сега разбрах какво се случва. Двете общуваха помежду си. Явно по този начин Астрея бе узнала, че трябва да е нащрек за идването ми. Че съм избягала от Горчилище и Моригон, че съм узнала някои от тайните, старателно крити от Уъговете, а също и че владея малко магия. Гневът ми нарасна хилядократно при мисълта как през цялото време са ме водили към клопката.

Но ето че Астрея усети присъствието ми и се обърна. Пръчката й бе обезпокоително насочена към мен.

— Какво правиш тук? — попита рязко.

— Нали каза, че мога да ходя навсякъде из къщата — отвърнах невинно. — Впрочем виждам, че добре си бъбрите с Моригон.

Тя направи неуловимо движение, при което образите от масата изчезнаха и плотът й отново се превърна в обикновено дърво.

— Наистина ти препоръчвам да не си вреш носа в неща, които не те засягат — произнесе с тон, от който неволно ме полазиха тръпки.

Въпреки всичко събрах решимост и й отговорих:

— Всичко, което се отнася до Горчилище, ме засяга. То може да не е твой дом, но аз съм родена там. Знаеше ли, че проклетият крал Торн кроеше планове да го нападне и унищожи? И грижа ли те е изобщо?

— Никога не бих позволила…

— Глупости! — извиках. — Не даваш и пет пари!

— Нека ти напомня, че…

Но аз не й дадох думата.

— Ти може да си кротуваш под своя изумруден купол, но не всеки има тази възможност, о, велика Пазителке на Мочурището.

— Ти също си в безопасност тук.

— Но не по свой избор — отсякох. — А и смяташ ли, че бих влязла в Мочурището, ако търсех безопасност? Само глупак би го сторил. А аз не съм глупачка.

В този момент по коридора се чуха стъпки и на прага се подвиха Делф и Хари Две. Зад тях се мяркаше опулената физиономия на Шеймъс.

Тримата влязоха в стаята и Делф затвори вратата.

— Всичко наред ли е? — попита, поглеждайки ме неспокойно.

— Не, не е наред — отвърнах начаса.

— Държиш се крайно неразумно, Вега — рече заплашително Астрея.

— О, значи според теб е неразумно да те е грижа какво се случва с другите, така ли? Предполагам, в това число влиза и Алис Адронис, която умря в битка? Къде беше ти тогава? Скрита в своята миша дупка?

— По-добре да се скриеш, отколкото да умреш!

— По-добре да умреш, отколкото да живуркаш като страхливец! — изкрещях в самодоволното й лице.

— Да се биеш? — изсмя се тя. — Та ти не би оцеляла и минута.

— Аз мога да се бия?

— Не можеш нищо! Дори и дядо ти го разбираше, затова и не те взе със себе си. Заряза те да гниеш там, където ти е мястото.

— Ах ти, проклета крава! — вдигнах показалец насреща й. — Аз съм много повече, отколкото ти някога ще бъдеш!

Пръчката й замахна толкова бързо, че дори не забелязах движението.

Тя изрече някакви неясни слова и в следващия миг тялото ми прелетя през стаята, удари се в отсрещната стена и се срина на пода, кървейки от безброй рани.

— Вега Джейн! — изкрещя Делф, втурна се и коленичи до мен. — Какво й направи? — извърна почервеняло лице към Астрея. — Какво!

Хари Две лаеше с настръхнала козина и изглеждаше, че всеки миг ще й се нахвърли.

— Вега — повдигна главата ми Делф. — Целебният камък къде е? В някой от джобовете ти?

Болката ме пронизваше с такава сила, че дори не можех да отворя уста, за да му кажа, че Камъкът е в стаята ми. Усещах противно гадене и световъртеж.

— Какво гледаш, помогни й! — викна Делф на Астрея.

— Мадам Прайн… — присъедини се и Шеймъс с жалостив тон.

През полузатворените си клепачи виждах нейното ужасено изражение. Явно и тя самата не осъзнаваше какво точно е сторила с мен.

— Помогни й! — повтори Делф. — Моля те!

Но тогава се случи нещо неочаквано. То възникна вътре в мен, от място толкова дълбоко, че никога не се бях докосвала до него. Дори нямах понятие, че съществува. Болката изчезна. Главата ми се проясни. Всичките ми досегашни чувства — отвращението, гневът, изглеждаха нищожни пред надигащото се ново усещане. Сякаш вече не бях себе си. Бях се превърнала в някой друг.

С лекота отблъснах Делф встрани, изправих се стабилно на крака и изкрещях:

— Няма да ме победиш!

Вълни от светлина изригнаха от ръцете ми и прекосиха стаята. Виждах всичко до най-малък детайл, като в забавено действие, макар то всъщност да се случваше с шеметна скорост.

Астрея се откъсна от пода, полетя и се стовари върху стената. После бавно се свлече, а магическата пръчка се изплъзна измежду пръстите й.

Светлинните вълни продължаваха да излизат от дланите ми. Те завихриха като водовъртеж Делф, Хари Две и Шеймъс, а подир тях и всеки предмет в помещението. Мебелите, в това число и Пророческото око, се разбиха на малки късчета. Отломки от дърво и стъкло кръжаха във въздуха като конфети.

А после, също така внезапно, както бе започнало, всичко свърши.

Аз стоях по средата на стаята без драскотина по себе си, с отпуснати край хълбоците ръце и занемяла, съзерцавах разрухата, която неволно бях причинила.

— Делф, Хари Две! — извиках.

В следващия момент бях до тях. Улових Делф за рамото и го разтърсих.

— Кажи ми, че си добре, моля те! О, боже, какво направих?

Сякаш камък падна от сърцето ми, когато първо той, а подир него и Хари Две се размърдаха.

Кучето ме близна по лицето, а Делф стисна ръката ми и се усмихна потресено.

— Свети Алвис Алкумус! Вега, какво беше това?

— Не знам, Делф. Просто не знам — отвърнах, без да крия сълзите на облекчение, рукнали по бузите ми.

Астрея все още лежеше на пода, но в съзнание. Емоциите, преминаващи през лицето й, бяха толкова сложни, че нямаше как да ги разгадая.

Тя бавно се надигна и направи няколко залитащи стъпки, без нито за миг да откъсва очи от мен.

Приближих мълчаливо и застанах срещу нея.

Исках да я оставя да заговори първа.

— Как го направи?

— Аз мога да се бия — отвърнах тихо. — Стига да ми се даде възможност.

Гърдите й се повдигаха учестено, а едната й трепереща ръка посегна към полуотворената уста. Преди да успея да добавя още нещо, тя се втурна към вратата и токовете й зачаткаха по коридора.

Впуснах се подире й, но тя вече не се виждаше. Не я открих нито в нейната стая, нито в някоя от останалите, до които имах достъп.

Най-сетне я забелязах отвън на моравата, седнала върху голям камък досами купола. Пръчката висеше отпуснато в ръката й. Тя чу стъпките ми, но не ме погледна. Бавно приседнах на тревата до нея.

— Надявам се, че не съм те наранила — казах. — Нямах такова намерение.

— Очевидно е, че ме нарани — отговори спокойно тя. — Но аз го сторих първа.

— Просто ме обхвана нещо. Все още не разбирам какво.

— Не разбираш ли? Е, аз мисля, че разбирам. — Няколко секунди изтекоха, преди да продължи: — Бъркаш, че не давам пет пари какво се случва с другите, Вега. Напротив, прекарала съм последните осемстотин години в грижа за тях.

— Знам — промълвих.

— А знаеш ли защо съм толкова ниска, въпреки че вземам еликсира?

— Предполагах, че винаги си била дребна на ръст.

— Навремето бях висока почти колкото Алис.

— Как така? — примигнах объркано.

— Осем века непосилна отговорност буквално ме смазаха, Вега. А еликсирът, макар да ти дава живот, отнема други неща. Важни неща.

— Като например?

— Като например съчувствието. Разбирането на чуждата гледна точка. Неща, от които сега се нуждая повече от всякога.

Не отговорих нищо. Усещах, че е добре да я оставя да излее душата си.

— Съзнавам, че някой може да оспори моите методи, дори целите ми, както стори ти.

— Но можех да го направя и по-тактично. Не биваше да използвам тези думи.

— Защо? Ти бе доста красноречива. Може би повече, отколкото си даваш сметка. А и аз те нагрубих не по-малко.

Тя отвърна взор встрани.

Реших да я подтикна да довърши.

— Маладоните? — подхвърлих.

Това веднага прикова вниманието й.

— Арчи ли ти каза за тях?

Кимнах мълчаливо.

— Да, проклетите Маладони.

Тя произнесе думата така, сякаш бе най-отвратителната, която можеше да се отрони от устните й. — Те са доста могъщи, както разбирам.

— Дотолкова, че унищожиха нас и всичко, в което вярвахме. Напълно и окончателно.

— Може би не напълно.

Астрея ме погледна внимателно и ми се стори, че зърнах следа от усмивка.

— Да не би да искаш да се биеш срещу тях?

— Защо не?

Тя сякаш обмисли за кратко идеята, после посочи обратно към къщата.

— Какво направи там вътре, Вега?

— Казах ти вече, не знам как стана.

— Няма значение. Важното е, че успя.

— Нали дядо ми е бил Екскалибур. А според теб способностите се предават по наследство.

— Тук става дума за нещо повече. Много повече. — Тя се приведе към мен и продължи с отчетлив тон: — Екскалибурът се ражда с всички способности, които някога ще притежава. Твоят дядо беше забележителен, но има и далеч по-голяма мощ от тази.

— Каква? — попитах със затаен дъх.

— На онези, които я придобиват постепенно, с възрастта. Тяхната сила е вкоренена толкова дълбоко, че понякога могат да извършват истински магически подвизи, без да използват пръчка. Без дори да произнесат заклинание. Нямаш представа колко изключително е това. Те са още по-редки от Екскалибурите. Толкова редки всъщност, че дори нямаме име за тях. Може би аз ще поставя началото, като нарека този феномен… Вега.

След това Астрея изпадна в мълчание. Аз също не се сещах какво повече да кажа и вече си мислех, че двете просто ще седим под ясното синьо небе и ще размишляваме върху безпросветното бъдеще, когато тя произнесе нещо, което ме потресе окончателно.

— Ако възнамеряваш да прекосиш Мочурището и да подемеш наново битката — каза, — ще ти е нужна подготовка. Утре сутрин започваме с обучението ти.

И преди да успея да реагирам, стана и влезе обратно в къщата, оставяйки ме сама на моравата.