Пазителката

QUATTUOR Решетки от кости

Бяхме отведени в малко помещение, студено и изпълнено със сенки, които сякаш трептяха и се движеха по стените. Имаше факла, забучена на стената, и една запалена свещ върху дървен сандък. Върху голия нар на земята бяха метнати одеяло и възглавница.

Погледнах към Делф, който стоеше на прага.

— Значи само една завивка за двамата, а? — рече смутено той, почервенял до ушите.

Трябваше да извърна лице, за да скрия усмивката си. Мъжките Уъгове си бяха такива.

Люк обаче вече го дърпаше за ръкава и грухтеше усилено, сочейки надолу по коридора.

— Май не — махнах небрежно с ръка. — Всеки ще си има отделна стая.

Стори ми се, че го забелязах да изпуска въздишка на облекчение, и по някаква причина не ми стана твърде приятно.

— Виж, ако нещо се случи, само викни. Ще дотърча тук по-бързо от… Във всеки случай много бързо, бъди сигурна — добави малко неловко той.

— Чудесно, и ти можеш да сториш същото — изрекох и почти веднага съжалих за язвителността си.

Делф и дребосъкът изчезнаха, а Хари Две се сви на кравай до сандъка. Аз оставих торбата в ъгъла, седнах върху грубия нар и съблякох наметката си. Под нея беше веригата, която нямах намерение да свалям.

В единия джоб на наметката беше Целебният камък, който можеше да лекува почти всичко. В другия, при Мълнията и ръкавицата, лежеше пръстенът, изпратен ми от Тансий в навечерието на бягството ми от Горчилище. Той бе открит в дома на Куентин Хърмс и някога бе принадлежал на дядо ми. Официалната версия гласеше, че дядо ми е преживял Случка, което в общи линии означаваше, че се е превърнал в нищо. Но аз знаех, че това е лъжа. Той бе напуснал селото ни по собствена воля.

Върху пръстена бе гравиран символът на трите куки. Нямах представа какво означава, но се надявах в скоро време да открия. Ако преди това Мочурището не ме унищожи.

Легнах по гръб и се заех да го разглеждам на трептящата светлина на свещта. Дядо ми имаше същия символ, татуиран върху опакото на дланта. А аз бях видяла жената воин, от която получих Мълнията, да носи пръстен досущ като този.

Опитах да го сложа на ръката си. Бе твърде широк за всичките ми пръсти, освен за палеца, където прилегна плътно. Докато го съзерцавах, неволно ми мина мисълта, че току-що съм взела несъзнателно решение, положила съм нещо като обет.

Очите ми започнаха да се затварят и се отпуснах върху коравите дъски. Докато се унасях, можех да чуя как Хари Две сумти доволно на пода до мен.

Сънищата ми не бяха приятни. От всяко кътче на съзнанието ми сякаш дебнеха неведоми заплахи. Не знаех колко време е изминало, но когато най-сетне се събудих и понечих да стана, нещо ме задържа назад. Бе лапата на Хари Две, положена закрилнически върху рамото ми. Отместих я и се изправих. В следващия миг се озърнах и последните останки от съня ми се изпариха.

Намирах се в клетка!

Делф, все още, заспал, лежеше неподвижно до мен. Стори ми се странно, че прътите на клетката са чисто бели. Приближих се и разбрах защо. Те бяха направени от кости.

Инстинктивно се дръпнах назад и до ушите ми долетя познат дрезгав смях. Отвън върху огромен стол, изработен също от кости, седеше Торн, заобиколен от цяла тълпа въоръжени екоси.

— Както виждаш — посочи той към клетката, — тук, в Кралството на катафилите, умеем добре да използваме малките си трофеи.

С тръпка на ужас видях четири предмета, поставени върху каменна плоча до него. Веригата Дестин, Целебният камък, пръстенът на дядо ми и ръкавицата, с чиято помощ хвърлях Мълнията. Докоснах наметката си и усетих в джоба й очертанията на смаленото копие. Явно не го бяха забелязали или го бяха взели за обикновена пръчица.

— Защо сме затворени? — попитах на висок глас. — И защо сте взели вещите ми?

Това събуди Делф, който първо седна объркано, а сетне скочи на крака.

— Какво, по дяволите… — започна, но аз му изшътках да мълчи и отново се обърнах към Торн: — Защо причиняваш това на Уъгморти като теб?

В отговор той посочи към наредените до себе си предмети.

— Какво са тези неща, Вега Джейн? Много бих искал да знам.

— Защо?

— За да мога да ги ползвам, разбира се.

— Кой ти е разрешавал да ги ползваш? Те са мои! — рекох разпалено. Главата ми обаче бе замаяна и изведнъж се сетих защо. — Ти си сложил нещо във водата, за да ни упоиш!

— Виждал съм това тук и преди — вдигна пръстена той. — На ръката на дядо ти.

Сграбчих костените решетки и ги раздрусах.

— Пусни ни оттук! Веднага!

— Не си в положение да ми заповядваш, глупава малка Женска.

— Не съм глупава и определено не съм малка! — сопнах се ядно.

— За мен си толкова незначителна, че едва те забелязвам.

— Е, щом съм толкова незначителна, предполагам, ще се сетиш и сам как се употребяват тези неща.

Той стана и със злостна усмивка се доближи на крачка от решетките.

— Съветвам те да бъдеш по-сговорчива.

После се обърна към Люк и изръмжа нещо. Екосът излезе напред и постави стрела върху тетивата на лъка си.

— Току-що наредих на Люк да убие кучето ти.

— Не! — изпищях и застанах между Хари Две и вече прицелващия се дребосък.

— Мръдни се встрани, Вега, това е само едно жалко псе — рече Торн.

— Не, той е мой; а ти можеш да вървиш в Пъклото!

Торн нададе ново ръмжене и още четирима екоси опънаха лъковете. Нямаше как да застана на четири места едновременно, затова просто покрих целия Хари Две с тялото си.

— Вега Джейн! — извика Делф и се опита да заслони и двама ни с широките си плещи.

Торн почти опря лице в костените решетки, хилейки се с противната си усмивка.

— За да влезете в Мочурището и да стигнете моето кралство, е трябвало да се спуснете по отвесна урва, километър и половина висока. Как успяхте?

Неволно погледнах към плочата с наредените предмети и това ме издаде.

— Разбирам — провлачи той. — Кой от всичките? — Когато не отговорих, посочи към Люк, без да снема поглед от мен. — Само една моя команда, Вега, и с Делф е свършено. Костите му са едрички, тъкмо ще подсиля с тях клетката ти. Е, кой от предметите?

— Вега, недей! — извика Делф.

Трябваше да импровизирам. Вече бях наясно колко суетен и арогантен е Торн, затова казах:

— Сигурна съм, че моите жалки тайни бледнеят пред твоите собствени.

— Знаеш ли — вдигна показалец той, — тук най-сетне улучи. Дори смятам да ви направя една малка демонстрация, за да разберете колко безсмислено е да ми се съпротивлявате.

Последваха няколко кратки изръмжавания и екосите се хвърлиха в действие. Клетката бе отворена и с ръчкания на копия и мечове бяхме изкарани навън. Делф използва случая, за да ми прошепне:

— Тоя е луд, Вега Джейн.

— Да, знам.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Кимнах мълчаливо, но в момента не ми идваше никаква идея как да го сторим.

Нов коридор ни отведе до пещера, по-просторна от всички, видени досега. Още дълго преди да я достигнем, до слуха ни долетя неспирен тропот. Щом се озовахме в нея, едва повярвах на очите си.

По средата й имаше нещо като подземна планина, цялата покрита от пъплещи дребни човечета в работни дрехи, червени вълнени шапчици и високи кожени ботуши, покриващи почти изцяло късите им крака.

— Вече споменатите гноми — представи ги церемониално Торн.

Съществата спряха работа и се обърнаха като по команда, вторачили погледи в нас.

— Разгледайте ги по-отблизо. Сигурен съм, че тези малки приятелчета ще са във възторг да се запознаят с вас.

Делф и аз нямахме желание да разглеждаме или да се запознаваме с когото и да било, но бяхме принудени да пристъпим напред от острите оръжия на екосите, ръчкащи гърбовете ни.

Гледката, която се разкри, ме накара да трепна. Не толкова заради смъртнобледите, сбръчкани и злобни лица на съществата, а заради ръцете им. Или по-скоро заради онова, което имаха вместо ръце. Направо от китките им започваха дълги, закривени нокти. Макар да бяха потънали в мръсотия от копането, изглеждаха здрави и остри, като направени от желязо. Устните не покриваха изцяло зъбите им и те стърчаха стръвно навън, гнили и неравни, жълто-черни на цвят. Заслоних очите на Хари Две от страх да не се нахвърли върху тях. Колкото и смел и силен да беше, нямаше да има никакъв шанс срещу сто гнома с кинжали наместо пръсти.

Торн издаде рязка команда и гномите отново се заловиха за работа, а въоръжените екоси заплашително настъпиха към тях. Мина ми през ум, че ги държат тук със сила и ги използват като роби. Един поглед към Делф ме увери, че и той мисли същото.

— Знаете ли какво копаят? — попита Торн.

— Не — поклатих глава аз.

Той плесна с ръце и един от гномите се завтече към ъгъла на пещерата, за да се върне само след секунда, понесъл голямо дървено ведро, пристегнато с метални обръчи и пълно до ръба със ситен тъмносив прах.

Торн го пое от него, а гномът сне шапка и почтително се поклони. Косата му беше мръсна и сплъстена, а съдейки по миризмата, която се носеше от него, надали някога се бе къпал.

— Знаете ли какво е това? — наклони ведрото кралят така, че да видим добре съдържанието му.

— Прилича на барут за морта — отвърна Делф.

— Виж ти — повдигна вежди Торн. — Хем як, хем умен. Но не си напълно прав. Още не е барут, но ще стане. — Той посочи към копаещите гноми. — Онези скали там съдържат два от трите елемента, нужни за целта. Третият е въглен, а той идва от дърветата, растящи по повърхността на Мочурището. Донесох необходимата формула със себе си, а екосите, след малко обучение от моя страна, станаха чудесни специалисти в стриването и смесването на съставките. Всъщност тях ги бива за много неща. — Той тикна ведрото обратно в ръцете на гнома и го отпрати с небрежен жест.

Съществото незабавно се подчини, но аз го наблюдавах внимателно и забелязах мимолетния ненавистен взор и злокобното стържене на ноктите по железните обръчи. Останалите му другари междувременно продължаваха да се трудят като мравки, разравяйки камъните и пръстта с удивителна бързина.

Поехме отново през проходите и скоро се озовахме пред тежка, обкована с гвоздеи врата. Торн я отключи и един по един се вмъкнахме през нея. Онова, което заварихме вътре, ме порази. Голямата стая бе пълна от пода до тавана с морти. Дълги, къси и дори междинни модели, каквито не бях виждала никога преди. Всичките изглеждаха нови, лъскави и напълно годни за употреба.

— Но за направата им са нужни пещи и Ковачи — отбелязах.

— Разполагаме и с едното, и с другото — увери ме Торн. — Както и с много други неща. Екосите се оказаха поразително податливи на моето обучение.

Той отиде до единия ъгъл и потупа масивно съоръжение на две дървени колела.

— Това тук се нарича топ. — Ръката му посочи към отсрещната стена, край която бяха наредени много дървени сандъци. — Имаме и барут и муниции в изобилие.

Делф зяпаше удивено наоколо си.

— И за какво са ви всички тези неща?

Но аз вече се досещах за отговора.

— Война — казах. — Той се готви за война. И то не срещу зверовете от Мочурището.

— Не — поклати глава Торн, ухилен широко. — Какъв би бил смисълът?

— Война срещу Горчилище — довърших ужасяващата си мисъл аз.