Пазителката

QUADRAGINTA SEPTEM Вярно сърце

Застанах, загледана в дървената постройка, чиито греди чернееха, сякаш бяха горели на клада. Хари Две стоеше до мен, без да издава и звук, но с навирена опашка. Просто бе сериозен и нащрек. Видът му ми придаде малкото увереност, от която отчаяно се нуждаех.

Бавно приближихме огромния портал и спряхме пред него. Озърнах се на всички страни, после вдигнах пръчката и произнесох:

— Ингресио.

Тежките крила безшумно се разтвориха. Макар това да бе целта на заклинанието, не се почувствах изпълнена с желание да вляза. Замахнах отново с думите:

— Кристиладо магнифика.

За първи път нищо не се случи. Никакви увеличени образи не изникнаха пред очите ни. Предпазливо прекрачихме прага и порталът моментално се захлопна зад гърба ни. Трясъкът бе силен, но не той ме стресна толкова, колкото ужасяващата вътрешност на храма.

Всеки сантиметър от стените и витражните прозорци бе покрит с изображения на поквара, убийства и хаос. Сякаш съзнанието на някой маниак бе отворено и разпръснато навред, подобно на кръв.

По пода, както и в Катедралата в Горчилище, имаше редици от пейки, но те не призоваваха към кротко смирение, напротив — бяха целите изпъстрени с резбовани изображения на мъчения, изтезания и смърт. Зловещи същества убиваха други същества и после ги изяждаха. Най-потресаващи бяха лицата на жертвите, застинали завинаги в безмълвен ужас. Докато гледах, ми се стори, че фигурите започват леко да помръдват, сякаш пълчищата от злодеи и злощастната им плячка внезапно бяха оживели.

Лесно можех да се досетя, че целта на всичко това е да всели ужас в душата ми. И трябва да призная, че успяваше. Но това още не означаваше, че не бях готова да се бия.

— Ембатлементо! — изкрещях в следващия миг, защото изпод тъмните сводове към мен се стрелна крилато същество, цялото обсипано с ноктести израстъци. То се блъсна в магичния щит и от силата на удара тупна на земята в безформена — и, за щастие, мъртва — купчина.

Право пред нас се появи силует, облечен в черно от глава до пети. Хари Две изръмжа и козината му настръхна.

— Не! — извиках, но той вече се бе хвърлил върху него и впил зъби дълбоко в шията му. Силуетът се свлече, а на пода се образува локва от зеленикава кръв.

Кучето ми веднага се върна при мен й аз го потупах между ушите. После отидох до съществото и от любопитство снех качулката от главата му.

По-добре да не го бях правила. Лицето, разкрило се пред мен, сякаш бе излязло от някакъв огнен ад. Кожата, почерняла и напукана, изглеждаше по-зле и от обгорената ръка на Делф. А изпъкналите очи, обагрени в противен жълто-червен оттенък, продължаваха да се взират в мен с ненавист дори и в смъртта.

С потреперване спуснах отново качулката, изправих се и забързах нататък.

Пред олтара се извисяваше чудовищна статуя, издялана от масивна скала. Реших, че това трябва да е Безил. Имаше черно наметало, овъглена кожа, бръсната глава и злобни, горящи очи. В ръцете си държеше някакъв предмет. Щом доближих, видях, че е мъртво дете.

Подминах предпазливо статуята, очаквайки всеки момент да оживее и да ме нападне, но тя не го стори. Зад нея дверите на олтара бяха резбовани със същите противни фигури, както и скамейките.

Поех си дъх, насочих пръчката и изрекох:

— Ингресио.

Знаех, че ми предстои да се изправя срещу онези, които ще се опитат да разделят душата от тялото ми. Знаех, че ще е страшно, но не знаех точно колко.

Дверите се разтвориха и ние минахме през тях. От опита си досега бях установила, че когато се разправяш с противни твари, е най-добре да не се маеш, а да пристъпваш напред смело и решително.

Така сторих и сега.

И изпищях.

Делф, Петра и Лакланд бяха потопени в три отделни басейна. Водата в тях обаче не бе бистра, а тъмна, пенеста, воняща и изглеждаше, че в дълбините й плуват някакви същества. Над повърхността се подаваха единствено главите на моите приятели. Очите им бяха затворени, а плътта — избледняла и прозирна.

Край басейните стояха фигури в черни наметки с качулки, които разбъркваха течността с дълги сребърни пръти. Едва когато доближих видях, че прътите всъщност са прозрачни, а сребристият цвят идва от водата и постепенно ги изпълва, подобно на мастило.

Това трябваше да са душите им! Ето значи в какво се състоеше вторият начин, споменат от Джаспър.

Писъкът ми сепна забулените същества. Те се обърнаха едновременно и снеха качулки, разкривайки противните си овъглени и белязани лица. Видях, че встрани има още един, празен басейн. Мина ми през ума, че навярно е предназначен за мен.

Преди да успея да помръдна, половин дузина от тях скочиха насреща ми с умопомрачителна ловкост и бързина. Хари Две се оказа по-чевръст от мен. Пресрещна един от нападателите още във въздуха и яките му челюсти се впиха в гръкляна му. Аз вдигнах пръчката, но други двама вече бяха отгоре ми, търсещи да ме докопат с ноктестите си ръце.

— Импакто!

Те отхвръкнаха назад, прелетяха през помещението и се стовариха върху още двама от своите събратя. Всички заедно изпопадаха в басейна на Лакланд.

Още четирима обаче напираха на тяхно място. Хари Две успя да се справи с единия.

— Джагада — извиках аз и още двама се озоваха на пода, покрити с дълбоки рани.

Не дочаках да видя какво ще стори четвъртият. Обърнах се към него и просто произнесох:

— Ригаморте.

Той тупна мъртъв в краката ми.

Тогава насочих пръчката към басейна, в който се намираше Делф.

— Реджойнда, Делф.

Той излетя от водата и профуча към мен, събаряйки пътем още двама крадци на души, които тъкмо нахлуваха в стаята.

— Събуди се — започнах да го разтърсвам за рамото. — Ела на себе си, моля те!

Чух вдясно от себе си жалостиво квичене и видях, че две от съществата са уловили Хари Две и го влачат нанякъде.

— Енгълфиадо! — изкрещях. Надигна се мощен поток от вода и запрати нападателите в стената с такава сила, че ги уби на място.

— Реджойнда, Петра.

Петра също изскочи от водния плен, но в същия момент още двама от злодеите ме нападнаха, размахвайки дългите си сребристи пръти. Един от тях ме улучи в лицето и от носа ми рукна кръв.

— Ембатлементо.

Прътите се разбиха на парчета от удара в щита и ето че Делф и Петра изведнъж дойдоха на себе си.

— Какво, по дяволите… — започна Делф.

Петра само мълчаливо се изправи на крака, оцени ситуацията и впери очи в мен. Лакланд потъваше все по-дълбоко в своя басейн и главата му вече почти не се виждаше. Забулената фигура над него, вместо да участва в схватката, продължаваше упорито да разбърква противната течност.

През друг вход нахълтаха още дузина крадци на души, въоръжени до зъби.

Погледът ми мимолетно срещна този на Петра, но краткият миг стигаше, за да разбера безмълвната й молба. Тя знаеше, че съм взела магичната й пръчка. Част от мен не искаше да й я връща, но друг изход нямаше. Извадих я от джоба си и я метнах към нея. Тя я улови още във въздуха и се обърна да посрещне пълчището от демони.

— Импакто — изкрещях аз с рязък замах.

Почти едновременно тя произнесе същото заклинание.

Общите ни усилия произведоха магия с неподозирана мощ.

Крадците на души не просто бяха пометени от нея — те се разпаднаха.

Обърнах се тържествуващо към Петра, но тя ми отвърна само с немощна усмивка.

После се понесе като парцалена кукла през стаята и цопна обратно в своя басейн, където водата веднага я засмука.

Докато разбера какво става, също се отлепих от пода и попаднах в четвъртия басейн. Отначало течността ме покри цялата. Беше противна и воняща, но дори през нея можех да видя кой се е надвесил над мен.

И гледката никак не ме зарадва.

Това беше Безил, жрецът от статуята. Наметката му сега бе кървавочервена, а около врата му висеше масивна верига, с окачен на нея метален диск. Символът, гравиран върху диска, бе същият като онзи на върха на камбанарията — тяло, разкъсано на две. Едва сега си дадох сметка, че той символизира отделянето на душата от плътта.

Във всяка от ръцете си държеше нож, а изражението му бе убийствено. Аз самата бях изпуснала магичната си пръчка и отчаяно я търсех опипом под водата. Внезапно една ръка улови Безил за веригата и го дръпна рязко назад.

Успях да открия пръчката си и с помощта на Дестин изскочих от басейна обратно в помещението, кашляща и плюеща като удавник.

Делф блъскаше жреца с огромните си юмруци, но Безил бе далеч по-силен, отколкото изглеждаше, и само с едно замахване го просна по гръб на земята.

Нямаше как да му се притека на помощ, защото още двама крадци на души ме атакуваха. Докато се отбранявах от тях, не изпусках Делф и Безил от поглед. Те водеха титанична битка, запокитваха се един друг в стените и силеха удар след удар.

Тъкмо се освобождавах от последния си противник, когато Делф успя да отнеме единия от ножовете на Безил и с рязък замах го нарани. Демонът отскочи назад при вида на рукналата зелена кръв. Делф не го изчака да се окопити, а се нахвърли отгоре му като гарм върху своята жертва. Нанесе му две чудовищни крошета в главата, от които въздухът сякаш се разтресе. Очите на първожреца се затвориха, а тялото му омекна. Делф го сграбчи и хвърли в един от басейните, където той бързо потъна.

— Браво, Делф! — изпищях от радост.

Той ме погледна, с насинено лице, но ухилен до уши.

Петра в това време измъкна Лакланд от водата и също счупи пръта, изсмукващ неговата душа.

Той бе силно пребледнял и едва стоеше на крака, но инак изглеждаше невредим.

Спечелихме, помислих си. Докато не видях, че Делф с увиснала челюст се е вторачил някъде над рамото ми.

Обърнах се и сърцето ми слезе в петите. Безил бе излязъл от водата и стоеше край едно от противните изображения на каменната стена. Ръцете му се разпериха широко, а от устата му излезе порой неразбираеми слова. Миг по-късно стената се разтвори и от нея нахлуха поне сто крадци на души, въоръжени с мечове, копия, брадви и ножове, с неутолима жажда за кръв в очите.

Нямаше как да победим всичките, дори и с две магически пръчки.

— Хари Две! — извиках и се потупах по гърдите. Той скочи и аз бързо го пристегнах с ремъците.

— Делф, хвани ме за ръката! Лакланд, ти се улови за Делф, а Петра за Лакланд!

Така образувахме верига, като Петра и аз се намирахме в двата й края, с извадени пръчки. Те щяха да ни потрябват.

Със смразяващи викове Безил и крадците на души се впуснаха в атака.

Прицелих се в основата на една от двете гигантски каменни колони, поддържащи свода на храма. С крайчеца на окото си видях как Петра прави същото към другата.

— Северус.

— Северус — повтори като ехо тя.

Разнесе се оглушителен грохот и по цялата височина на колоните плъзнаха пукнатини. После те започнаха да поддават. Дотогава и четиримата вече се намирахме във въздуха. Подобно на жив гирлянд, се понесохме към изхода от помещението, а стените рухваха около нас. Едва успяхме да се измъкнем, когато централният свод се срина, погребвайки Безил и неговите поддръжници под развалините си. Колко подходящо място за тях!

Останалата част от храма обаче продължаваше да се руши, заплашвайки да пресече пътя ни за бягство. Устремихме се с всички сили към външния портал и се изстреляхме навън като куршуми миг преди цялата постройка да се срути сред облаци прахоляк. Издигахме се все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая силите не ми изневериха. Тогава се спуснахме под стръмен ъгъл, приземихме се тежко върху меката, кална земя и се отъркаляхме като круши един върху друг.

Пред очите ни и последните останки от Храма на крадците на души се превръщаха в купчина развалини. После всичко утихна.

— Вече си мислех, че сме мъртъвци — промърмори Делф, изправяйки се с мъка на крака.

— То ние си бяхме почти такива — отвърнах аз.

Освободих Хари Две от сбруята му и отидох при Петра, докато Делф помагаше на Лакланд. Видях, че още здраво стиска пръчката в ръката си.

— Съжалявам, задето ти я отнех — казах с тих глас, който само тя можеше да чуе.

— Разбирам защо го направи — отвърна тя.

— Пет! — възкликна Лакланд. — Откъде, по дяволите, се сдоби с това нещо?

Петра повъртя пръчката между пръстите си, явно несигурна какво да отговори.

— Аз й я дадох — притекох й се на помощ, спечелвайки си недоверчив поглед от страна на Делф. — Имах резервна.

— А, ясно — рече Лакланд. — Дай боже всекиму такива резерви!

С учудване осъзнах, че вече се намираме в самото подножие на Синята планина. Предполагах, че прехвърлим ли я веднъж, ще се озовем в края на Мочурището.

— Как изобщо ни откри? — попита Делф.

— С малко помощ. От един приятел.

— Е — подхвърли Лакланд, — дали да не продължаваме нататък?

Вдигнах очи към планината, изпълнена с неведоми изпитания и опасности, а сетне ги сведох към пръчката си. Тя изглеждаше толкова малка и незначителна, но все пак ми бе служила вярно през всичките кръгове. Оставаше само да се надявам, че в нея има достатъчно останала магия, за да стигне до самия край.