Пазителката

QUINQUA GINTA Бягството

Нещо ми подсказваше, че ако пожелая, вече мога да се издигна във въздуха и без заплаха от буря, която да ме спре. Но въпреки това реших да изминем последната част от Мочурището пеша. По някаква причина ми се струваше подобаващо да сторим именно така.

Крачехме мълчаливо. Бях благодарна на Делф и Петра, задето не се опитват да ме утешават. Ако бях малко по-бърза, сега и петимата щяхме да завършваме своето пътешествие. Вината за смъртта на Лакланд бе моя и единствено моя. Както и за загубата на краката на Дъф Делфия навремето.

В този момент усетих парене в ръката. Погледнах я и се вцепених.

Върху опакото на дланта ми се образуваше нещо.

Ръката ми започна да трепери толкова силно, че изпуснах пръчката. После пронизваща болка се стрелна нагоре чак до рамото. Изпищях и се свлякох на земята, като се мятах и скърцах със зъби. Нещо ме сграбчи и аз започнах да ритам, за да се освободя.

После, също толкова неочаквано, както се бе появила, болката изчезна. Отворих очи и видях, че Делф и Петра са ме уловили и се мъчат да ме успокоят, стъписани от внезапния ми пристъп.

— Мътните го взели, Вега Джейн, какво е това? — извика Делф.

Бавно приседнах и погледнах ръката си там, където допреди секунда имах чувството, че ме е захапал гарм.

— Божичко! — възкликна и Петра, вторачила очи в мястото.

Върху кожата ми се бе появило изображение на трите куки.

Символът на Мира, Надеждата и Свободата.

Преди те се намираха върху ръката на дядо ми. А сега бяха върху моята собствена.

И не изписани с мастило, което лесно да се заличи, а татуирани, или по-скоро жигосани, по всяка вероятност отвътре навън. Не изпитвах и капка съмнение, че ще си останат там до края на живота ми.

Изправих се на разтреперани крака и вдигнах пръчката, която се въргаляше встрани.

— Просто някакъв белег — казах с възможно най-небрежен тон.

— Но, Вега Джейн… — започна Делф.

— Добре съм! — прекъснах го рязко, а после, вече по-спокойно, повторих: — Добре съм. Нима очаквахте, че ще се измъкна оттук без драскотина? Ето, вие и двамата имате белези. А също и Хари Две.

Помъчих се да звуча шеговито, но знаех, че трудно ще ги заблудя. Това не беше обикновена рана, нито изгаряне, а нещо повече. Много повече.

Чувствах се като добитък, на когото са поставили клеймо. Без дори да го питат. Мразех това място. Мразех всеки квадратен сантиметър от него.

— Хайде, да вървим — рекох. — Да приключваме час по-скоро.

В продължение на три дни се придвижвахме през необятна равнина. Трудно ми бе да повярвам, че на нейното място в продължение на осем века се е издигала величествена планина, която е била издухана като купчинка прах от развързаните възли на една връвчица, оставяйки само плоска, еднообразна пустош.

На четвъртата вечер видях пред нас нещо, което ме накара да забавя крачка.

Потрепващо сияние, сякаш вечерната светлина се отразяваше в лъскава повърхност.

Когато приближихме още, гледката ни накара да затаим предпазливо дъх. Не искахме, след всичко преживяно, да се натъкнем на неведома опасност пред самия край.

Делф пръв наруши тишината, надвиснала над нас като погребален саван:

— Какво според вас е това?

Никоя от нас не можеше да отговори. Със сгъстяването на мрака сиянието не отслабна. Следователно светлината, която го причиняваше, не идваше от небето.

И тогава отговорът сам изникна в съзнанието ми.

Тя идваше от отвъдната страна.

Което, с трепет осъзнах, означаваше, че най-сетне сме стигнали края на Мочурището.

Погледнах към Петра. Тя кимна и стисна здраво пръчката.

— Не толкова силно — казах. — Нали вече е част от теб.

Пръстите й се поотпуснаха, но чертите й останаха все така напрегнати.

— Какво има? — попитах.

— Щеше ми се и Лакланд да е тук — промълви тя, забила поглед в обувките си.

— Грешката беше моя. Аз съм водачката.

— Не — отсече Петра. — Всичко стана по моя вина.

— Какво?

— Ти беше заета да ни пазиш от оня огнен злодей. А аз можех да го спася. Пръчката ми беше в ръцете. Но се паникьосах, не си мръднах и пръста. И ето че сега той е мъртъв. Заради мен.

Тя приседна на земята и раменете й се разтресоха в ридания. Делф ни хвърли притеснен поглед, но аз му дадох знак да стои настрана. После седнах до нея, мъчейки се да се сетя за нещо, каквото и да е, за да я успокоя.

— Знаеш ли защо изобщо влязох в Мочурището? — попитах накрая.

Хлипанията й поспряха и тя отвърна колебливо:

— За да избягаш, да се махнеш?

— Не. Просто исках да разбера истината. Там, където живеех, истина нямаше. Надявах се, че ще я открия тук.

— И защо истината е толкова важна? — повдигна вежди тя.

— Тя е по-важна от всичко, Петра. Без нея за нас нищо няма смисъл. Всичко е безсмислено. — Изправих се и й подадох ръка.

— Неотдавна ти ме спаси. Спаси всички ни. Това е истината. А сега ни остава единствено да продължим напред. Лакланд би искал същото. Мисля, че го знаеш не по-зле от мен.

Тя бавно се пресегна, пое ръката ми и стана от земята.

Поехме отново по посока на сиянието. Всеки нерв и мускул в телата ни беше нащрек.

И пред очите ни то постепенно се превърна в нещо по-осезаемо. В стена. В проклета стена. Също като у дома, в Горчилище.

Тази тук бе почти прозрачна, но аз знаех: това означаваше единствено, че е стократно по-здрава и непроницаема от камъните и дървото.

Какво ми бе казала Астрея? Напрегнах памет да си спомня думите, произнесени на смъртния й одър, преди да се подмлади отново:

Строим стени, защото се страхуваме. Не обичаме промените. Неприятно ни е, когато някой, който не изглежда или не мисли като нас, се появи и започне да променя нещата. Тогава ние бягаме. Или, още по-лошо, нападаме.

Спрях и се замислих. Тази стена явно бе издигната с две цели — да държи нас вътре, а тях — отвън. Да разделя две раси, сражавали се някога в безмилостна война.

Едната от тях се криеше. А другата я преследваше.

Дали дядо ми беше там, отвъд? И моите родители? Как можех да ги открия? Как можехме ние да спомогнем за делото, което трябваше да се извърши?

Сведох очи към пръчката си. Тук, в Мочурището, бях показала сила и находчивост, удивявали често дори мен самата. Сред безброй опасности и коварни същества, мъчещи се да ме убият, бях посрещнала достойно предизвикателствата и с подкрепата на приятелите си бях оцеляла, побеждавайки врагове, които по всички правила на логиката трябваше с лекота да ни погубят.

И все пак досега не ми се бе налагало да се бия срещу Маладон, роден и обучен в света на магията. Вярно, Астрея бе казала, че притежавам изключителни заложби, но аз добре си давах сметка за цялата си младост и неопитност. Които рано или късно можеха да ни изиграят лоша шега.

Делф и Петра приближиха до мен. В очите и на двамата се четеше въпрос.

— И какво ще правим сега, Вега Джейн? — попита Делф.

Вдигнах пръчката по посока на стената и произнесох заклинанието за увеличаване на образа. Но точно както и в Храма на крадците на души не се случи нищо. Гледката остана непроменена, каквато я виждахме и с просто око — лъскава, трептяща повърхност, отразяваща като огледало нашите изображения и околната местност.

Опитах и други заклинания, отново без ефект. Петра се присъедини към мен с надеждата, че обединените ни сили ще постигнат нещо повече. Магиите обаче просто се удряха в стената и се разпадаха. За един злощастен миг повярвах, че сме изминали целия този път, подложили сме се на всички безумни опасности, изгубили сме един от другарите си само за да бъдем спрени от това последно, непреодолимо препятствие. Ако дори вълшебните ни пръчки не можеха да му въздействат, какво, по дяволите, оставаше да сторим?

В отчаянието си пристегнах здраво Дестин и излетях — високо, по-високо, отколкото някога се бях издигала. Насочих ръце напред и се впуснах към стената с цялата скорост, на която бях способна. Тя ме отхвърли като гумена топка, така че се премятах поне петдесет метра, преди да успея да възстановя равновесието си.

Сведох поглед надолу, откъдето останалите ме наблюдаваха с вирнати глави.

— Отстъпете назад! — извиках.

После увеличих Мълнията до пълния й размер и я запратих по упоритата преграда. Златистото копие се плъзна по нейната повърхност, направи полегата дъга и се върна обратно в ръката ми.

Доколкото виждах, беше невредимо.

Но също така невредима бе и стената.

Не помнех Мълнията някога да ми е изневерявала. И все пак току-що го бе сторила.

Нямах повече магии, които да използвам. Нито оръжия, с които да се боря. Не ми бе останало нищо, което да изпробвам срещу дяволското нещо.

Бавно се върнах при останалите и застанах с отпуснати ръце.

— Някакви идеи? — подметнах към Делф и Петра, давайки им ясно да разберат, че моите са изчерпани. Те само поклатиха глави.

Щеше ми се поне Лакланд да е тук, да ме нахока или да ми се подиграе за моята безпомощност. А Алис Адронис ме бе сметнала за достойна да подновя битката срещу Маладоните! Явно бях достойна единствено за мизерния си живот у дома, в Горчилище.

Никога не бях изпитвала подобна угнетеност. Не можех да мисля, не можех дори да дишам. В ума ми се въртяха единствено думите на дядо ми — че всичко е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно. По изражението на Делф се познаваше, че разбира точно как се чувствам. За съжаление, колкото и да искаше, нямаше начин да ми помогне.

Въпреки цялата си покруса неволно се усмихнах, когато Хари Две ме близна по ръката. Погалих го, но той ме близна още веднъж. После леко захапа пръстена ми със зъби. Накрая седна и излая веднъж.

— Тихо, тихо — смъмри го Делф, но аз вдигнах ръка.

— Чакай, той се опитва да ми каже нещо.

Погледнах към стената, а после към пръстена.

Заминавайки, дядо ми по някаква причина го беше оставил.

Джаспър от своя страна ми бе обяснил, че куките представляват нашата Света Троица, нашата мантра. Че са могъщ символ, може би по-могъщ, отколкото подозирах.

Пръстенът бе способен да ме прави невидима. Дали не притежаваше и други качества?

Направих няколко колебливи стъпки, после продължих напред, докато не стигнах стената. Протегнах ръка и я докоснах със знака, прясно жигосан върху кожата ми.

Затаих дъх. Нищо не се случи.

Обърнах се през рамо и видях, че Петра и Делф ме гледат така, сякаш съм побъркана.

Тогава опитах друго. Докоснах стената с пръстена.

Този път дори нямах време да затая дъх.

Тя моментално поддаде под натиска ми. Започна да трепти и пулсира, сякаш се бе втечнила.

И после пред мен се появи тясна цепнатина. Промуших пръсти в нея и дръпнах рязко встрани. Тя се раздели така, сякаш отварях чифт завеси. Без да се замисля, минах през пролуката и се озовах от другата страна.

Миг по-късно Делф, Петра и Хари Две ме последваха.

Преди да разберем какво става, стената се затвори отново зад гърбовете ни.

— Да пукна дано! — прошепна Делф.

Коленичих и прегърнах кучето си, заравяйки лице в чудесната му мека козина.

— Ти си великолепен, Хари Две — прошепнах в единственото му здраво ухо. — Абсолютно великолепен!

Огледахме се добре наоколо. Бяхме обкръжени от обикновен, скучен пейзаж, все едно се намирахме в покрайнините на Горчилище. В него липсваше стаената, невидима заплаха, която постоянно се усещаше в Мочурището. И все пак тук вероятно се криеха опасности, по-сериозни дори от досегашните.

— Направихме го — промълвих, потресена от чудовищната значимост на момента. — Свободни сме от Мочурището. — Част от мен не можеше да повярва, че действително изговарям тези думи.

В лицата на спътниците ми се четяха щастие и облекчение, но също и неувереност и страх. Знаех, че те навярно присъстват и в собствените ми черти.

Инстинктивно пристъпихме един към друг и се прегърнахме. Телата ни се тресяха от емоцията на това, че най-сетне сме постигнали целта, господствала над мислите ни от толкова време насам, целта, коствала ни един безценен живот. Хари Две се примъкна до мен и отърка муцуна в бедрото ми, а аз го погалих по главата.

Разделихме се, но продължавахме да се гледаме един друг.

— Да, Вега Джейн — каза Делф. — Свободни сме от Мочурището благодарение на теб.

— Не, благодарение на всички нас — отвърнах. — И благодарение на Лакланд.

Петра кимна и ме дари с едва забележима усмивка.

— Изглежда малко като… Горчилище — отбеляза Делф. — Имам предвид не самото село, но местата около него.

— Вярно, но надали ще е същото — поклатих глава.

— Как така? — прошепна Делф.

Насочих пръчката към група далечни светлинки и произнесох:

— Кристиладо магнифика.

Пред нас начаса изникнаха къщи, чиито обитатели навярно спяха дълбоко в този късен час. Някои от постройките приличаха на уъгски, други — не. Улиците бяха павирани, но по малко по-различен начин. Чу се биене на часовник, мяукане на котка. И други, глухи звуци, чийто източник ми беше неизвестен.

Въпреки мирната и сънна обстановка можех да доловя във въздуха нещо съвсем не толкова невинно.

Помни, Вега, най-кошмарното място от всички е онова…

— Вега! — просъска Петра.

Но аз вече го бях чула.

Нещо приближаваше.

Някой приближаваше.

Потупах се по гърдите и Хари Две моментално скочи в ремъците. Пристегнах го и като замахнах с пръчката първо към Делф, а после към Петра, тихо изрекох:

— Ласадо.

Нишките от светлина се обвиха около талиите им и ги придърпаха към мен. Звуците вече се чуваха почти до нас и Делф, който бе грабнал торбите ни, трескаво прошепна:

— Ако ще правиш нещо, Вега Джейн, по-добре го прави веднага.

Завъртях дядовия си пръстен така, че символът с трите куки да сочи навътре. И онова, на което се надявах, наистина се случи. Понеже бяхме свързани от заклинанието, силата му се разпростря и върху трима ни.

Вече бяхме невидими.

С Петра и Делф от двете си страни се отблъснах от земята и ние се издигнахме във въздуха, докато под нас се разнасяха стъпки, придружени от гласове. Тихи и заплашителни.

— Тук някъде беше, мога да се закълна. Съвсем наблизо. Това място винаги е било… странно. Знаеш, че е така.

— Но как е възможно? — отвърна другият, който ми се стори още по-зловещ. — Казвам ти, че не може да бъде. След всички тези векове…

Е, рекох си, не само е възможно, но е самата истина. Ние избягахме от Мочурището. И сега сме тук. Каквото и да означава това.

Набрахме още височина, а после се насочихме към далечните светлини. Към всички неведоми неща, които ни очакваха занапред.

Джаспър Джейн бе казал: Мир. Надежда. Свобода. Точно в този ред. Е, по ирония на съдбата ние трябваше да постигнем първо последното, за да се насладим на останалите две. А те, както и всичко останало, щяха да изискват борба.

Ho след като бях оцеляла в Мочурището, се чувствах напълно готова да се впусна в нея.

Нашата кауза.

Нашето време.

Нашето бъдеще.

Точно в този ред.