Пазителката

QUATTUORDECIM Стая c изглед

Астрея извади голям железен ключ, оформен като връх на стрела, и с негова помощ отвори врата, водеща към помещение, което явно служеше за библиотека. Целите стени бяха заети от красиво резбовани рафтове, стигащи чак до тавана на пет метра над главите ни. По средата бяха пръснати в безредие вехти, очукани столове и маси.

Докато се оглеждах, чух отчетливо щракване. Цяла секция от стената се бе отместила, разкривайки мастиленочерен правоъгълник отвъд. Следващата стая тънеше в пълен мрак, докато не пристъпихме в нея. Тогава тя изведнъж се обля в светлина и всеки от предметите във вътрешността се открои ярко.

Имаше тумбести, удобни на вид кресла и масички с наредени върху тях непонятни уреди. А също и голямо бюро, изработено от дърво, толкова старо, че изглеждаше като вкаменелост. Столът пред него бе тапициран с кожа, обкована с лъскави месингови гвоздейчета. Бюрото бе отрупано с документи, пергаментови свитъци, книги, стъклени мастилници и старинни перодръжки като онази, с която бях виждала дядо да пише писмата си.

Върху полицата на малката тухлена камина стоеше часовник, чиито стрелки, за успокоение на изтерзаните ми нерви, не бяха направени от змии. Отстрани се виждаха две изтърбушени кресла с табуретки отпред, на които да поставяш краката си, за да ги сгрееш.

В тон с чудесата досега, въпреки че в камината дори нямаше дърва, тя изведнъж лумна с буен огън. Студената стая начаса се сгря и доби далеч по-уютен вид. При цялата си възбуда и вълнение усетих как клепачите ми натежават и едва сега си дадох сметка колко съм изтощена.

Един поглед към пода обаче бързо ме накара да отворя широко очи. Той бе дървен и износен от безброй сесии употреба. Не дъските обаче привлякоха вниманието ми, а изображенията върху квадратния протрит килим, проснат върху тях. Въпреки че бяха много стари, багрите бяха живи и преливащи се, по-реалистични от всичко, създавано от мен в Комините.

— Какви са тези същества? — попитах озадачено.

Хари Две също ги бе забелязал и протегна предпазливо лапа, за да ги докосне.

Астрея посочи едното от тях.

— Това е еднорог. Рогът му, естествено, изцелява от всички известни отрови.

Никога не бях чувала за съществуването на еднорози.

— А другото?

— Жар-птица — рече небрежно тя. — Нарича се така заради ярката окраска. Перата й могат да разпръсват мрака, а също да те стоплят в студено време.

— Чакай малко, аз срещнах една от тях. Тъкмо тя ме подгони в пещерата на Шеймъс.

— Наистина? Те рядко са враждебни.

Леко засрамена, побързах да сменя темата;

— Значи си сигурна, че Делф е в безопасност?

— Нищо няма да му се случи. Много ли си привързана към приятеля си?

— Той значи всичко на света за мен.

— Опасно е да влагаме толкова много от себе си в друг.

Игнорирах забележката.

— А откъде разбра, че презимето ми е Джейн?

Вместо отговор тя ме улови за китката с неподозирана сила.

— Този знак — рече, посочвайки трите куки, които бях изрисувала върху кожата си. — Откъде си го видяла?

Освободих ръка от хватката й. Стигаха ми затворническите премеждия при Торн. Няма да повторя същата грешка. Докато не се уверя в дружеските й намерения, ще я считам за потенциален враг.

— Ето оттук — показах й гравировката върху пръстена. — Навремето е принадлежал на дядо ми — добавих предпазливо. Нямах намерение да й разкривам способността му да ме прави невидима.

— Наистина ли е бил негов?

— Да.

Тя го огледа внимателно, преди да върне вниманието си върху ръката ми.

— Това е просто мастило.

— Знам — отвърнах. — Сама го нарисувах. Дядо имаше същия знак, но неговият беше татуиран.

Астрея направи мимолетен жест и рисунката изчезна. Вторачих се в гладката, чиста кожа, а после отново в нея.

— Знаеш ли какво означава символът?

— Не.

Долових, че не казва истината, и това допълнително усили подозренията ми.

Преди да успея да задам друг въпрос обаче, тя се обърна и отиде до голяма гола стена. Вдигна длан срещу нея и в следващия миг лумна ослепителна бяла светлина. Инстинктивно приклекнах, очаквайки да ме засипят отломки, но експлозия не последва.

Вместо това пространството пред изумените ми очи сякаш оживя. Ако представлението върху кръглата маса в съседната стая ме бе впечатлило, то тази гледка в сравнение с него бе като планина пред жалко хълмче. Всеки сантиметър от стената, дълга поне петнайсет метра, бе изпълнен от ярки, движещи се образи.

— Мочурището — каза просто Астрея. — В целия си блясък. И в цялата си поквара, която наистина стига надълбоко. Много надълбоко.

Когато за първи път зърнах ширналото се Мочурище от върха на платото, където Делф, Хари Две и аз бяхме подгонени от гармовете и амароците, останах поразена от мрачната му, зловеща красота. Тогава реших, че го виждам до крайните му предели, но явно бях грешала.

Сега пред очите ми се простираха безбрежни равнини и скалисти хребети, из които бродеха стада от всевъзможни твари. През мрачните, черни небеса се носеха ята летящи същества, повечето от които непознати за мен. Други създания се криеха в потрепващите корони на дърветата и отвред се носеха звуци — някои нежни и гъделичкащи слуха, а други яростни и кръвожадни, каращи кожата ти да настръхва. Величествената Синя планина извисяваше своите зъбери, а тъмната река се виеше през целия пейзаж, устремена към неведоми и навярно опасни места. С трепет зърнах във водите й малка лодка, с нещо или някой в нея, носена от вълните. После образът изчезна и бе заменен от друг — на фрек, разкъсващ животно, подобно на коза. Накрая някаква фигура излезе от гъсталака и се изправи в пълен ръст насред малка поляна.

Беше висока, с мощно телосложение и макар да стоеше на два крака като мен, имаше дълги кучешки зъби, закривени нокти и цялата бе покрита от гладка козина.

— Какво е това чудовище? — хвърлих бърз поглед към Астрея.

— Върколак — отвърна тихо тя.

— Никога не съм чувала за него.

— Ухапването им те прави да ставаш като… тях.

Пред очите ни върколакът направи огромен скок и се метна върху гърба на фрека. Последва ожесточена битка, в която силите изглеждаха почти равни. Все пак накрая нападателят надделя и зъбите му се впиха дълбоко в шията на фрека. Последният се отскубна и виейки от болка и ярост, изчезна между дърветата.

Върколакът се изправи, облян в кръв от собствените си рани, и като вдигна ноктести лапи към небето, нададе триумфален рев. Гледката бе напълно кошмарна и все пак не можех да откъсна очи от нея.

— Чувала съм, че от ухапване на фрек се полудявало — промълвих.

— Този тук вече е луд, Вега. Нищо не може да повлияе на изтерзания му разсъдък.

Измина близо минута, преди аз първа да наруша мълчанието:

— Какво има отвъд Мочурището?

— А защо изобщо сте дошли тук? — повтори въпроса си тя.

— Не виждам какво значение има.

Тя ме изгледа равнодушно.

— Нещата, с чието значение не си наясно, вероятно биха изпълнили цялата библиотека.

— Знаеш ли какво има отвъд Мочурището? — настоях и този път видях как през лицето й пробяга кратък, болезнен спазъм.

— Вече стана късно — каза тя, преди да успея да продължа. — Чувствам се уморена.

— Е, аз пък не съм уморена.

— Ще ти покажа къде ще спиш, а после, ако искаш, стой будна цяла нощ.

— Мога ли да ходя където пожелая? Имам предвид, в къщата?

— Можеш да влизаш във всяка стая, която те пусне. Предупреждавам те, че не всички ще го сторят.

Погледнах я така, сякаш си бе изгубила ума.

— Стаите няма да ме пуснат да вляза?

— Да, те притежават собствено мнение. А също и чувства.

— Чувства! — възкликнах.

— Да, казах чувства и точно това имам предвид — рече натъртено домакинята, сетне се обърна и излезе.

Последвах я, чудейки се каква ли още лудост ме очаква тук.