Пазителката

TRIGINTA SEX Хиперборите

Събудих се и зърнах гледка, от която ми се прищя изобщо да не бях отваряла очи.

Делф бе свалил ризата си, а Петра натриваше обгорената му ръка с някакво мазило, което бе забъркала в дървена купичка. Двамата бъбреха оживено и тя тъкмо се смееше на нещо, казано от него.

Погледнах към Лакланд и видях, че неговият взор също е мрачно прикован в двойката. Не знам дали изпитваше някакви по-специални чувства към Петра, но все пак двамата бяха прекарали доста време заедно. А може би просто му бе трудно да свикне с нашето присъствие.

Станах и отидох при тях.

— Да не вземеш да настинеш какъвто си гол — подхвърлих на Делф, като очаквах да се смути и да побърза да си облече ризата. Но той само се ухили.

— Не бой се, Вега. Пет се грижи добре за мен. Не знам с какво ме маже, но е истинско блаженство, повярвай!

За малко не се препънах. За пръв път през живота си Делф ме наричаше просто Вега. Откакто се помнех, бях за него Вега Джейн. Но не и днес.

А имаше и друго.

— Пет? — повдигнах вежди.

Тя се фръцна с престорена усмивка. Едва се сдържах да не извадя пръчката и да я превърна в… не знам точно в какво, но определено в нещо гадно.

— Петра е твърде официално — каза. — Приятелите ме наричат просто Пет. А ние с Делф сме приятели, нали? — После вдигна дървената си купичка. — Виж ти, мехлемът ми се сгъстил. Ще донесеш ли малко вода да го разредя, Вега Джейн?

Е, рекох си, и аз мога да играя тази игра.

Помолих Петра да отнесе съдинката до близкото дърво, произнесох заклинанието Спрингато еруптикус и от клоните потече вода.

— Това е удивително! — възкликна тя.

Замахнах малко по-силно с пръчката и струята се превърна в буен водопад, измокри я от глава до пети и я събори на земята.

— Опа, извинявай! — престорих се на изненадана.

Но тя се смееше.

— Няма нищо, Вега. И без това не се бях къпала скоро.

Въпреки яда, който й бях набрала, не се сдържах и също прихнах. Звучеше точно като нещо, изречено от мен самата.

— Знаеш ли — казах, докато тя отръскваше мократа си коса. — Ще се наложи да ни отведете до хиперборите.

— Хиперборите? — намеси се в разговора ни Лакланд. — Че защо?

— Ще ни трябва помощта им, за да преминем през Втория кръг.

— С какво биха могли да ни помогнат те? — попита Петра.

— Ще разберем, щом се срещнем с тях. Казахте, че живеели в гнезда, нали?

— Да, високо по дърветата.

— Е, не е проблем, аз мога да летя. Защо не го направим още сега?

Запроправяхме си път през гъсталака — Петра въоръжена с арбалета, а Лакланд с грубоватия си меч. Делф бе нарамил брадва, с която го бе снабдила Петра, а аз имах своята пръчка. По едно време Лакланд вдигна ръка. Всички спряхме и се скупчихме под няколко превити, възлести дървета.

— Ето там горе са — прошепна той. — На около петдесет метра височина.

— Откъде знаеш? — попитах го тихо.

— Вслушай се внимателно.

Нададох ухо и чух нещо като приглушено жужене. Погледнах към Лакланд и той кимна с усмивка, която обаче бързо изчезна.

— Така разговарят помежду си. Бръмчат като пчели.

— А как се бранят? — Улових го за лакътя.

— Преди време видяхме глутница амароци да нападат малките им, докато бяха на водопой — отвърна вместо него Петра. — Спуснаха се отгоре им бързо, преди те да успеят да отлетят. Но тъкмо да ги докопат и отнякъде се появиха дузина възрастни хипербори. Проклетите кръвопийци дори нямаха време да разберат какво се е случило.

— Защо, какво им направиха?

— Пребиха ги до смърт с криле, а после ги разкъсаха с нокти. А накрая отнесоха труповете в гнездата си, за да ги изядат.

— Те… ядат месо? — попитах удивено.

Петра кимна.

— Но никога не са ви нападали?

— Е — рече Лакланд, — и ние не сме толкова глупави, та да ги предизвикваме.

— Но нали крадете от тях.

— Само незначителни неща — сведе очи Петра. — Нищо, което действително ще им липсва. А и както споменах преди, струва ми се, че те ни съжаляват.

— Дали защото знаят, че зверовете са изтребили семействата ви?

Лакланд само сви рамене, но Петра ме погледна право в лицето.

— Мисля, че именно това е причината, Вега.

Чистосърдечното й признание ме завари неподготвена. Не предполагах, че тя ще се окаже толкова сложен характер. По-лесно ми беше просто да я мразя.

— Смяташ ли, че хиперборите ви харесват? — обърна се Делф към нея.

— Това пък що за въпрос е — изсумтя Лакланд.

— Важен, повярвай ми.

— Веднъж — започна бавно тя — тъкмо се бях качила в гнездото им, когато един от тях се прибра. Беше едър мъжки и стига да пожелаеше, можеше без проблем да ми извие врата.

— Пет, защо никога не си ми го споменавала? — възкликна Лакланд.

— Хиперборът обаче само ме изгледа и ми се стори, че зърнах в очите му дълбока тъга — продължи тя, без да му обръща внимание. — Видя нещата, които бях натъпкала в торбата, и вместо да ги вземе, добави още няколко дреболии. Така че — обърна се към Делф, — мисля, да, харесват ни.

— Тогава може и да имаме шанс — каза той.

— Вярно — подкрепих го аз. — Но ще ни е нужен план.

— План ще ми измисляш, а, патка такава — изръмжа саркастично Лакланд. — И остава всички ние да заподскачаме да го изпълняваме, така ли? Голяма лидерка се извъди, няма що!

Кръвта нахлу в главата ми и аз прехапах устни. Знаех, че се горещя твърде лесно.

Но ако ще водя другите, трябва да бъда…

Бам!

Делф бе блъснал Лакланд, залепяйки гърба му в дънера на едно дърво.

— Дали съм сънувал — процеди на сантиметри от лицето му, — или едва вчера ти бе коленичил пред Вега Джейн, молейки я да те изведе оттук? А случайно да си забравил, че тя ти спаси дръгливия задник от колосите? Ако те чуя още веднъж да й говориш така, ще ти откъсна главата, ясно?

Наблюдавах сцената пребледняла, с объркани мисли и разтуптяно сърце.

Делф пусна Лакланд и той падна на земята, но бързо скочи отново, зачервен от смущение и гняв. Грабна меча си и за миг се побоях, че може да стори нещо много глупаво, затова пристъпих между тях с думите:

— Ако не искате да бъдете с мен и Делф, просто го кажете и всеки ще си хване пътя. Няма повод за кавги.

Хвърлих поглед към Петра, за да стане ясно, че и тя е включена в ултиматума. Вместо отговор тя просто направи крачка към Делф.

Защо ли не бях изненадана.

— А ти? — обърнах се към Лакланд.

В продължение на няколко секунди личеше как гневът и здравият разум се борят у него. Накрая последният все пак надделя и той остави меча настрани.

— Е, какъв е планът?

— Като за начало — отвърна Делф — Пет ще трябва малко да се покатери. А на теб, Вега Джейн, ще ти се наложи да покажеш летателните си умения.

Четвърт час по-късно задачите вече бяха разпределени и Петра се бе изкачила на трийсет метра по ствола на огромното дърво, в чиято корона се криеше гнездото на хиперборите. Там тя спря и сведе глава надолу. Погледите ни се срещнаха и аз зърнах в очите й безпокойство, което навярно също бих изпитвала на нейно място.

Преброих наум до пет и й подадох уговорения сигнал. Тя изпищя пронизително. На двайсет метра над нея измежду клоните надникнаха три сини, пернати глави. После Петра се отдели от стеблото и полетя надолу. С рязък отскок се понесох да я хвана.

Високо под купола от листа двама от хиперборите също се откъснаха от гнездото. Крилата им бяха присвити до стройните мускулести сини тела и те летяха с шеметна скорост, но аз имах предимството да се движа срещу нея.

Видях чертите й с кристална яснота и в тях бе изписан страх — напълно естествено за някой, падащ отвисоко. Но дали страхът не се дължеше и на друго? Например на съмнение, че може да я оставя да се пребие до смърт? Пред мен изникна картината от сутринта, как тя масажираше Делф, и аз й се поддадох за твърде дълго.

— Вега!

Петра бе прелетяла покрай мен. Обърнах се във въздуха и се понесох като куршум надолу. Болезнената картина бе заменена от друга, на която тя лежеше на земята, мъртва и обезобразена изцяло заради мен. Нямаше да допусна това да се случи.

Изравних се с нея, подхванах я и двете кацнахме меко сред опадалата шума.

Тя извърна лице да ме погледне. Ужасът в него бе заменен от благодарност. Аз от своя страна изпитвах само безгранична вина.

— Съжалявам, Петра — промълвих.

— Няма нищо, Вега. И аз сигурно щях да постъпя по същия начин. — По тона й разбрах, че знае точно какво се е случило. Оставаше само да гадая дали в крайна сметка на мое място е щяла да ме спаси.

Междувременно хиперборите бяха кацнали до нас и ни наблюдаваха. И двата бяха мъжки, а кожата им имаше синевата на огряна от слънцето вода. Главите им бяха покрити с леко оперение, а крилата, когато не се използваха, се прибираха акуратно зад плещите. Облеклото им се състоеше единствено от плътно прилепнали панталони, оставящи голи яките им торсове.

— Ти можеш да летиш? — попита ме единият от тях. — Как?

Учудих се и същевременно изпитах безмерно облекчение, че умее да говори уъгски.

— С помощта на ето това — показах му веригата. — Казвам се Вега Джейн. Приятелката ми е Петра Сонет. — После посочих към Делф, Лакланд и Хари Две, които тъкмо излизаха измежду дърветата, и ги представих подред.

— Аз съм Трой, а това е Ишмаел — отвърна по-едрият хипербор, сетне погледна към Петра. — За храна ли беше тръгнала?

— Да — кимна тя. — Но се подхлъзнах и паднах.

— А ти я спаси? — обърна се той към мен.

— За какво друго са приятелите, ако не да си помагат един на друг? Особено в място като това.

— Мъдри думи, казани от толкова млада Женска — вметна Ишмаел. — Не сме те виждали тук преди. Откъде си?

— От село, наречено Горчилище.

— Не знаем за такова място.

— Малцина го знаят. Напуснахме го и дойдохме в Мочурището.

— Защо? — попита Трой.

— За да го прекосим. И да стигнем отвъд него.

— Отвъд него… И какво според вас има там?

— Именно това възнамеряваме да открием. Можете ли да ни помогнете?

Хиперборите се спогледаха, сетне Трой посочи нагоре.

— Ела с нас.

И без да обелят дума повече, двамата разпериха криле и се устремиха сред клоните.

Усетих присвиване под лъжичката. Откъде можех да съм сигурна, че не ме канят просто за да ме изядат?

— Ако не се върна до час — обърнах се към останалите, — продължавайте без мен. Аз ще ви настигна.

— Ако не се върнеш до час — отговори Делф, — ще дойда да те намеря.

Оттласнах се от земята и последвах двете пернати същества. Онова, в което се озовах, не беше гнездо, а по-скоро огромна площадка от дървени трупи, пролуките между които бяха запълнени с мъх и листа и замазани с глина. Наоколо имаше десетки групички от хипербори, малки, млади и стари, които работеха, играеха или разговаряха помежду си. С появата ми всички те спряха заниманията и се вторачиха в мен.

Трой посочи към единия ъгъл на площадката, където се издигаше голяма платнена шатра.

— Тук живее Мича. Главатарят на нашето племе.

Щом наближихме шатрата, Трой извика:

— Мича, водя ти някой, който се нуждае от съвет.

— Нека влезе — разнесе се отвътре повелителен глас.

Трой отметна единия край на платнището и ми направи знак да мина.

— Ти няма ли да дойдеш? — попитах.

— Не, ще се срещнете на четири очи.

Платнището се спусна зад гърба ми. Озърнах се наоколо. Помещението бе удивително широко, с рогозка за спане на пода и голяма дървена маса със столове около нея. В средата се издигаше стволът на огромно дърво, към който шатрата бе привързана с помощта на яки въжета. Самият Мича бе кацнал върху дебел клон, стърчащ встрани от дънера. Кожата му синееше като на останалите, но перушината по главата му бе бяла като сняг.

— Името ти? — попита, пронизвайки ме с поглед.

— Вега Джейн — отвърнах колкото можех по-уверено.

С един скок и плясване на криле той се озова до мен и застана с изправени рамене. Тялото му все още бе могъщо и внушително, но си личеше, че мускулите му са изгубили някогашната пъргавина.

Седнахме на масата и той сложи пред мен купа плодове, след което напълни две дървени чаши с вода. Вършеше всичко сам, което го правеше далеч по-симпатичен от крал Торн, с неговите вечно търчащи слуги.

Отхапах от една ябълка и отпих глътка вода.

— Е, за какво ти е нужен съвет? — подкани ме Мича.

— За това как да премина Втория кръг.

— Откъде си научила за кръговете? — Чертите му начаса се стегнаха и добиха предпазливо изражение.

— От Астрея Прайн. Тя иска да ги премина и да напусна това място.

— Наистина? — Той взе от купата портокал и като го разкъса с нокти, лапна замислено едно парче заедно с кората. — Мадам Прайн иска това?

Извадих пръчката нарочно, за да я види.

— Да. Познаваш ли я?

Погледът му се спря върху магическия предмет.

— Разбира се. Тя е Пазителката на Мочурището.

— Готови сме да поемем всички рискове. Просто искаме… да бъдем информирани.

— Да, винаги е за препоръчване да си информиран. — Той замлъкна, докато подбере внимателно думите си. — Наоколо дебнат достатъчно опасности.

— Именно затова съм при теб. Вярно, Астрея ме обучи, но ако знаеш неща, способни да ни попречат или помогнат в начинанието, ще съм ти признателна да ми кажеш за тях.

— В Мочурището се среща какво ли не — отвърна Мича. — Имам предвид не само зверовете.

Това изостри любопитството ми. Явно Силен ненапразно ме бе насочил насам.

— Какви създания? — попитах.

— Например една могъща стихия, на име Фин. Тя може да прави много неща. Полезни неща.

— Астрея ли я е създала?

— Не. Не всичко тук е дело на създателите на Мочурището.

Лицето ми посърна.

— Значи на Маладоните?

— Знаеш и за Маладоните, така ли?

— Както очевидно и ти.

— Може и Маладоните да са създали Фин — въздъхна той. — Не съм сигурен. Но съм сигурен, че е строго охранявана.

— От кого?

— От сборище еринии. Същества, в чиито коси се вият отровни змии, а от очите им капе кръв. Имат способността да урочасват и да те карат да се самоубиеш.

Само това ми липсваше.

— Къде е това сборище?

— На три километра оттук, в малка пещера под един хълм. Ако искаш, ще те отведа. — И той ме изгледа изпод вежди, очаквайки с любопитство отговора ми.

Вероятността в Мочурището да се подвизават Маладони ме изпълваше с безпокойство и подозрение. Към всеки и към всичко.

— Защо ни помагаш, Мича? — попитах, водена от тази мисъл. — Та ти дори не ни познаваш.

— Не, но познавам мадам Прайн. И се възхищавам на смелостта, особено у някой толкова млад. Честно казано, не ми се вярва да оцелееш. Но въпреки това се радвам, че се опитваш.

Защо ли думите му не ме накараха да се почувствам по-добре?