Пазителката

QUADRAGINTA UNUS Едно добро дело

На следващия ден, докато вървяхме през пустинята, отново разгърнах над главите ни магичния щит. Той предпазваше от слънцето и жегата, но не те бяха основният проблем. Гранитният масив бе все така далеч от нас и когато Лакланд ме приближи, вече знаех какво ще ми каже.

— Вега, струва ми се, че откак сме тръгнали, нито на крачка не се приближаваме до целта.

— Знам, Лак.

Той се намръщи.

— И какво смяташ да предприемеш?

Погледнах към брадатото му лице, а след това назад към Делф и Петра, които крачеха рамо до рамо и тихо разговаряха.

— Работя по въпроса.

— Е, това е голямо облекчение — измърмори скептично Лакланд.

— Защо, да не би ти да имаш някакви идеи?

— Виж — вдигна меча си той, — опре ли дотам да промуша някого, винаги можеш да разчиташ на мен. Но магиите са твоята специалност.

— А също и на Петра, както личи — парирах го аз.

Лицето му посърна.

— Никога не съм знаел, че умее подобни неща.

— Сигурен ли си, че не си доловил поне известни признаци?

— Какви признаци може да има?

— Да речем, някакви необясними явления около нея.

— Не съм забелязвал — поклати глава той. — Но от друга страна, не я и познавам толкова добре. Не сме роднини или нещо подобно. Едва след като нападнаха селото ни, тръгнахме заедно.

— Ти имаше ли семейство?

— Само майка и сестра — отвърна прегракнало той. — Татко и по-големият ми брат загинаха много отдавна.

— Как?

— Колосите ги погубиха. Аз… с нищо не можах да им помогна. А после проклетите върколаци затриха цялото село. От всички Фурини останахме само Петра и аз. Вчера като ги видях, направо ми причерня пред очите. Бих ги разкъсал с голи ръце, ако можех! — Той замлъкна за секунда и добави: — С Пет сме заедно вече от доста време. Почти като брат и сестра. Никой не иска да бъде сам. Не и тук.

— Така е — кимнах с мисълта за Делф и Хари Две.

Докато разговаряхме бях свела поглед към пясъка. Сега вдигнах очи и замръзнах на място.

— Виж! — улових Лакланд за лакътя.

Той също спря и усетих как цялото му тяло се напряга.

— Какво, по дяволите, е това?

— Трябва да е еднорог — промълви Делф, който междувременно ни бе настигнал заедно с Петра.

Създанието бе искрящобяло, със златна грива, блестящи черни очи и царствен рог с цвят на сребро. Стоеше точно пред нас, преграждайки пътя с едрото си мускулесто тяло. Изглеждаше прекрасно, почти като мраморна статуя, но с пулсиращо сърце в широката гръд. И бе първият звяр, срещнат от началото на пътешествието ни, който не се опитваше да ни убие.

— Хари Две! — възкликна тревожно Делф.

Кучето ми се втурна и спря само на метър-два от еднорога. Последният изпръхтя и се дръпна леко назад. Хари Две обаче не ръмжеше, нито се зъбеше, а въртеше дружески опашка. Сетне пристъпи още малко и потърка муцуна в предния крак на благородното животно, а то на свой ред тръсна глава и го докосна по козината със златната си грива.

Кучето се обърна назад към нас и излая, сякаш искаше да каже: „Не бойте се, всичко е наред“.

Аз направих крачка-две, но останалите не помръднаха.

— Ако сме прекалено много, може да го подплашим — поясни неубедително Делф.

Приближих до еднорога, готова моментално да отстъпя, ако прояви някакъв признак на страх или безпокойство. Протегнах едната си ръка и му дадох да я подуши. После го погалих по гривата, а той отърка шия в рамото ми. Огледах отблизо сребристия рог. Какво бе казала Астрея? Че той лекува всички отрови. Това положително щеше да ни бъде от полза. Но после се сетих за двата начина да го получим.

Като убедим еднорога да ни го даде.

Или като го убием.

За нищо на света нямаше да нараня това създание. То бе толкова прекрасно и… възвишено. Муцуната му побутна ръката ми, подканяйки ме да го почеша между зоните, точно както правеше Хари Две. Сърцето ми се разтопи съвсем. Много предпазливо пипнах рога. Макар да изглеждаше плътен, той се оказа мек и нежен на допир.

Тогава забелязах, че еднорогът не отпуска пълната си тежест върху единия преден крак. Наведох се и видях над копитото му гноясала рана.

— Къде си пострадал? — казах тихо и го погладих по крака, като внимавах да не докосна раната. После извадих Целебния камък от джоба си и го прокарах над нея, мислейки за хубави неща. Тя моментално заздравя, а аз се изправих и го потупах по шията.

— Е, вече си като нов.

Видях как черните му влажни очи примигнаха. На фона на снежнобялата окраска те изглеждаха бездънни, като планински езера.

— Прекрасен си — добавих с възхитен глас. — Абсолютно прекрасен.

Докоснах още веднъж рога му и се отдръпнах назад. Усетих лек гъдел по дланта си и я погледнах. Тя бе абсолютно чиста. Цялата мръсотия, наслоена от пътуването, бе изчезнала. Погледнах козината на еднорога, ужасена, че съм я изцапала със своя допир, но тя си оставаше все така безупречна.

Животното продължаваше да ме гледа, после леко разтвори уста и мога да се закълна, че се усмихна. В следващия миг се обърна, препусна в тръс, който бързо премина в галоп и се изгуби в далечината.

Върнах се при останалите, като продължавах да потърквам замислено длан. Тогава усетих, че джобът ми е натежал. Отначало се вцепених, опасявайки се от някаква черна магия.

Извадих пръчката и изрекох:

— Реджойнда, ъм… проклето нещо от джоба ми!

Предметът веднага изскочи и се озова в ръката ми. Всички се скупчихме, зяпнали в почуда.

Това бе сребърният рог.

Но нима той не се намираше върху челото на създанието, когато то препусна и се отдалечи? Вече не бях сигурна.

— Как се е озовал тук? — възкликнах.

Делф поклати дяволито глава.

— Явно ти го е подарил. Ти му показа доброта, погрижи се за раната му. Татко би се гордял с теб, задето умееш така да приласкаваш животните.

Усмихнах се широко и потърках рога. Той бе все така мек и нежен, като кадифе. Прибрах го обратно в джоба си, но гъделичкащото усещане в ръката ми остана. Стори ми се дори, че се разпростира по цялото ми тяло.

Погледнах към гранитния масив, който си оставаше все така далечен, и изведнъж ме осени идея. Толкова проста, че се учудих как не съм се сетила досега.

Замахнах с пръчката и произнесох:

— Конфузо, рекузо.

Над нас сякаш премина трептяща вълна. Когато тя се разнесе, видяхме, че се намираме едва на километър-два от целта.

— Не може да бъде! — плесна се по бедрото Лакланд.

Оказа се, че Астрея все пак ме е научила на нужната магия, но аз не съм го знаела. Защото какво е халюцинацията, ако не издигане на объркващ лабиринт пред съзнанието?

Поехме с нови сили, окрилени от неочаквания напредък, и не след дълго се озовахме в подножието на стръмно плато. В плътната сянка, хвърляна от него, цареше прохлада, затова решихме да спрем и пренощуваме. Докато спътниците ми организираха лагера и приготвяха вечеря, аз използвах Дестин, за да хвръкна върху билото на скалата и да хвърля един поглед наоколо. Направих го бързо, преди обичайната буря да ме е изхвърлила от небето.

Отвесният скат сякаш служеше за граница между два различни свята. Зад мен бе все така слънчево и горещо, а пред мен царяха единствено гъста мъгла, навъсени облаци и пронизващ студ.

Мочурището напълно оправдаваше репутацията си на най-отчайващо побърканото място, което можех да си представя. Надявах се единствено час по-скоро да го оставя зад гърба си.

Скочих от ръба и се приземих долу при останалите.

— Е, какво видя? — попита нетърпеливо Делф.

— По всичко личи, че отвъд ще е малко по-хладно, отколкото тук — отвърнах.

Изядохме вечерята в мълчание, а после Лакланд излезе с предложение да продължим още тази вечер, но аз го разубедих. Щеше да е глупаво да губим време в заобикаляне на платото, след като просто можех да изкача всички ни до върха му с помощта на Дестин. Исках обаче първо да извърша малко разузнаване. Помолих Делф да поеме първата стража заедно с Хари Две, а аз самата повиках Петра настрани.

— Възнамерявам да надникна в следващата част на Третия кръг — казах. — Искаш ли да ме придружиш?

Не се наложи да я увещавам дълго. След броени минути вече я бях пристегнала с ремъците и двете се издигнахме във въздуха. Тя никога по-рано не бе летяла, но се държеше забележително спокойно.

Щом кацнахме на върха, ме попита защо се излагам на всички опасности в Мочурището, вместо просто да прелетя над него.

— Защото — отговорих, — ако остана за по-дълго над земята, то праща буря, способна да ме направи на пестил. Но, изглежда, не възразява срещу по-кратки прехвръквания от място на място.

— Говориш за него така, сякаш е живо същество.

— О, то е именно такова. Знам го още от Астрея, а неведнъж съм имала случай и лично да се убедя.

— Тук е толкова по-различно от пустинята долу — каза тя, като потърка рамене от студ.

— Така си е. Боли ли те още? — попитах, посочвайки обгорената й ръка.

— Не колкото преди. — Тя побърза да придърпа ръкава си над нея.

— Всичко е наред, Петра. Няма защо да се притесняваме от белезите си. А и сигурно ще получим още доста, преди да се измъкнем оттук.

— Навярно си права — отвърна тихо тя, но остави ръката си скрита.

— Искаш ли да ми разкажеш за своите роднини?

— Защо се интересуваш от тях?

— Защото — запазих спокоен тон — може да са знаели неща, които да ни бъдат от полза.

— Не са знаели нищо.

Упорството й започваше да ми идва в повече.

— Явно не е така, иначе нямаше да оцелеят толкова дълго. — Направих многозначителна пауза, сетне добавих: — Възможно ли е например да са разбирали от магия, както теб и мен?

Тя ме изгледа изпод вежди.

— Ако намекваш за онова, което направих с пръчката ти, и аз самата не знам как се получи.

— Да, но изрече правилното заклинание.

— Защото го чух минута по-рано от теб. Когато магията ти пропусна целта.

Отговорът й дойде бързо. Твърде бързо, както ми се стори.

— Това е магия за убиване. Единствената, която причинява смърт веднага.

— Е, толкова по-добре за теб — рече хапливо Петра. — Иначе сега щеше да си мъртва.

Пуснах репликата край ушите си.

— Дори така да е, ти очевидно знаеше как да използваш Фин.

— Това си беше чист късмет — рече тя и млъкна отново, потривайки обгорената си ръка.

Но аз нямах намерение да я оставя на мира току-така.

— Е, та относно семейството ти?

Тя присви устни.

— Добре, добре, дявол да го вземе. Имах един чичо. Брат на баща ми. Малко странна птица — затворен и необщителен, но инак привързан към мен. Често ходехме заедно на разходка. И разговаряхме.

— За какво?

— Ами в общи линии, че не ни е тук мястото. Че е станала някаква грешка.

— Грешка? Каква по-точно?

— Нямам представа, но той се гневеше заради нея. Все повтаряше, че трябвало да живеем другаде.

Сетих се за коментара на Делф, че тя подозира за съществуването на друго място отвъд Мочурището. А също за думите на Силен, че е възможно сред останалите тук в капан след великата битка да се срещат и Маладони.

— Дали не е имал предвид моето село? — попитах.

— Възможно е — рече колебливо тя. — Работата е там, че… — за пореден път замълча и отвърна поглед.

— Моля те, Петра, изплюй най-сетне камъчето.

— Ще обещаеш ли да не казваш на другите? Дори и Лакланд не знае.

— Обещавам.

Тя впери очи в мен, сякаш преценявайки искреността ми.

— Чичо ми имаше пръчка като твоята.

— Моля? — извиках. — Твоят чичо?

— Тогава още не знаех за какво служи. Кълна се, че не знаех!

— Но защо в такъв случай смяташ, че е била вълшебна?

— Заради нещата, които вършеше с нея.

— Като например?

— Местеше се от място на място. Само докато мигнеш.

— Пас-пусе — казах аз.

— Да, помня, че произнасяше тези думи.

— Какво още?

— Можеше да запали огън от разстояние. На него печахме дивеча, който убиваше.

— Но как така никой не е разбрал за способностите му? — Сграбчих я за ръката. — Лакланд, майка ти, баща ти?

— Той не ги показваше пред никого. Правеше магии само когато бяхме насаме.

— И защо според теб?

— Защото… — Устните й потрепериха. — Защото…

— …е знаел, че и ти си като него?

Тя кимна отсечено.

— Веднъж дори ми даде пръчката и ме накара да сваля яйцата от едно гнездо за обяд. Продиктува ми заклинанието и те просто скокнаха в ръката ми.

— А как ще ти се стори — произнесох бавно, — ако ти кажа, че единственият начин да се сдобие с тази пръчка е бил по родова линия? Някой от неговото семейство — което ще рече от твоето семейство — трябва да му я е дал, вграждайки в нея късче от себе си.

Петра изглеждаше напълно потресена от чутото.

— Къде е тя сега? — попитах.

— Не знам. Когато върколаците нападнаха, всички спяхме. Бяхме разположили стражи, но те навярно също са задрямали. Чичо ми беше убит, а от пръчката нямаше и следа.

През цялото време я наблюдавах внимателно — всяко движение на тялото, всяко потрепване на мускулче по лицето й. И ако узнах нещо със сигурност, то бе едно — че ме лъже. Петра бе скрила някъде пръчката на чичо си. Докоснала се веднъж до нейните способности, никога не би я зарязала, та ако ще да я нападнат и сто върколаци.

— Искаш ли да проверим какво има там? — пристъпи тя към отвъдния ръб на скалата. Очевидно нямаше желание да продължава разговора и аз реших да не настоявам. Бездруго бях научила повече, отколкото очаквах.

— Ти можеш да останеш и тук, горе — предложих.

— Не, за нищо на света не бих те оставила да отидеш сама.

Щеше ми се да й вярвам. Но ясно си давах сметка, че като изключа Делф и, разбира се, Хари Две, не мога да вярвам на никого.

Затова само кимнах, пристегнах я с ремъците и двете скочихме.