Пазителката

TRIGINTA NOVEM Неочакван посетител

През следващите три дни и нощи напредвахме по тесните, виещи се пътеки без да срещнем никаква заплаха. Това навярно трябваше да ме успокои, но аз се чувствах все по-притеснена. Непрестанно имах усещането, че на поредния завой ще бъдем нападнати от нещо, което няма да можем да надвием.

Всеки път, щом спирахме за храна или почивка, забелязвах, че и останалите се чувстват по същия начин. След като едва не бяхме загинали в кошмарното леговище на ериниите, не бе чудно, че нервите на всички ни са изопнати до краен предел.

Изминаха още две денонощия — и отново никакво живо същество не пресече пътя ни, било то приятел или враг. Не се чуваше дори шумолене на гризач или пърхане на птичка. Вече всяка битка ми се струваше за предпочитане пред морето от преплетени дървеса и безкрайното крачене с товара на гръб. Настроението ни ставаше все по-мрачно, в тон с тъмнината наоколо, която непрестанно трябваше да разпръсвам със заклинания. Съчетанието от безрадостния пейзаж и пълните ни с опасения сърца водеше до задушаваща потиснатост и меланхолия.

Накрая вече дори ставането сутрин ни се удаваше трудно, Надигахме се, хапвахме надве-натри и отново повличахме нозе, без да разменим и дума помежду си. През целия ден лицата ни бяха навъсени, а редките реплики — остри и заядливи.

Лакланд почти не отваряше уста, само гледаше кръвнишки.

Петра не гледаше кръвнишки, но час по час въздишаше злощастно.

Дори Делф не приличаше на себе си. Веднъж кресна на кучето ми само защото то неволно се заплете в краката му, карайки го да разлее малко вода. Единствено Хари Две успяваше да се държи на ниво. Припкаше с бодро навирена опашка, макар да личеше, че всичките му сетива са нащрек. Бях му благодарна за това, но все пак то не бе достатъчно, за да повдигне духа ни.

За поредна вечер се бяхме скупчили край лагерния огън, когато Лакланд неочаквано избухна:

— Това, което правим, е истинска тъпотия!

— Кое по-точно? — сопнах се аз.

— Да вървим ей така, като гламави овце. Откъде да знаем, че не се движим в кръг? Може ли изобщо някой да различи едно проклето дърво от друго?

— Защо тогава ти не излезеш отпред да водиш? — сряза го Делф.

— Той просто казва онова, което всички си мислим — намеси се Петра, сетне ме посочи с пръст. — Нали Вега уж знаеше накъде сме се запътили.

Изгледах я и усетих как в гърдите ми се надига старата омраза.

— Ето това е, което ме прави водач — вдигнах пръчката. — Щом толкова искате, тръгвайте сами. Да видим докога ще оцелеете.

— И как по-точно да стане? — озъби се Лакланд. — Ти ни откъсна от местата, които познавахме.

— Нали сам си изпроси да дойдеш с нас — скочи и Делф и двамата застанахме лице в лице срещу Лакланд и Петра.

— Защото мислех, че знаете какво правите! — ревна другият и извади меча.

Делф улови с две ръце брадвата.

Петра насочи арбалета си.

В този миг ми хрумна нещо, казано от Астрея. Нещо, което досега ми бе убягвало, но изведнъж ми стана ясно като бял ден.

Че Вторият кръг е безкрайно потискащ и че ако се поддадем на влиянието му, чувството на депресия може да ни завладее. Най-сетне разбирах какво е имала предвид.

— Чакайте — казах. — Астрея ни предупреди за това. Всичко идва от магията, с която е пропито това място. Тя ни побърква!

— Да пукна дано! — свали брадвата Делф.

Но Лакланд, явно изгубил всякакъв здрав разум, неочаквано кресна:

— Застреляй кучето, Пет! Аз ще се погрижа за тях двамата.

Инстинктивно вдигнах пръчката и извиках:

— Ембатлементо.

Неговото острие и нейната стрела удариха едновременно щита, издигнат от заклинанието. Отблъскващата му сила бе такава, че и двамата изпопадаха на земята.

— Енснарио — произнесох, без да се бавя. Появилите се върви ги омотаха като пашкули, но това още не беше достатъчно. — Импакто — добавих. Краищата на вървите се впиха дълбоко в пръстта.

— Вега Джейн — дръпна ме за ръката Делф. — Ако това нещо е във въздуха, можеш да използваш…

— Знам, Делф. Знам какво трябва да направя. Само се дръж за мен. Хайде, Хари Две! — подвикнах на кучето си.

То скочи на гърдите ми и аз го пристегнах здраво с ремъците. После насочих пръчката надолу.

— Енснарио.

От земята изскочиха дебели корени и се обвиха около краката ни.

Извадих Фин от джоба си и погледнах Делф.

— Ако се вярва на Силен, сега ще стане далеч по-страшно, отколкото в пещерата на ериниите.

Той преглътна буцата в гърлото си и обгърна мен и Хари Две с огромните си ръчища.

— Готов ли си? — попитах.

— Готов съм.

Изрекох безмълвна молитва и развързах втория възел.

Въздухът около нас се превърна в могъща, отприщена река. Дърветата в цялата гора се превиха като стръкове трева. Трябваше да затворя очи, а после да прикрия носа и устата си, но въпреки това едва смогвах да си поема дъх.

Никога не бях изпитвала подобна сила. Въпреки коренищата, вплели здраво нозете ни, усещах как се откъсвам от земята. Пръстите ми едва удържаха магическата пръчка, а изгубех ли я в тази стихия, с нас беше свършено. Дали, вместо да ни спаси, Фин нямаше да провали и последния ни шанс за оцеляване? През воя на вятъра чувах виковете на Делф, който се отделяше от мен и Хари Две.

Погледнах към Петра и Лакланд. Магическите нишки се късаха като конци и само една от тях още ги удържаше от неминуемата гибел, която щяха да срещнат, размазвайки се в стволовете на дърветата. Ето, че и тя също се изтръгна от земята и те полетяха като сламки във въздуха. В следващата секунда и ние ги последвахме.

Не можех да изрека друга магия, защото напорът на вятъра не ми позволяваше дори да отворя уста, камо ли да замахна с пръчката.

В своята глупост бях погубила всички ни.

И тогава вятърът изведнъж спря. Един подир друг се натъркаляхме като круши по земята — уплашени, но иначе живи.

Предпазливо станах и се огледах наоколо. Недалеч видях Петра и Лакланд да потъркват натъртените си хълбоци. Доста дървета лежаха изкоренени, други бяха прекършени, но повечето възвръщаха изправеното си положение, което свидетелстваше за тяхната здравина.

Цялото тяло ме болеше, но въпреки това усетих как лицето ми се разлива в усмивка. Ужасната, задушаваща потиснатост бе изчезнала. Всичко наоколо ми се струваше чисто ново, сякаш…

— Пометено от освежаващ ветрец? — подсказа ми някой.

Извърнах се сепнато и видях пред себе си… Шеймъс.

Той бе възседнал един повален дънер, с далеч по-спретнат вид отпреди. Носеше черен панталон, бяла риза, елече със златно везмо, лачени обувки, а на главата му бе кипнат лъскав цилиндър.

— Кой, по дяволите, е това? — възкликнаха едновременно Лакланд и Петра.

— Хобът Шеймъс — поясни Делф. — Стар наш познайник.

— Кажи ми — посочих с пръст дребосъка, — правилно ли подозирам, че Астрея през цялото време ни е следила с Пророческото си око?

— Разбира се — отвърна той, сякаш това бе най-естественото нещо на света. После скочи от мястото си, дойде при нас и взе да чеше Хари Две зад ухото. — Добре че се сетихте навреме как да използвате Фин. Виж, кучетата не са податливи на депресия.

— Астрея ли те изпрати?

— Да, но ми заръча да не се намесвам, а само ако умрете да ви осигуря прилично погребение в гробището Улвъркот.

— Колко мило от нейна страна — рекох саркастично. — Впрочем как е Арчи?

— О, добре. Само дето не помни нищо за вас.

Огледах с любопитство новата му премяна.

— И ти самият не изглеждаш никак зле.

Изпъкналите му очи проблеснаха.

— Ние, хобовете, обичаме да се издокарваме. Но понякога обстоятелствата ни налагат да играем и други роли. — Той наклони глава и изрече с прегракнал глас: — Шеймъс е добър хоб, миличка.

Неволно се засмях.

— Това означава ли, че сме стигнали края на Вторият кръг? — обади се зад мен Делф.

— Мисля, че може и така да се каже, да — отвърна Шеймъс, като по някаква причина гледаше не в него, а в Лакланд. — Третият кръг започва ей зад онази могила. Но той, следва да се отбележи, носи своите собствени, уникални предизвикателства.

— Сетне си приглади дрехите и докосна леко цилиндъра си. — А сега вече е време да си вървя. Съмнявам се да се видим отново. Желая ви успех.

— Чакай — започнах. — Имам още въпроси…

Но Шеймъс просто се разтопи във въздуха пред очите ни.