Перфектният удар

10

Роби седеше на маса с изглед към улицата и местеше поглед от витрината към телевизора над бара и обратно. Основната новина в емисията беше арабската среща на високо равнище, която щеше да се състои в Канада. Изборът на толкова отдалечено от въоръжените конфликти и бруталните терористични актове място очевидно беше направен с надеждата за постигане на по-скорошно примирие. „Целта на организираната от ООН среща е да се отвори нова страница на сътрудничество между държавите, които толкова дълго време воюват помежду си“, добави водещият.

— Желая ви успех — каза под носа си Роби.

После на екрана се появи реклама на хапчетата против импотентност „Циалис“: мъж и жена на средна възраст, излегнали се във вани на открито. Явно това беше някаква сексуална метафора, която той така и не можеше да схване. Ваните изчезнаха. На екрана се появи друг водещ, който започна да говори за предстоящото посещение на президента в Ирландия, където щеше да председателства симпозиум, посветен на международния тероризъм и борбата с него.

— И по този въпрос ви желая успех — промърмори Роби.

Отмести очи от екрана точно навреме за да зърне Никол Ванс, която бързаше по тротоара. Роби погледна часовника си. Беше закъсняла с петнайсетина минути. В движение си слагаше руж и червило, оглеждайки резултатите в огледалцето на портативен дамски комплект. Той отбеляза, че е сменила работните си дрехи с рокля и обувки на висок ток. Вероятно това бе причината за закъснението й.

За щастие, тя не го забеляза, докато прибираше кутийката в чантата си и се насочваше към входа на ресторанта. Повечето жени не обичаха да ги гледат, когато се разкрасяват.

— Отслабнал си — каза Никол Ванс, докато сядаше срещу него.

— А ти май си затрупана с работа — отбеляза Роби.

— Извинявай, че закъснях. Забави ме едно разследване.

Келнерът се появи да вземе поръчките им. Роби го изчака да се отдалечи, сдъвка парче солета и подхвърли:

— Нещо ново ли?

— Най-после нещо интересно — отвърна тя.

— Мислех си, че всичките ти случаи са интересни.

— Лошите обикновено са твърде очевидни. Нещата се свеждат до събиране на доказателства, а това бързо омръзва.

— Ще ми разкажеш ли кое му е интересното сега?

— Не мога да говоря за текущи разследвания, Роби, знаеш го. Освен ако не са те прехвърлили във ФБР и никой не се е сетил да ми каже. — Погледна го в очите и попита: — Е, пътувал ли си напоследък?

— Вече ми зададе този въпрос.

— А ти не ми отговори.

— Напротив. Казах ти, че попътувах малко.

— И по-точно?

— Защо се интересуваш от моите пътувания? — попита той.

— По света се случват интересни неща. Включително и в задния ни двор.

— Както винаги — кимна той. — И какво от това?

— Не съм в пълно неведение относно начина, по който си изкарваш хляба.

Роби погледна наляво, после надясно, след което закова очи в лицето на Ванс.

— Съжалявам — побърза да се извини тя. — Това не биваше да го казвам.

— Именно — кимна той.

— Разговорът пое в погрешна посока.

Роби замълча.

— Добре де, сбърках. Е, как я караш?

— Зает съм, също като теб. — Помълча малко и добави: — Няколко пъти мислех дати звънна, но все изникваше нещо неочаквано. Напоследък около мен е пълна лудница.

— Да ти призная, доста съм изненадана, че изобщо си се сещал за мен — каза тя.

— Защо? Нали се разбрахме да се чуваме?

— Оценявам това, Роби. Но твоята работа не предполага кой знае колко свободно време.

— Твоята също — отбеляза той.

— Много добре знаеш, че нещата са различни.

Питиетата пристигнаха и Ванс отпи глътка от чашата си.

— О, божествено е!

— Усещаш ли вкуса на лен?

— Всяко влакънце — усмихна се тя, поставяйки чашата си на масата.

— Чувството за хумор винаги помага — отбеляза той.

— Много хора ми го казват, но напоследък намирам все по-малко поводи да се смея.

— А това ни връща към тази вечер. Защо всъщност ме покани? Хайде, бъди откровена.

— Среща между двама приятели, нищо повече.

— Единият от които е федерален агент, който се скъсва от работа? — недоверчиво я погледна той.

— Няма специална причина, Роби.

Той мълчеше и я гледаше.

— Добре де, има една — призна тя.

— Да я чуем.

Тя се приведе напред и сниши глас:

— Дъглас Джейкъбс.

— Кой е той? — безизразно попита Роби.

— По-скоро кой беше той. Джейкъбс е мъртъв. Застрелян в кабинета си.

— Съжалявам да го чуя. Какво се е случило?

— Не съм сигурна. По всяка вероятност е бил служител на АСОР. Познаваш тази агенция, нали?

— Чувал съм за нея.

— Казвам „по всяка вероятност“, защото всички лъжат като бесни, когато ги попитам.

— Защо?

— Знаеш защо, Роби. Това е шпионска територия. А там всички лъжат.

— Невинаги.

— Поне през повечето време — каза тя, отпи глътка от коктейла си и настоятелно го погледна. — Сигурен ли си, че не познаваш Джейкъбс?

— Никога не съм го виждал — отвърна искрено той.

Ванс се облегна назад и скептично го изгледа.

— Ти познаваш ли всички, които работят във ФБР? — контрира Роби.

— Не, разбира се. Бюрото е прекалено голямо.

— Ето, виждаш ли?

— Интуицията ми подсказва, че Джейкъбс е бил замесен в нещо важно. А това, което му се случи, е стреснало някои хора на много високи позиции.

Интуицията ти е вярна и по двата пункта, помисли си Роби.

— Дори и да знаех нещо, няма начин да ти кажа, Ванс — поклати глава той. — Наясно си.

— Но една жена винаги може да се надява, нали? — усмихна му се тя подкупващо, пресуши чашата си и вдигна ръка за още една.

Изядоха вечерята си в мълчание. Когато приключиха, Ванс вдигна глава.

— Така и не получих пълна информация за събитията след Мароко.

— Сигурен съм, че не си.

— Но нещата се развиха добре за теб, нали?

— Разбира се. Всичко е окей.

— Той излъга — добави Ванс. — Кажи ми за онази история в Белия дом…

— Какво за нея?

— Ти участваше, нали? Всъщност беше главната фигура…

— Официално не — отвърна той.

— Но иначе да, нали? Особено по най-важните аспекти.

— Това е стара история. Аз не си падам по историческите анализи, предпочитам да гледам напред.

— Умението ти да разделяш нещата е изумително, Роби.

— Част от професията — сви рамене той. — Закъснелите оценки не вършат работа. Човек извлича поука от грешките си и продължава напред. Но всяка ситуация е различна и изисква специално внимание.

— Както при моите разследвания — кимна тя. — Още колко време ще вършиш това, което вършиш?

— А ти?

— Вероятно докато имам сили.

— Наистина ли мислиш така?

— Не знам, Роби. Ти казваш, че гледаш напред. Аз обаче предпочитам да живея в настоящето. И тъй, кога възнамеряваш да кажеш сбогом?

— Предполагам, че решението няма да е мое.

Ванс замислено се облегна назад.

— Може би трябва да направиш така, че да е твое — каза тя.

— На тази територия това е изключено.

Замълчаха. Ръцете им си играеха с чашите.

— Виждал ли си Джули? — попита накрая Ванс.

— Не.

— Нали й обеща да поддържате връзка?

— И на теб ти обещах и виждаш какво стана…

— Но тя е още дете — каза Ванс.

— Точно така. Всичко е пред нея.

— Обещанието си е обещание.

— Вече не съм й нужен. Животът й е ясен и подреден. Нямам намерение да променям това.

— Колко благородно от твоя страна!

— Наричай го както искаш.

— Ох, с теб наистина се контактува адски трудно!

Той не реагира.

— Предполагам, че докато вършиш това, което вършиш, винаги ще е така — добави тя.

— Именно — отвърна той.

— Нима никога не си пожелал да промениш живота си?

Роби понечи да отговори на този привидно прост въпрос, но изведнъж осъзна, че той съвсем не е такъв.

— Отдавна съм престанал да желая каквото и да било, Ванс — отвърна той.

— Тогава защо продължаваш? — попита тя. — И моят живот е истинска лудница, но не може да се сравнява с твоя. На мен все пак ми остава удовлетворението, че вкарвам отрепките на топло.

— Нима мислиш, че при мен не е същото?

— Не знам. Същото ли е?

Роби хвърли няколко банкноти на масата и се изправи.

— Благодаря, че се обади. Желая ти успех в разследването.

— Наистина ли?

— Повече, отколкото предполагаш.