Перфектният удар

73

Два часа по-късно Роби и Рийл бяха събрали багажа си, бяха напуснали хотела и се намираха на летището.

— Сигурен ли си, Роби? — попита го за пети път Рийл.

— Ако искаш гаранции, нямам как да ти ги дам. Но иначе съм адски сигурен!

— А ако грешиш? — тихо промълви Рийл, извърнала поглед към остъклената стена на терминала. — Ако нещо се случи тук, след като си тръгнем?

— Значи е било писано да се случи — тръсна глава той. — Аз поемам цялата отговорност.

— Не ме интересува кой ще поеме отговорността.

— Мен също. Просто търся начин да предотвратя това.

— Значи, вместо да избият лидерите на Г-8, те възнамеряват да ликвидират държавните глави на близкоизточните страни? Това е доста драстично отклонение.

— Не съм го планирал аз, следователно не мога да гарантирам за логиката.

— Но въпреки това е огромен риск.

— Да, така е.

— Дори всичко да мине по план, пак става въпрос за един катастрофичен сценарий.

— Западът беше свикнал да си избира марионетки и да ги поставя на власт. Марионетката ограничава правата на мнозинството и регионът се успокоява. Спомни си за иранския шах. Садам също беше наш приятел, преди да се отметне. Лично аз съм сигурен, че те правят много внимателна селекция на хората, които поставят на власт. Помниш ли Ахмади? Един човек, в една страна. Досега ги отстранявахме поединично, но нещата се променят. Те искат да поставят марионетките си навсякъде едновременно.

— Но и в Канада ще има мерки за сигурност.

— Не като тези в Дъблин. Ще бъдат от по-друг вид.

— Но въпросът как ще ги спрем само двамата продължава да стои.

— Разполагаме с няколко часа полет, за да изработим план — отвърна Роби.

— Наистина ли вярваш, че ще измислим нещо добро за седем часа?

— Не.

— Тогава?

— Разполагаме с осем часа. Поне така пише в разписанието. Ще имаме силен насрещен вятър.

— Престани с глупостите, Роби!

— Час повече си е час повече. Мисля, че сме длъжни да опитаме. Защото иначе то ще се случи.

Качиха се в частния самолет. Излетяха трийсет минути по-късно и поеха на запад.

Роби бе събрал от интернет цялата налична информация за предстоящата конференция. Рийл внимателно я прегледа, облегна се назад и поклати глава.

— Не разполагаме с достатъчно факти, за да предотвратим това, Роби.

— Джанет Дикарло спомена нещо, което може да ни бъде от помощ. Липсващи хора. Мисии, които не би трябвало да се планират. Може би ще срещнем стари познати…

— Може би — замислено кимна Рийл.

Той разкърши схванатите си рамене.

— Няма да разполагаме с много време, след като кацнем. Конференцията се открива утре сутринта.

— Но ако ударят днес, още докато участниците пристигат, ние няма да сме в състояние да реагираме.

— Няма да ударят днес, защото искат всичко да изглежда достоверно. В противен случай ще бъде подозрително. Терористите винаги предпочитат символиката. Затова ще атакуват едва след като конференцията започне работа.

— На церемонията по откриването?

— Най-вероятно — кимна Роби, после стана и отиде да напълни две чаши с кафе от малкия бар в другия край на салона. Постави едната пред нея и седна на мястото си. — Имам въпрос към теб — каза той. — Той няма нищо общо с предстоящите събития.

— Какъв въпрос? — изгледа го Рийл и се облегна назад.

— Нали ти ме спаси пред къщата на Дикарло?

— Да.

— Не биваше да го правиш. Беше голям риск.

— Всичко, което правим, е голям риск.

— Това не е отговор, Джесика.

Тя отпи глътка кафе.

— Реших, че трябва да ти помогна, защото аз те забърках в цялата работа.

— Както ми помогна на Източния бряг?

— Нищо не е абсолютно, Уил. Това се случи по-рано. Тогава просто исках да оцелея, за да довърша работата си. Но по-късно започнах да мисля по друг начин.

— По отношение на мен?

— Нямаше да ми е приятно да те гледам как умираш.

Тя отмести поглед встрани; ръката й леко трепереше.

Когато го погледна отново, чертите й бяха спокойни.

— Приключихме ли с това? — попита. — Готови ли сме да продължим?

— Готови сме — кимна Роби.

През останалото време на полета се занимаваха единствено с детайлите на предстоящите си действия. Търсеха както слабостите, така и предимствата. Малко преди да кацнат в Канада, Рийл се облегна назад, разтърка очи и се извърна да го погледне.

— Да речем, че оцелеем — прошепна тя. — Какво мислиш да правиш след това?

Той сви рамене.

— А ти мислила ли си за бъдещето?

— Аз съм просто уморена, Роби.

— Виждам.

— Тя липсва ли ти? — попита внезапно Рийл. — Имам предвид жената, която те е наранила?

— Не — отвърна той, но гласът му не прозвуча убедително.

— Ясно — кимна Рийл и се облегна на креслото си.

— Обвинявам себе си.

— Защото си изпитал чувства?

— Защото не си свърших работата.

— Но работата ти изисква да не изпитваш чувства, нали? — внимателно го изгледа тя.

— Работата си е работа.

— А животът си е живот. Единствен.

— Да смятаме ли, че изчерпахме темата? — тръсна глава той.

— Имаш ли представа колко души са оцелели толкова дълго, колкото нас?

— Предполагам, че не са много — отвърна Роби.

— Би трябвало да си мислил за живота след това.

— Мислил съм. Но не чак сериозно.

— Съветвам те най-настоятелно да не отлагаш. Защото като нищо може да извадим късмет и да се измъкнем живи.