Перфектният удар

13

Тихата и спокойна нощ над Източния бряг изведнъж се озари от огнено кълбо.

Малката хижа от сухо дърво пламна като факла. Роби скочи от задната веранда, претърколи се през глава и хукна да бяга.

Стени от пламъци светкавично се издигнаха от двете му страни и образуваха коридор, по който трябваше да се изтегли. Това означаваше, че горивото бе внимателно разлято по пръстта, а след това запалено — най-вероятно от същия източник, който бе възпламенил и хижата.

Останал без избор, той продължаваше да тича напред.

Към басейна, който беше зърнал преди малко.

Миг по-късно остатъците от хижата се взривиха. Той се просна на земята, зашеметен от ударната вълна. На сантиметри от огнената стена.

Отново скочи на крака и удвои усилията си. На всяка цена трябваше да стигне до водата — най-добрия лек срещу огъня.

Но нещо му направи впечатление, принуждавайки го да се закове на място.

По повърхността на водата нямаше пяна. Нямаше ги и дребните лишеи, въпреки че околността беше покрита с тях.

Какво ги беше премахнало?

И защо беше принуден да тича към единственото място, което предлагаше спасение?

Роби хвърли пистолета си над огнената стена, придърпа якето над главата и раменете си и направи решителен скок вляво, усещайки как пламъците го изгарят като силна киселина. Падна от другата страна и продължи да се търкаля, за да изгаси подпалените си дрехи. Спря точно в мига, в който пламъците достигнаха басейна.

Експлозията беше толкова силна, че го вдигна във въздуха. За щастие, се приземи по гръб в някаква плитка локва, която значително смекчи удара.

Надигна се. Краката му трепереха. Якето му беше изчезнало, а ризата му висеше на парцали. Нямаше представа къде е паднал пистолетът му. Слава богу, че панталонът и обувките му не бяха много пострадали. Бръкна в джоба си за ключовете на колата, но бързо ги изпусна. Пластмасовата плочка беше толкова нагорещена, че опари пръстите му.

Наведе се да ги вземе, внимавайки да не се изгори отново. После мълчаливо загледа горящия басейн.

Там нямаше мъхове и лишеи въпреки изобилието им наоколо. Обяснението беше само едно — басейнът бе напълнен с някаква възпламенителна течност. Остана озадачен, че не я е подушил по време на краткия си оглед. Но имаше много начини да се премахне натрапчивата миризма. А и океанът помагаше със солените си изпарения.

Погледна към мястото, където доскоро се издигаше хижата на Рийл.

СЪЖАЛЯВАМ.

Наистина ли съжаляваш, Джесика? Той се съмняваше.

Дамата решително играеше на сигурно. Но и Роби не беше очаквал нещо по-различно.

Откри якето си, а малко по-късно и пистолета, на който му нямаше нищо. Беше прелетял над някаква локва, приземявайки се на покрита с чакъл пътечка. Но якето почти беше изгоряло. Той опипа издутината в джоба. Телефонът. Съмняваше се, че гаранцията на производителя покрива подобни изпитания.

За късмет, портфейлът му беше в задния джоб на панталона и не беше пострадал.

Роби закуцука към колата си. Почти не чувстваше дясната си ръка и левия си крак, които сякаш бяха замразени. Влезе в колата и заключи вратите, въпреки че в радиус от километри наоколо едва ли имаше други хора. Запали двигателя, включи осветлението в купето и разгледа лицето си в огледалото за обратно виждане.

Поражения нямаше.

За разлика от дясната му ръка, която беше получила сериозни изгаряния.

Той смъкна прогорения си панталон и разгледа левия си крак. Видя голямо червено петно в горната част на бедрото си. Парче от панталона му беше залепнало в средата на петното.

Извади аптечката и се зае да почиства изгарянията си, доколкото бе възможно. После ги намаза с дебел слой мехлем, покри ги с марля и лейкопласт и захвърли аптечката на съседната седалка.

Направи маневра и пое по обратния път. Нямаше начин да осъществи контакт нито със Синия, нито с когото и да било друг. Не можеше да потърси и медицинска помощ, тъй като това би означавало твърде много обяснения.

Макар и тотално изолиран от останалия свят, Източният бряг беше достатъчно гол, за да привлече внимание с високите пламъци от пожара. В потвърждение на този извод съвсем скоро се размина с полицейска кола с включени сигнални светлини и сирени. Ченгетата едва ли щяха да открият нещо.

Роби се прибра във Вашингтон в ранните часове на деня. Когато влезе в апартамента си, първата му работа беше да извади резервния телефон и да се обади на Синия. Разказа му накратко какво се е случило.

— Имал си късмет, Роби.

— Да, можеше да бъде и по-зле. Кажи за Гелдър.

Синия го осведоми лаконично за мястото и часа на убийството.

— Това ли е всичко? Само къде и кога? Никой ли не е забелязал Рийл?

— Ела тук, ще се погрижим за изгарянията ти.

— Някакви идеи защо е застреляла втория човек в ЦРУ? — продължи да настоява Роби.

— Това биха били само теории, поне за момента.

Нещо в гласа на Синия накара сърцето на Роби да пропусне един такт.

— Какво не ми казваш? — попита той.

Синия не отговори.

— Ще дойда, но след час-два. Искам да проверя някои неща.

— Трябва да ти дам нова дестинация.

— Защо ми е?

Синия просто му продиктува адреса и затвори.

Роби остави телефона и пристъпи към прозореца.

Предишната вечер Рийл беше дошла тук, за да убие Гелдър. Поне такава беше официалната версия, но Роби имаше чувството, че е вярна.

В такъв случай шансовете да е все още в града бяха големи. Не беше лесно да отговори на въпроса защо. Самият той винаги изчезваше веднага след поредното убийство. По очевидни причини.

Но сега обстоятелствата все пак бяха различни, нали?

Както за мен, така и за нея.

Роби свали марлята от изгарянията си, взе душ, сложи си нови превръзки и облече чисти дрехи.

Синия му беше посочил мястото на покушението. Там със сигурност вече гъмжеше от ченгета. Едва ли можеше да направи нещо, освен да наблюдава. Но понякога наблюденията водеха до големи разкрития. Оставаше му да се надява, че този случай ще е такъв.

Докато крачеше към колата си, му хрумна една тревожна мисъл: едва ли щеше да оцелее в още една нощ като тази, която отминаваше. През цялото време Рийл беше на крачка пред него. Често се случваше обектът и преследвачът да разменят ролите си.

Очевидно Рийл беше наясно какво върши.

А той все още не успяваше да отгатне предварително действията й. Нищо чудно това да продължи до самия край, помисли си той.

За момента всички шансове бяха на страната на Джесика Рийл. А Роби не виждаше как и кога би могъл да промени нещата.

Потегли, щом се развидели.

Столицата на страната се пробуждаше за поредния хубав ден.

А той се радваше, че все още е жив да го посрещне.