Перфектният удар

57

— Какво търсиш тук? — рязко попита Роби.

Не свали пистолета. Макар и стара, тя все още би могла да представлява заплаха.

— Мога да ти задам същия въпрос, млади човече — спокойно отговори тя. — Това не е четиринайсето, а седемнайсето бунгало, което, както вече ти споменах, е заето.

— Но в него не живее никой. И никога не е живял. Намирам само снимки и една бяла роза.

Гуен се приближи и огледа масата, после отново вдигна очи към него.

— Няма значение. Хората са си платили и могат да правят каквото си искат.

— Кои са тези хора?

— Вече ти казах, това е поверителна информация.

— Между нас не може да има нищо поверително, Гуен. Просто трябва да ми кажеш, при това веднага!

— Нека аз да го направя вместо нея.

Роби рязко се завъртя и насочи пистолета към вратата.

Пред него стоеше Джесика Рийл.

За негово учудване без пистолет. Ръцете й висяха отстрани на тялото й.

— Нямам оръжие, Уил — поклати глава тя. — Нито дори нож за хвърляне. Сега не е време да си правим номера.

Пристъпи крачка навътре в бунгалото, а той продължаваше да мести поглед между нея и възрастната жена. Не повярва на заявлението й, че няма оръжие. Освен това тя не каза нищо за Гуен. От това разстояние дори една осемдесетгодишна старица би могла да произведе смъртоносен изстрел.

— Вие двете се познавате, така ли? — попита най-сетне той.

— Може да се каже — кимна Рийл. — Тя е моята гаранция.

Роби наклони глава и въпросително я погледна.

— Помислих си, че в нейно присъствие може би няма да ми пуснеш куршум в главата — поясни Рийл.

— В Арканзас не пострада, нали?

— Никога няма да разбереш колко съм ти благодарна за това. Но обстоятелствата се променят.

— Тук си права. Но защо си мислиш, че присъствието й ще ми попречи?

— Защото, ако убиеш мен, ще трябва да убиеш и нея. А ти не убиваш невинни хора. Не си устроен така.

— Откъде да знам, че е невинна? — каза Роби. — Не ми изглежда изненадана от това, което се случва.

— Напротив — намеси се Гуен. — Нямах представа, че можеш да се придвижваш толкова бързо. Направо се изплаших!

— Той винаги се придвижва бързо — поясни Рийл. — Без излишни движения. При него всичко е изчислено за максимална ефективност. В Арканзас получих възможност да го видя с очите си. Като армия от един човек.

— А сега какво правим?

— Пак същото като в Арканзас. Отново си насочил пистолет в главата ми.

— Тогава не отговори на въпроса ми.

— Какъв отговор искаш да получиш?

— Ти хладнокръвно уби двама служители на ЦРУ. При нормални обстоятелства това би било достатъчно за мен. Казах ти го в Арканзас, ще го повторя и сега. Искам обяснение.

— При нормални обстоятелства? — подхвърли тя и направи още една крачка напред.

Пръстът на Роби се плъзна по предпазителя и докосна спусъка. Рийл забеляза това и се закова на място. И двамата знаеха, че е близо до точката, от която няма връщане назад.

Гуен остана на мястото си, отправила загрижен поглед в лицето на Рийл.

— От думите на Дикарло разбрах, че ситуацията е далече от нормалното — каза Роби и кимна към масата. — „Бяла роза“? Съпротивителна организация от времето на Втората световна, бореща се срещу предателския нацистки режим?

— Опасявах се, че са прибрали розите.

— Бяха ги прибрали. Но бяха пропуснали няколко листенца. Вероятно затова и са ми оставили книгата да я прегледам. Не бяха предвидили, че ще намеря листенцата, които да ме насочат към тази глава.

— Хубаво е, че и те допускат грешки.

— Моят проблем е друг — поклати глава Роби. — Може би ти си предателят, а всичко останало е димна завеса.

— Може би — каза тя.

— Джес! — възкликна Гуен. — Прекрасно знаеш, че това не е вярно!

Роби стрелна с поглед старицата. Направи му впечатление, че е напълно облечена въпреки късния час.

Всичко това е било планирано.

— Коя всъщност си ти? — попита я той.

Гуен погледна Рийл, но не отговори. Рийл се обърна към нея. Стори му се, че се усмихва, но светлината беше твърде слаба, за да бъде сигурен.

— Моя стара приятелка — каза тя. — От много отдавна. Всъщност роднина.

— Мислех, че нямаш роднини. Майка ти е покойница, а баща ти излежава доживотна присъда.

— Гуен е единственият истински приемен родител, който съм имала.

— Докато не те отнеха от мен… — обади се Гуен.

— Защо са ти я отнели, като си била добра майка?

— В системата за приемни родители няма логика — отговори вместо нея Рийл. — Чиновниците решават.

— Ясно. Но това не обяснява присъствието й тук.

— Преди четири години купих това място — каза Рийл. — Под чуждо име, разбира се. И доведох Гуен да се грижи за него.

— Притежаваш мотела?

— Трябваше да вложа в нещо парите си. Не за някаква печалба, а за да имам сигурно място в случай, че искам да избягам.

— В буквалния смисъл ли? — изгледа я Роби.

Тя се загледа в снимките на масата зад гърба му.

— Няма ли да ме попиташ за тях?

— Вече те попитах, но не получих отговор. Освен твоите недоказани твърдения, че са предатели.

— Появих се тук без оръжие. Какво ти говори това?

— Че искаш да се разберем, затова започвай. Най-напред ми разкажи повече за Апокалипсиса.

— Това е много дълга история.

— Календарът ми е свободен чак до края на годината.

— Няма ли да свалиш оръжието?

— Засега не.

— Можеш да ми сложиш белезници, ако това ще те направи по-спокоен — протегна ръце тя.

— Искам отговори на моите въпроси. Обясни ми защо уби Дъг Джейкъбс, когато трябваше да вкараш един куршум между очите на човек, заклел се да унищожи страната ни. Обясни ми защо трябваше да умре Джим Гелдър. И накрая ми кажи защо уби един бивш анализатор, превърнал се в побъркан бунтар. Очаквам с интерес твоите отговори, които биха могли да ти спасят живота. Повтарям: биха могли.

— Вече ти казах, че не съм убила Рой Уест. По-скоро той се опита да ме убие, а аз просто се защитих. Загина от шрапнелите при взрива.

— А защо изобщо отиде там?

— Той знаеше нещо, което ми трябваше.

— Вече ми каза това в Арканзас. Но какво е то? По онова време ти вече беше прочела „бялата му книга“, нали?

— Имах нужда от потвърждение.

— На какво?

— На имената на хората, които бяха запознати с този доклад. — Рийл го погледна очаквателно. — От изражението ти личи, че вече си отгатнал това.

— Убила си тези хора заради глупавите си подозрения, че са били част от някаква пародия на мозъчен тръст?

— Не беше мозъчен тръст. А още по-малко пародия. Поне за определени хора. Разпространението на документа е било доста ограничено, но той все пак е бил прочетен от хора на ключови позиции. Хора, които имат възможност да го превърнат в реалност, Роби. А ако това се случи… — Тя млъкна и поклати глава.

Той понечи да попита за конкретното съдържание на доклада, но в същия момент навън се разнесе шум.

Предизвикан от приближаващи се хора.

Не от мечки, сърни или катерици.

А от хора. Защото само хората умееха да се прокрадват по този начин. Но това не беше пречка за Роби и Рийл.

Тя рязко вдигна глава. В очите й се четеше обвинение.

— Не очаквах това от теб, Роби. Довел си ги направо тук.

Вместо отговор Роби измъкна резервното си оръжие от кобура на гърба и й го подхвърли. Тя го улови във въздуха и ловко издърпа затвора.

Сега беше неин ред да се изненада.

— Не са с мен — каза лаконично Роби.

— Значи са те проследили.

Той се пресегна да изключи фенера и бунгалото потъна в мрак.

— Така изглежда, но не знам как са успели. Има ли друг изход от тук?

— Има.