Перфектният удар

28

Роби се облегна назад и разтърка очи. Джанет Дикарло все още не му беше изпратила електронните файлове и това го принуди да прегледа отново онези, които бяха редактирани, с надеждата да открие нещо, което е пропуснал.

Но пропуски нямаше.

Последните няколко мисии на Рийл бяха извън страната. Роби би могъл да ги провери на място, но не беше сигурен, че това ще помогне на разследването му.

Налагаше се да се върне цели две години назад в живота й. Единственият проблем беше, че това изискваше време.

Още колко хора щяха да загубят живота си?

Ако броенето на трупове продължеше, най-вероятно щяха да го отстранят от разследването — което го устройваше в личен план.

Той набра номера, който му остави Дикарло, но се включи гласова поща. Отново си спомни за листенцата от бяла роза и се запита какво биха могли да означават. Съмняваше се, че Рийл ги е оставила като символ на своя неопетнен живот. По-вероятно беше да символизират кървавата смърт и новите погребения, които предстояха. И в това не виждаше логика. Може би защото гледаше на нещата под неподходящ ъгъл.

Но кой е правилният? — запита се той, докато пълнеше чашата си с поредната доза кафе. Погледна часовника си.

Два през нощта. Стана и изля кафето в мивката.

Беше време за сън. Без да поспи, нямаше да бъде полезен нито на себе си, нито на когото и да било.

Събуди се пет часа по-късно доста отпочинал. Пак се зае да преглежда файловете. Може би защото един вътрешен глас продължаваше да му нашепва, че ще открие нещо въпреки редакциите.

Отново не се натъкна на нищо особено. Проведе няколко телефонни разговора, които също не дадоха резултат. Отскочи за половин час до фитнеса в сутерена, после си направи сандвич и го изяде на крак в кухнята. Малко по-късно дойде и дългоочакваното обаждане от службата. Имали нещо, което би могло да помогне на разследването му. Но трябвало да отиде да си го получи. Роби взе бърз душ, окачи кобура на колана си и излезе.

Целта на пътуването му беше онази сграда на ЦРУ, която Рийл бе използвала като база преди убийството на Дъг Джейкъбс. Тя се намираше на около час път от Вашингтон. Там бяха открили гардеробче с някои нейни лични вещи. Предвид редактираната информация и прочистването на местопрестъпленията Роби не хранеше особени надежди да открие нещо полезно, но въпреки това беше длъжен да провери.

Човек от охраната го придружи до гардеробчето. Отключиха вратичката и го оставиха сам. Вътре имаше само няколко неща, а той нямаше как да бъде сигурен дали не е имало и други. В момента не можеше да вярва на никого.

Вещите бяха само три: снимка, книга за Втората световна война и 9-милиметров полуавтоматичен глок 17 с допълнително монтиран мерник. На снимката беше Рийл в компанията на мъж, когото Роби не познаваше.

Взе всичко и отново измина едночасовия път до апартамента си, където щеше да изследва находките на спокойствие.

Чувстваше се някак откъснат от своята същност. Неговата специалност бяха подготовката и ликвидирането на поредната мишена, а след това успешното измъкване, даващо му възможност да се заеме със следващата мисия. Душенето, търпеливото търсене на доказателства, пътуването насам-натам и разпитването на свидетели просто не бяха по вкуса му. Той не беше детектив, а професионален убиец. Но в случая се очакваше да проведе разследване и той щеше да изпълни задачата.

Остави снимката, книгата и пистолета на масата и се зае да ги разглежда. Дъждът отново забарабани по стъклата.

Роби разглоби оръжието, но само за да установи, че е обикновен пистолет. Лекотата, с която частите му изскачаха и се връщаха по местата си, беше доказателство, че специалистите вече го бяха проверили. Лично на него му направи впечатление пълнителят — една високоефективна конфигурация, побираща трийсет и три патрона. Самите муниции бяха стандартни, каквито беше виждал и използвал хиляди пъти. Но удълженият пълнител се срещаше доста по-рядко.

Трийсет и три патрона, за да си свършиш работата, Рийл? Кой би помислил такова нещо?

Оръжието беше оборудвано и със специален титаниев пин блок, който намаляваше триенето, олекотяваше спусъка и увеличаваше точността. Роби имаше такъв и на своето лично оръжие, макар че не беше много убеден в неговите предимства.

Но Рийл явно обръщаше внимание на детайлите.

Ръкохватката имаше допълнително грапаво покритие за по-добър захват. Не просто залепено върху нея, а монтирано с помощта на специално приспособление — нещо като високоградусова ютия. И той беше използвал подобно приспособление при модифицирането на своя пистолет. Всъщност и двамата с Рийл бяха усвоили този метод от един старши оперативен агент на име Райън Маршъл, който се кълнеше, че няма по-добър.

След това се зае с мерника, който беше едно малко чудо на инженерната мисъл. Присви очи, за да разчете надписа върху него. Оказа се, че той съдържа само четири букви — ПКРО.

Набра абревиатурата в Гугъл. Пенсилванска компания за ръчни оръжия. Никога не беше чувал за нея, но на пазара действаха много такива. Явно Рийл бе имала причини да е недоволна от стандартния мерник на глока. Още един детайл.

Отмести пистолета и се вгледа в снимката. Рийл, застанала до почти двуметров мъж, който наближаваше петдесет и имаше фигура на спортист. В края откъм неговата страна се виждаше някаква червена ивица. Може би дреха на застанал наблизо човек, а може би част от автомобил.

Той огледа Рийл. Висока дори на ниски обувки. Без грам излишна плът по тялото си за разлика от мъжа до нея. Тя гледаше право в обектива. Разбира се, това не беше първата й снимка, попадала пред очите на Роби. Но той не можеше да се отърве от чувството, че всеки път вижда различна жена.

До известна степен всички сме хамелеони.

Въпреки това му се струваше, че научава нещо ново след всяка снимка или информация за нея. Все едно че белеше глава лук, отстранявайки пластовете един по един.

На тази снимка Рийл беше спокойна и самоуверена. Изглеждаше така, сякаш балансира на пети и пръсти, разпределила перфектно тежестта на тялото си. Повечето хора трудно постигаха това и неизменно даваха предимство на една от двете позиции. Което означаваше загуба на секунда-две при нужда от рязко движение. За тях това едва ли имаше особено значение.

Но в живота на Рийл и Роби не беше така, защото често пъти всичко се решаваше за секунда.

На тази снимка устните й бяха малко по-пълни. Носеше червило, което изглеждаше почти толкова алено, колкото ивицата от другата страна на мъжа. Роби я завъртя във всички посоки, но без резултат. Все още не можеше да разбере какво представлява въпросната ивица.

Остави снимката и насочи вниманието си към книгата. История на Втората световна война. Прелисти я с надеждата да открие нещо между страниците, но напразно.

Всъщност, ако е имало нещо, със сигурност са го прибрали, помисли си той.

Фактът, че му предоставиха трите предмета, означаваше, че не са открили нищо интересно в тях. В противен случай едва ли биха му позволили да ги вземе със себе си. Той беше сигурен, че от него се очаква да открие и да ликвидира Джесика Рийл. Но започваше да се съмнява дали искат да открие и истинската причина за нейните скорошни действия.

Роби отмести книгата, стана и пристъпи към прозореца. Рийл беше някъде там и може би подготвяше следващия си удар. Някъде там беше и Джули, вероятно заета с домашните си. А може би си припомняше вчерашната им среща.

Никол Ванс също беше там и правеше опити да открие убиеца — въпреки че едва ли знаеше кой е. Ситуацията тепърва щеше да се усложнява.

Два часа по-късно, докато той все още оглеждаше предметите, открити в шкафчето на Рийл, телефонът му издаде сигнал за входящо съобщение. Джанет Дикарло искаше да го види. Но не на предишното място, а някъде в Мидълбърг. Съдейки по адреса, най-вероятно го викаше в дома си.

Роби отговори на съобщението, облече якето си, заключи пистолета, книгата и снимката на Рийл в стенния сейф и излезе.

Надяваше се, че Дикарло има отговор на част от въпросите му. Иначе за него би било невъзможно да продължи. През цялото време имаше чувството, че Рийл все повече се отдалечава и набира преднина.