Перфектният удар

42

Рийл остана в колата си, наблюдавайки въоръжените мъже на просеката. Те бяха заели отбранителни позиции, които бързо можеха да се превърнат в нападателни. Бяха облечени в нещо като униформи, състоящи се от камуфлажни панталони и прилепнали тениски. Повечето бяха едри, с напомпани на фитнес уреди мускули, но с шкембета.

Въоръжението им беше разнообразно — снайпери, ловни пушки, картечни пистолети, всички насочени към нея. Откриеха ли огън — което бяха готови да направят всеки момент, — с нея беше свършено.

Но Рийл не си представяше, че животът й ще приключи по този начин. Не и от ръцете на някакви откачени първобитни хора.

В този момент чу силен грохот. Хамбарът се взриви, каза си тя и инстинктивно опипа пистолета си. Би могла да скочи на газта и да се опита да пробие блокадата, но шансовете й не изглеждаха добри. Не повече от пет процента според светкавичните й изчисления.

После отзад се разнесе боботенето на двигатели. Един бърз поглед в огледалото й беше достатъчен. Нови два пикапа, натоварени с десетина борци за свобода. На стотина метра от нея.

Сега беше и обкръжена.

Шансовете ми вече са нулеви.

Измъкна пистолета си и слезе от колата. Нямаше да се предаде без бой.

Мъжете внимателно се прицелиха и пръстите им докоснаха спусъците. Огънят им щеше да бъде унищожителен.

Рийл поклати глава и дори им се усмихна.

Финито, рече си тя.

— Вървете по дяволите!

Пистолетът в ръката й се повдигна, със сигурност за последен път.

В този миг гръмна експлозия.

Рийл се стресна и инстинктивно се шмугна под колата. Първата й мисъл беше, че някой от идиотите насреща неволно се е взривил с граната.

Когато вдигна глава, й се стори, че случаят е точно такъв. Единият от пикалите, които препречваха просеката, гореше, а около него лежаха мъртви или зашеметени хора.

Но после с крайчеца на окото си установи, че изстрелът беше дошъл от хребета, който се намираше вляво от нея. Куршумът беше улучил резервоара на единия от пикалите зад гърба й, а последвалата експлозия беше вдигнала тежката машина поне един метър във въздуха. Разлетяха се опасни метални отломки.

Шестима от въоръжените мъже бяха обезвредени — в състояние, което напълно ги изключваше от евентуалните бойни действия. После проехтяха първите изстрели. Но никой не стреляше по нея. Оръжията бълваха огън към хребета.

Рийл предпазливо надникна изпод експлоръра. Ослепителните лъчи на слънцето я принудиха да смени позицията си. Измъкна бинокъла от джоба си и бързо регулира окулярите.

Това й помогна да засече дългото дуло на пушка. Не на каква да е, а точно копие на нейната — снайпер със специфични модификации. С такова оръжие разполагаха само няколко души в целия свят.

Пушката гръмна веднъж, после втори и трети път.

Рийл се обърна назад и установи, че още трима борци за свобода се търкалят на земята.

Отново насочи вниманието си към хребета. Приведен ниско над терена, мъжът се придвижваше с бързината на пума, преследваща жертвата си.

Ченето й увисна от изненада. Това беше Уил Роби.

Неволно се възхити от начина, по който преодоляваше препятствията на пресечения терен. А след това се запита защо е решил да изостави изгодната си позиция.

Миг по-късно получи отговор на този въпрос.

Роби спря за момент и изстреля един куршум към втория пикап зад нея. Просто беше потърсил по-добро място, за да се прицели в резервоара. По всяка вероятност използваше запалителни патрони, тъй като машината моментално избухна в пламъци. Още трима души рухнаха на земята, а останалите се разбягаха — главно в посоката, от която бяха дошли.

Без да губи нито секунда, Роби се завъртя и откри огън по мъжете, препречили просеката.

Прицелване, изстрел. Прицелване, изстрел. Плавни, лишени от напрежение движения. Естествени като дишането. Рийл машинално броеше изстрелите и телата, които падаха след тях. Пропуск нямаше. Роби ги ликвидираше методично, с всеки следващ куршум. Един мъж срещу група деца.

Те най-после намериха укритие и отговориха на стрелбата. Но въпреки тяхното огнево превъзходство Роби продължаваше да държи надмощие. За разлика от превъзбудените си противници, които стреляха напосоки, той се прицелваше и натискаше спусъка със спокойствието на геймър, който винаги може да върне играта отначало.

След още няколко минути безпощадна касапница мъжете изоставиха позициите си и хукнаха да бягат.

Мигове по-късно вече бяха само двамата. Стъпил на малка могилка, Роби спокойно я наблюдаваше.

Тя се измъкна изпод колата. Ръката й с пистолета беше отпусната надолу.

Той беше захвърлил пушката. В дясната си ръка държеше глок, също наведен надолу.

Рийл огледа горящите автомобили и търкалящите се около тях трупове. После отново вдигна поглед към Роби.

— Благодаря.

Той направи още няколко крачки и спря. Намираше се на почти едно ниво с нея, но разстоянието между тях остана петдесетина метра.

И двамата знаеха защо.

Защото смъртоносният обхват на техните пистолети глок бе ограничен до около четирийсет метра.

— Можеше да ги оставиш да ме убият — подхвърли Рийл. — Беше неизбежно при съотношение двайсет срещу един. Така нямаше да си цапаш ръцете.

— Дори не съм си го и помислил — поклати глава Роби и огледа разхвърляните тела. — Кои са те?

— Някаква самородна формация. Без кой знае какви способности.

Той кимна.

— Ти ли уби Джейкъбс и Гелдър?

Рийл направи няколко крачки към него, спря и погледна ръцете му, които останаха абсолютно неподвижни. Но тя знаеше, че това може да се промени за стотна от секундата и глокът да изригне в смъртоносна серия.

— Как научи за това място?

— От един приятел на мой приятел. Не знаех дали ще бъдеш тук, но исках да поговоря с Уест.

— Защо?

— Защото разбрах, че ти го търсиш.

Рийл не отговори. Не откъсваше поглед от пистолета в ръката му.

— Вече не е нужно да ми изпращаш закодирани есемеси, Джесика — каза той. — Сега съм тук и искам да ми обясниш какво, по дяволите, се случва.

— Сложно е, Уил.

— Тогава да започнем от простото. Ти ли ги уби?

Роби направи още пет крачки и отново спря. Вече бяха на границата на смъртоносния обхват.

Пистолетите не трепваха. Всички мускулчета по ръцете с оръжието бяха стегнати здраво. Пръстите им продължаваха да лежат върху предпазителите.

— Не си се променил, Уил — подхвърли тя.

— За разлика от теб — каза той. — Къде е Рой Уест? В коя купчина трупове си го оставила?

— Не е в купчина — поклати глава тя. — Но също е мъртъв.

— И него ли уби?

— Сам се уби. Винаги е опасно да пълниш къщата си с експлозиви. Все едно да живееш с гърмящи змии.

— Защо дойде да го търсиш?

— Притежаваше нещо, което ме интересуваше.

— Документ? — изгледа я Роби.

— Откъде знаеш? — разтревожено присви очи тя.

— Получи ли го?

— Вече разполагах с него и го бях прочела. Исках повече информация, но за съжаление, не я получих.

— Значи всичко това е било напразно?

И двамата рязко извърнаха погледи. Някъде в далечината прозвуча вой на сирени. Явно дори тук, насред нищото, имаше кой да обърне внимание на експлозиите и безразборната стрелба.

Очите й се върнаха на лицето му.

— Знам за задачата, която са ти възложили.

— Давам ти шанс да ми обясниш за какво става въпрос.

— Обяснение преди екзекуцията?

— Това зависи единствено от обяснението.

Сирените се приближаваха. Воят им започна да звучи

като артилерийски изстрели.

— А времето ни изтича — добави той.

— Аз не съм предателка.

— Хубаво е да го знам. А сега го докажи.

— Нямам доказателства. Все още.

Показалците им се плъзнаха няколко милиметра по-близо до спусъците. Всеки от тях направи по две крачки напред. Едновременно, но без да са се уговаряли. Вече бяха в зоната на смъртоносния обхват.

— Трябва да направиш по-сериозни усилия — намръщи се Роби. — На главата си имам мъртъв заместник-шеф и още един, който бере душа в болницата. При нормални обстоятелства това щеше да е достатъчно, но аз продължавам да мисля, че обстоятелствата не са нормални. Затова започвай да говориш. Още сега!

Сирените виеха съвсем наблизо.

— Гелдър и Джейкъбс бяха предатели.

— Как така?

— Убиха един човек, който означаваше много за мен.

— Защо?

— Защото щеше да разкрие заговора им.

— Какъв заговор?

Сирените вече станаха оглушителни. Сякаш бяха вдигнали под тревога всички ченгета в Арканзас.

— Сега нямам време за обяснения.

— Страхувам се, че нямаш избор, Джесика.

— Какво значение има това, Уил? Ти имаш своите заповеди.

— Невинаги ги изпълнявам — поклати глава той. — Също като теб.

— Но почти винаги.

— Ти ми изпрати онези есемеси. В тях твърдиш, че за всичко, което вършиш, имаш причина. А аз трябва просто „да отключа“. Кажи ми какво означава това. И те предупреждавам, че не мога да ти дам никакви гаранции, Джесика. Никакви! Дори ако обясненията ти прозвучат разумно. Това е положението.

Вече не се гледаха в очите. Всеки беше насочил вниманието си към ръцете на другия. Или по-скоро към едната от тях. Тази с оръжието. Защото тя можеше да убива, докато очите лъжеха. За глупака, който престанеше да следи пръстите, това винаги се оказваше един фатално закъснял урок.

— Откъде да бъда сигурна, че мога да ти се доверя? — попита тя. — Изпращането на есемеси е едно, но фактът, че успя толкова бързо да ме откриеш, е съвсем друго. И това много ме безпокои. — Позволи си да отдели очи от ръката му и го погледна в лицето. — Според мен някой ти е помогнал. Най-вероятно от службата. И точно това повдига въпроса, който ти зададох току-що: откъде да бъда сигурна, че мога да ти се доверя?

— Няма как да бъдеш сигурна — поклати глава Роби. — Поне не изцяло. С мен положението е абсолютно същото.

— Така няма да стигнем доникъде, Уил.

Той забеляза как ръката й с пистолета леко се стегна.

— Нещата не бива да свършат по този начин, Джесика.

— Нали? Но по всичко личи, че ще свършат точно така.

— Рой Уест е бил анализатор, когото са отстранили. С какво е бил толкова важен за тях? — Въпросът беше зададен на малко по-висок глас, защото сирените бяха толкова близо, че престрелката с ченгетата му се струваше неизбежна. — Отговори ми бързо, Джесика!

— Беше кофти човек, но добър писател — отвърна тя.

— Какво точно е написал? Какъв е този документ?

— Апокалипсисът.

Към воя на сирените се прибави и пронизителното скърцане на гуми.

— Апокалипсисът ли? — вдигна вежди Роби. — Обясни ми.

— Нямаме време, Уил. Ще се наложи да ми се довериш.

— Искаш много. Прекалено много.

— Не съм търсила помощта ти.

— Тогава защо ми изпращаше онези есемеси?

Тя понечи да отговори, но се спря.

— Предполагам, че не ми се е искало да ме мислиш за предателка — добави след кратка пауза тя. — Съжалявам, Уил.

После натисна спусъка. Още преди Роби да успее да отговори. Но стреля не в него, а в един от борците за свобода, който се беше надигнал и се прицелваше в тях. Той падна на земята с дупка в главата, този път завинаги.

Когато Рийл отново се обърна към Роби, той държеше с две ръце глока, насочен в главата й. Показалецът му беше на спусъка. Тя нямаше шанс, защото собственото й оръжие висеше надолу.

Сирените проглушаваха ушите им.

— Затвори очи, Джесика.

— Предпочитам да бъдат отворени.

— Казах да затвориш очи! Повече няма да повтарям!

Рийл бавно се подчини, стягайки се да поеме куршума. Роби се нуждаеше от един-единствен изстрел. Поне за това можеше да разчита на него. Смъртта щеше да бъде мигновена. Но въпреки това продължаваше да се пита какво ще усети.

Секундите течаха, но изстрел нямаше.

Най-накрая тя отвори очи.

Уил Роби беше изчезнал.