Перфектният удар

58

Рийл отиде в ъгъла, отмести масата и вдигна един капак в пода, под който се появи квадратна дупка със страна около метър.

— Накъде води? — попита Роби, проклинайки се за очевидния пропуск.

— Далече от тук.

Тя седна на ръба и спусна краката си в отвора.

— Да вървим. Онези навън няма да чакат дълго.

— В такъв случай нека ги предупредя, че трябва да бъдат предпазливи — отвърна Роби, пристъпи към прозореца и изстреля пет патрона в мрака. Максимално ветрилообразно, за да накара непознатия противник да потърси укритие. После се приближи към дупката, скочи в нея и махна на Гуен. — Хайде, идвай!

— Само ще ви забавя — поклати глава старицата.

Рийл бързо се изправи редом с Роби.

— Няма да те оставя тук, Гуен!

— Аз съм стара и уморена, Джес.

— Няма да спорим. Идвай веднага!

Гуен измъкна револвер от джоба на дрехата си и го насочи към Рийл.

— Права си, че няма да спорим — отсече тя. — Тръгвайте!

Рийл я гледаше и мълчеше. В очите й се четеше огромно смайване.

— Нямаме много време — докосна ръката й Роби.

— Тръгвайте! — повтори Гуен. — Не съм те отгледала, за да умреш по този начин, Джес! Ще се измъкнеш от тук и ще довършиш мисията си! Хайде, вървете!

Роби метна раницата през рамо, дръпна Рийл и върна капака на мястото му. Гуен бързо премести масата обратно и се обърна към вратата, готова да посрещне съдбата си.

Наложи се да пълзят по корем. Някъде по-нататък в тунела се натъкнаха на голяма раница. Рийл я преметна през раменете си и продължи да пълзи.

— Къде ще излезем? — попита Роби.

— В гората — отвърна тя със задавен глас.

Защото си мисли за Гуен, каза си Роби. И затова, което ще й се случи. Самият той се надяваше, че непознатите няма да наранят толкова възрастна жена.

Секунди по-късно зад тях се чуха изстрели, които сложиха край на надеждите му. Той подръпна крака на Рийл пред себе си, за да я накара да спре.

За известно време останаха неподвижни. Учестеното дишане на Рийл нарушаваше тишината.

— Добре ли си? — попита той.

— Да вървим — глухо отвърна тя и продължи напред.

Това, което чуха трийсет секунди по-късно, ги накара да ускорят ход.

В тунела имаше и други хора.

Тялото на Рийл пред него се заизвива като змиорка в перфектно бойно пълзене.

Минута по-късно тя се изправи, отмести нещо над главата си и краката й изчезнаха. Роби се промъкна след нея и се озова на повърхността.

Намираха се насред гората.

Входът на тунела беше отлично замаскиран с пластмасов пън, който беше съвсем лек.

Рийл измъкна една граната от раницата си, преброи до пет и дръпна предпазния щифт. После се наведе и с всички сила я запрати навътре в тунела.

Хукнаха колкото ги държат краката. Рийл водеше, тъй като знаеше къде отиват.

Роби гледаше да не изостава. Пистолетът беше в ръката му, а главата му непрекъснато се въртеше, търсейки опасност.

Експлозията не беше силна, но и двамата я чуха съвсем ясно.

— За Гуен — прошепна Рийл, когато поеха по едва забележимата пътека между дърветата.

Не след дълго пред очите им се появи стара паянтова барака. Рийл се насочи към нея, отключи вратата и изчезна вътре. Миг по-късно се появи обратно, бутайки кросов мотоциклет.

— Не очаквах компания — каза тя. — Ще трябва да се съберем двамата на седалката.

Това се оказа почти невъзможно. Рийл караше, а Роби се притискаше в нея, преметнал и двете раници през раменете си. На няколко пъти едва не изхвърча от мотора, но в крайна сметка успя да се задържи.

Двайсет минути по-късно най-после излязоха на асфалтиран път, след като напуснаха гората и се натъкнаха на широка канавка, която тя просто прескочи. Приземиха се с такава сила, че Роби изпита чувството, че завинаги е изгубил интимните си части. Но само стисна зъби и продължи да се притиска към гърба на Рийл. Тя завъртя газта докрай и моторът с грохот се понесе напред.

— Къде отиваме? — изкрещя Роби, опитвайки се да надвика воя на вятъра.

— Не тук — изкрещя в отговор тя.

Пътуването продължи дълго, може би часове. Накрая зарязаха мотора зад някаква затворена бензиностанция в покрайнините на малко градче и поеха пеша между две редици порутени къщи и семейни магазинчета.

Слънцето изгряваше и Роби получи възможност да огледа Рийл, която се оказа мръсна и раздърпана също като него. Тя гледаше право напред, с разкривено от болка лице.

— Съжалявам за Гуен — тихо промълви той.

Рийл не отговори.

В далечината се виждаше железопътна гара — олющена тухлена постройка върху издигнат перон, покрай който проблясваха чифт стоманени релси. Няколко души седяха на дървените пейки, очаквайки първия сутрешен влак.

Рийл влезе да купи билети, после се появи обратно и подаде единия на Роби.

— Къде отиваме? — повтори въпроса си той.

— Не тук — отвърна тя.

— Продължаваш да повтаряш тези думи, но те не означават нищо за мен.

— Все още не съм готова за този разговор.

— В такъв случай се приготви, защото го започваме веднага след като слезем от влака.

След тези думи Роби й обърна гръб и се облегна на стената, насочил поглед в посоката, от която бяха дошли.

Как успяха да ме проследят? Как са разбрали?

Никой не знаеше. Готов съм да се закълна в това!

Пъхна ръка в джоба си и стисна глока. Имаше чувството, че опасността не е отминала.

Двете раници все още бяха на раменете му. Обърна се. Рийл стоеше на перона, свела поглед към релсите.

Десетина минути по-късно той долови грохота на пристигащия влак. Само след миг композицията спря на перона с пронизително скърцане на спирачките и свистене на хидравликата. Двамата с Рийл се качиха в средния вагон.

Този влак нямаше нищо общо с експрес „Асела“. Вагонът, изглежда, бе влязъл в употреба още от самото създаване на жп компанията „Амтрак“ някъде в началото на седемдесетте.

Те бяха единствените пътници в него. Разбира се, без да се брои стюардът — сънлив афроамериканец с униформа, която не му беше по мярка. Той прикачи билетите им към съответните места, а след това се зае да обяснява къде е бюфетът, в случай че огладнеят или ожаднеят.

— Кондукторът ще се появи по някое време да ви вземе билетите — обяви в заключение човекът. — Желая ви приятно пътуване.

— Благодаря — отвърна Роби.

Рийл продължаваше да гледа право пред себе си.

Влакът напускаше гарата. Стюардът тръгна по пътеката и изчезна в съседния вагон, вероятно за да изнесе програмата си и там.

Заеха местата си. Той седна до прозореца, а тя се настани до него. Раниците оставиха в краката си.

Така изтекоха няколко дълги минути.

— И тъй, къде отиваме? — обади се той.

— Билетите ни са до Филаделфия, но можем да слезем на всяка гара, която си изберем.

— Какво има в раницата ти освен гранати?

— Неща, които може да ни потрябват.

— Кой е мъжът на снимката с теб?

— Приятел на мой приятел.

— А защо не просто твой приятел?

— Би било твърде лесно — погледна го тя с лек укор. — Нима мислиш, че щяха да ти позволят да разглеждаш снимката, ако беше мой приятел? Те са разузнавателна агенция, Роби. Трябва да приемеш, че все пак някакъв опит в тези неща.

— И тъй, приятелят?

— Дай ми няколко минути, моля те. Опитвам се да се справя със загубата на друг близък човек, може би последния, който ми беше останал.

Роби беше готов да я притисне, но нещо му подсказа да се овладее.

Загубата на близък човек. Това мога да го разбера.

— Ти ли прокопа онзи тунел?

— Беше си там — поклати глава тя. — Вероятно е дело на някогашните контрабандисти на алкохол или бунгалото просто е било собственост на престъпник, който е искал да си осигури резервен път за бягство. Когато купих мотела и открих тунела, и аз реших да използвам бунгало седемнайсет със същата цел.

— Добре си направила.

Тя извърна глава. Очевидно не й се говореше.

— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита няколко минути по-късно Роби, усетил как влакът забавя скорост. Вероятно приближаваха поредната затънтена спирка, където чакаха още няколко сънливи пътници.

— Само кафе — отвърна тя, все още без да го поглежда.

— Ще взема и нещо за ядене, ако случайно огладнееш.

Той се изправи и тръгна по пътеката. Във вагона, където беше бюфетът, имаше само един човек преди него. Някаква жена с дънкова пола, ботуши и протрито палто си взе кафе, бисквити и пакетче чипс, а след това се отдалечи. После влакът рязко се разклати и спря на гарата. Жената залитна.

Роби й помогна да се задържи на крака, а след това се изправи пред бара, зад който стоеше мъж в униформа. Беше на около шейсет години, с гъста посивяла брада и малки очички, скрити зад очила с голям диоптър.

— Какво ще желаете, сър? — попита той.

Роби отправи поглед към дъската с менюто, окачена зад бара.

— Две кафета, два мъфина и три пакетчета фъстъци.

— Току-що сложих кафе. Всеки момент ще бъде готово.

— Не бързам — каза Роби и погледна през прозореца.

Гарата изглеждаше още по-малка от онази, на която се бяха качили. Дори не виждаше табела с името, макар че трябва да бе окачена някъде.

В следващия момент забрави за нея. В далечния край на перона се виждаше предната броня на черен рейнджровър.

Набързо огледа качващите се пътници, които съвсем не бяха много. Имаше една възрастна жена, събрала личните си вещи в калъфка от възглавница.

До нея крачеше момиче на тийнейджърска възраст с очукан куфар в ръка.

Последният, който се качи, беше чернокож мъж, наближаващ четирийсет. Беше облечен в не съвсем чист гащеризон и скъсани ботуши, а на рамото му висеше мръсна раница.

Роби не обичаше да категоризира хората, но никой от тези пътници не му приличаше на човек, който притежава рейнджровър.

Когато човекът зад бара се обърна да му подаде двете чаши кафе, Роби беше изчезнал.