Перфектният удар

75

Дик Джонсън се раздвижи късно вечерта. Роби и Рийл тръгнаха след него. Бяха се преоблекли изцяло, за да изглеждат максимално различно.

Градчето се оказа доста по-голямо, отколкото им се стори на пръв поглед. С многобройни тесни улички и алеи, пресичащи главните артерии. Джонсън пое по една от големите улици и отмина петнайсетина пресечки. Снежното градче ставаше все по-малко живописно.

Рийл и Роби подновиха тактиката със смяна на местата. И двамата бяха навлекли доста дрехи, тъй че всеки сваляше по една и я пъхваше в раницата си, когато другият поемеше прякото проследяване. Промяната в облеклото плюс постоянната ротация би трябвало да ги правят незабележими дори за опитен агент като Дик Джонсън.

Разбира се, Джонсън вземаше необходимите мерки срещу евентуалното проследяване. Непрекъснато сменяше тротоарите и често спираше пред тъмни витрини, чиито стъкла му позволяваха да оглежда улицата зад гърба си. Понякога просто се завърташе кръгом и тръгваше в обратна посока, оглеждайки се много внимателно. Роби и Рийл познаваха добре тези номера, но въпреки това им се налагаше да реагират бързо и без никакво колебание. Всяко забавяне увеличаваше риска да бъдат разкрити.

Преследването най-после приключи пред стара сграда в покрайнините на града, далече от мястото на конференцията и охранявания периметър.

Джонсън хлътна вътре, а Рийл и Роби се събраха на близката алея, потънала в непрогледен мрак.

— Складът им? — предположи Роби.

— По-скоро нещо като оперативен център — каза Рийл.

— Значи трябва да влезем.

— Опасно е. Вероятно е охраняван по-строго от конференцията.

В този момент вратата се отвори и от сградата излезе някакъв мъж.

Роби включи прибора за нощно виждане и го подаде на Рийл, която не сваляше поглед от бавно отдалечаващия се мъж.

— Съдия Самюъл Кент — прошепна тя.

— Очевидно са докарали тежката артилерия за финала.

— Това оправдава решението ни да се появим тук.

— Оправдава го, но нищо повече.

— Трябва да се разделим. Аз поемам Кент, а ти оставаш да наблюдаваш склада — каза тя и понечи да се отдалечи, но Роби я хвана за ръката.

— Следиш го, но без да го убиваш — предупреди я той. — Трябва ни жив, поне засега.

Тя рязко дръпна ръката си.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме учиш как да си върша работата?

— Мисля за приятелите, които си изгубила. Понякога изкушението е прекалено голямо.

— Не искам само него, Роби. Искам ги всичките. И ако се налага да го пощадя, за да ги спипам, ще го оставя да диша!

— Държа само да се изясним.

— Вече се изяснихме.

Тя се обърна и изчезна в мрака.

За известно време Роби остана загледан след нея, а след това отново насочи вниманието си към сградата, предприемайки бавна и внимателна обиколка около нея в търсене на допълнителни входове и изходи. Повечето прозорци бяха тъмни, но не всичките.

Три светеха, а зад два от тях се забелязваше движение.

И трите бяха на приземния етаж.

Роби прецени, че ако действително това е оперативният център, той ще бъде охраняван двайсет и четири часа в денонощието. Още повече че и Кент бе излязъл от тук. Как можеха да проникнат и да вземат това, което им трябваше, без да бъдат забелязани?

— Почти невъзможно — отговори си сам той, приклекнал на алеята с лице към сградата.

Но ето че му хрумна една идея.

— Нещо ново? — попита той в микрофона.

— Почти нищо — отвърна Рийл. — Продължаваме да се разхождаме. Според мен не е отседнал при помощниците си. Как е при теб?

— Ще опитам нещо.

— Какво означава това? — попита с тревога в гласа тя.

— Означава, че ще ти обясня, след като приключа.

— Ако си решил да влизаш, идвам с теб! — заяви тя.

— Не съм казал, че ще влизам.

— Но не каза и че няма да влизаш.

— Тези работи ги върша сам от доста време, ясно? — отсече той.

— Много добре — изненадващо бързо се съгласи тя. — Докладвай, когато приключиш.

Роби направи няколко предпазливи крачки напред и вдигна глава. Предният и задният вход бяха извън плана му. Със сигурност ги охраняваха. Също както и прозорците на приземния етаж.

По тази причина гледаше нагоре. Според преценката му този ударен екип не разполагаше с неограничена жива сила. Със сигурност бройката беше оптимална, а това означаваше строго разпределение на задачите. Едва ли бяха отделили хора за места без пряк достъп.

А до някои места наистина нямаше достъп. Тази сграда беше стара, изградена от голи тухли. Неравни тухли, чак до покрива. Но това означаваше достатъчно място за захващане.

Задната част гледаше към изоставена постройка. Пръстите на Роби се впиха в ръба на първата тухла. Здрави като стомана от боравенето с шесткилограмов снайпер, дърпането на спусъци, светкавичното презареждане и още куп неща, които изискваха физическа сила.

Тази вечер щеше да ги използва по предназначение.

Наложи се да се катери в пълен мрак. Дори и най-малкото фенерче-писалка би го издало — все едно да запали сигналните светлини на кораб. В замяна на това имаше луна, която едва-едва надничаше иззад облаците. Това беше и добро, и лошо. Добро, защото би могъл да види някое място за захващане, което на тъмно би пропуснал. И лошо, защото, ако бяха организирали патрули около къщата, най-вероятно щяха да го засекат.

Продължи нагоре. На два пъти се подхлъзна, веднъж за малко не падна, но ръката му все пак успя да се вкопчи в перваза на тъмен прозорец, който се оказа затворен.

Той бръкна в джоба си и извади швейцарското армейско ножче, което охраната на периметъра не беше открила.

Няколко секунди по-късно отвори прозореца и безшумно се спусна на пода. Сега вече се наложи да използва фенерчето писалка, тъй като в стаята цареше почти непрогледен мрак.

Вътре нямаше нищо с изключение на малко стари мебели, няколко кутии от боя, платнища и ръждясали инструменти. Сякаш някой бе решил да ремонтира, но после се беше отказал.

Роби пое към вратата. Бавно. Подът беше покрит със старо дюшеме, а дюшеметата обикновено скърцаха. Не пристъпваше, а плъзгаше крака по дъските. Не след дълго стигна до вратата и долепи ухо до нея.

Долови някакъв шум, който идваше отдолу.

Насочи фенерчето към пантите. Изглеждаха стари и ръждясали, което не беше добре. Ако тръгнеше да отваря, почти сигурно щяха да нададат вой като пикиращ изтребител.

Огледа се. Очите му попаднаха на купчината кутии, инструменти и платнища. Пристъпи към тях, разрови ги и измъкна флакон с машинно масло.

Върна се при вратата и се зае да смазва пантите. Изчака маслото да проникне надълбоко и внимателно я открехна.

Слава на Бога, който винаги се грижи за детайлите, помисли си той, докато надничаше в процепа между вратата и рамката.

Коридорът беше пуст. Насреща имаше три врати.

Той извади ножчето си. Беше слабо оръжие срещу пистолетите, но друго нямаше. Включи и фенерчето, защото коридорът беше съвсем тъмен. Целта му беше да огледа ключалките и настилката пред вратите.

Откри миниатюрни парченца ръжда само пред една врата, която очевидно беше отваряна. Забеляза, че и пантите са смазани.

Вратата беше заключена, но десет секунди по-късно, благодарение на ножчето, той я отвори и внимателно пристъпи вътре.

В дъното имаше дълга стойка, на която бяха окачени дрехи. Приближи се до тях и се зае да ги оглежда. В главата му започваше да се оформя нов план. Напълно подходящ за ситуацията и надеждно прилаган при редица антитерористични акции.

Постепенно започна да си дава сметка, че е ударил джакпота. Стаята приличаше на оръжеен склад в голяма военна база. Тук беше пълно с най-различни оръжия, небрежно струпани на купчини. Неразборията сочеше, че екипът или се отнасяше нехайно към своите задължения, или смяташе противника си за твърде слаб, за да окаже сериозна съпротива. Съдейки по обстановката в града като цяло, беше по-скоро второто.

Всъщност оръжията със сигурност не бяха минали през контролните пунктове. Хората там едва ли биха ги пропуснали като джобното му ножче. Явно някой беше платил, за да бъдат внесени в периметъра. Съществуваше и друга възможност: да са били докарани тук предварително, още преди блокадата.

Роби си избра няколко пистолета и два автомата, прибавяйки към тях толкова муниции, колкото беше в състояние да побере раницата му. В идеалния случай би трябвало да повреди останалите оръжия, като изкриви ударниците им, само че не разполагаше с подходящи за целта инструменти. Освен това подобна работа изискваше време, а и щеше да вдигне много шум.

После му хрумна друга идея. Извади телефона си и започна да ги снима.

Това, което възнамеряваше да направи с тези снимки, носеше голям риск, но без тях положението щеше да е още по-рисковано.