Перфектният удар

12

В света на Роби нямаше голяма разлика между деня и нощта. Работното му време не беше от девет до пет и по тази причина седем вечерта беше съвсем удобно време за начало на мисията.

Достъпът до Източния бряг на Вирджиния, отвъд залива Чесапийк, не беше лесен, независимо дали се придвижваш с кола, автобус или самолет. А влакове до там нямаше.

Роби избра шофирането, защото обичаше да държи контрола в свои ръце.

Потегли на юг и сравнително бързо стигна до Норфък. От там пое на север през залива Чесапийк по моста тунел, който свързваше Източния бряг с останалата част на щата Вирджиния. Това уникално съоръжение представляваше серия от ниски мостове с дървени пилони, които периодично потъваха в дълги около километър и половина тунели, прокопани в изкуствените острови, а след това отново се издигаха нагоре, високо над двата навигационни канала. Малко след единайсет мостът тунел най-после остана зад гърба му и колелата стъпиха на твърда земя.

Вирджинската част на Източния бряг се състоеше от два провинциални окръга — Акомак и Нортхамптън. И двата бяха плоски като тепсия, покриващи сричката „ва“ от картата на полуостров Делмарва. Общото им население беше около четирийсет и пет хиляди закалени жители, докато в географски по-малкия от тях окръг Феърфакс, Вирджиния, живееха над милион. Земята тук беше предимно земеделска. На нея се сееха памук и соя, а останалият поминък се изчерпваше с отглеждането на пилета.

На Източния бряг имаше и една инсталация на НАСА, наречена „Уолъпс Флайт Фасилити“. Тя беше разположена на остров Чинкотийг, където живееха на свобода големи стада диви понита.

Тази вечер Роби търсеше нещо друго, не по-малко диво — един дяволски свиреп убиец, който работеше за други хора.

А може би за себе си, помисли си той.

Измина още петнайсет километра. Наоколо нямаше следи от живот. В далечината, съвсем близо до бреговата линия, забеляза петънце, което беше малко по-тъмно от нощта. Пое надолу по някакъв черен път и след известно време спря пред него. Петънцето се оказа малка хижа с дъсчени стени, посивели от слънцето и соления въздух. Вълните на Атлантическия океан неуморно блъскаха каменистия бряг зад хижата. Едри скални късове образуваха нещо като предпазна стена, издигаща се сред пяната.

Да, това наистина беше океанският бряг, който обаче нямаше никакви шансове да се превърне в туристическа дестинация. Роби разбираше много добре защо Джесика Рийл е избрала да живее тук. В пълна, умишлено търсена изолация. Явно тази жена не се нуждаеше от компания.

Роби остана в колата, внимателно оглеждайки хижата.

Небето над нея беше по-тъмно от нощта и предвещаваше буря. Почвата наоколо беше глинеста, подходяща за засаждане на растения, но не и за строителство на къщи. Тази пред очите му нямаше дори мазе. Не беше трудно да си представи как в някой момент океанът ще предяви права над нея.

Гледана отстрани, хижата предлагаше нещо като малък навес и нищо повече. Нямаше градина, нямаше тревна площ.

Рийл очевидно водеше примитивен живот. Роби се почуди откъде се снабдява с провизии. Да не говорим за услугите на водопроводчик или електротехник. Може би нямаше нужда от подобни неща.

Той дори не знаеше колко често идва тя тук. Със сигурност не очакваше да е дошла сега. Но очакванията бяха едно, а фактите — съвсем друго.

Слезе от колата с пистолет в ръка. Отмести се встрани от правата линия между себе си и вратата. Наоколо нямаше дървета, зад които би могъл да заеме позиция евентуален стрелец. Голата равна земя не предлагаше никакви други укрития. Нямаше как някой да го издебне, изчаквайки фигурата му да попадне в кръстчето на мерника.

Всичко това трябваше да го успокои.

Но не се получи. Може би защото и той нямаше къде да се скрие.

Или защото пропускаше нещо.

Трябва да имаш някакъв план, за да обитаваш подобно място. Защитна преграда, дори и да не прилича на такава. Ако той живееше тук, със сигурност би помислил за подобно нещо. Двамата с Рийл не бяха толкова различни, особено когато ставаше въпрос за оцеляване.

Приклекна и започна да се оглежда. Хижата беше тъмна. И най-вероятно празна. Което съвсем не означаваше, че достъпът до нея е безопасен.

Не беше задължително Джесика Рийл да си е у дома, за да ликвидира евентуалните натрапници.

Роби направи две обиколки около постройката, бавно стеснявайки кръга. Откъм страната на океана имаше малък басейн, разположен на трийсетина метра от задната врата. Освети го с фенерчето си. Водата изглеждаше чиста, въпреки че почвата наоколо беше кална и покрита с мъх и лишеи.

Нищо друго извън този факт не привлече вниманието му.

С изключение на самата хижа.

Приклекнал в центъра на празното място, Роби преценяваше ситуацията. В крайна сметка планът за атаката се появи в главата му и той се върна обратно, за да вземе някои неща от колата си. Те се побраха в дълга кожена торба, която Роби преметна през рамо. После бавно започна да се промъква към хижата. Спря на около трийсет метра от входната врата, извади късата пушка и я зареди с един патрон. Прицели се и натисна спусъка. Куршумът проби дървото и проникна във вътрешността.

Не се случи нищо друго.

Вкара още един патрон и се прицели в дъските на малката веранда. Разлетяха се трески.

Не се случи нищо друго.

Третият куршум улучи ключалката и вратата се отвори.

Но това беше всичко.

Той прибра пушката в кожената торба и я отнесе обратно в колата. Но преди това извади от нея някакъв дребен предмет и го пъхна в джоба на якето си.

Роби пое напред, ниско приведен и с насочен пистолет. Спря на няколко крачки от хижата, извади предмета и го вдигна пред очите си. Взря се в малкия цветен дисплей.

Не се появиха никакви термални изображения.

Рийл не беше в хижата. Освен ако не се беше замразила. Така или иначе, вътре нямаше жива душа.

Но това все още не означаваше безопасност.

Нямаше как да сканира вътрешността на хижата за бомби, както го правеха по летищата. Нямаше подръка и кучета, обучени да надушват експлозиви. Което означаваше, че в даден момент ще се наложи да рискува. Нямаше за кога да отлага. Прибра термалната камера и извади малка метална кутийка.

Бутна вратата и влезе. Взираше се в електронното устройство, което можеше да открие и най-тънките жици. Освен това внимаваше къде стъпва. Търсеше дори и най-малката разлика в цвета на дюшемето. Всяка по-нова дъска означаваше опасност, защото уредът не можеше да засече евентуалното присъствие на противопехотна мина под нея.

Обиколи стаите, но не откри нищо. Това не му отне много време, тъй като къщичката беше съвсем малка. Направи му впечатление, че отвътре прилича на неговия апартамент — не по размери или вътрешно устройство, а по това, което се намираше в нея.

Или по-скоро не се намираше. Никакви лични вещи. Никакви снимки, сувенири или други джунджурии. Нищо, което да свидетелства за присъствието на Рийл. Тук или където и да било другаде.

Точно като мен.

Прехвърли се в кухнята в момента, в който телефонът му издаде кратък сигнал.

Погледна дисплея.

Текстът беше изписан с главни букви:

ГЕЛДЪР ЗАСТРЕЛЯН В КОЛАТА СИ ВЪВ ВАШИНГТОН. ЗАПОДОЗРЯНА Е РИЙЛ.

Роби прибра телефона и се замисли.

Новината без съмнение беше много тревожна, но той беше обучаван да не реагира емоционално. Първата му мисъл беше да изчезва от тук. Беше рискувал много, а получи малко.

Обърна се към вратата вдясно от себе си. Беше тясна и вероятно водеше към малък килер. Запита се защо не я беше забелязал по-рано, но после отчете, че е боядисана в същия цвят, в който беше боядисана цялата кухня. Не беше добре затворена. Той стисна пистолета с две ръце и я побутна с крак.

Килерът се оказа празен.

Цялото пътуване до тук беше губене на време.

А по същото това време Рийл беше ликвидирала втория човек в Управлението. Бележеше точки, докато той все още загряваше.

Включи фенерчето да огледа малкото помещение, въпреки че то очевидно беше празно. И тогава видя думата, изписана на отсрещната стена:

СЪЖАЛЯВАМ.

Отвори с ритник задната врата, преценил, че това е по-лесният път навън, който ще му позволи да се изтегли, без да се връща по стъпките си.

Идеята изглеждаше добра. И най-вече по-безопасна.

После долови пукот, последван от тихо свистене. И добрата идея бързо се превърна в кошмар.