Перфектният удар

14

Беше оцелял. Рийл го видя на лаптопа си.

Под навеса беше монтирана камера, обърната към хижата. Благодарение на сателитната връзка с нея тя видя появата на Роби, който слезе от колата си и започна оглед на мястото.

Не беше надникнал под навеса и това можеше да се отчете като негова грешка.

А тя остана доволна, че и Роби допуска грешки.

Но представянето му след това беше наистина забележително. Беше отгатнал, че басейнът е капан, и беше рискувал да се хвърли срещу огнената стена, за да оцелее.

Тя натисна няколко клавиша и изгледа записа още веднъж, този път на забавен ход.

Роби изскочи от хижата и фигурата му се стопи сред високите пламъци. Те трябваше да го отведат директно до басейна, който изглеждаше единственото му спасение, но на практика беше подготвен да се превърне в неговия гроб.

А после въпреки огромното напрежение той беше успял да запази самообладание. Надуши заложения в басейна капан и предприе рискования полет през огнената стена с надеждата да остане жив.

И успя.

Тя стопира кадъра, на който Роби крачеше обратно към колата си.

Дали и аз бих могла да направя същото? Дали съм добра колкото него?

Заковала поглед в екрана, тя се опита да разбере какво му минава през главата в момент като този.

Но лицето му си оставаше неразгадаемо.

Лице на добър покерджия.

Не, по-скоро на страхотен покерджия.

Затвори капака на лаптопа, изтегна се на леглото и се зае да разглобява 9-милиметровия глок, който измъкна от кобура на колана си. Без да гледа, както я бяха учили.

След това го сглоби, пак по същия начин.

Това упражнение винаги я успокояваше и й помагаше да мисли по-добре. А в момента наистина се нуждаеше от ясна мисъл.

Защото водеше бой на два фронта.

В списъка й имаше и други имена. На хора, които вече бяха предупредени и предпазните им черупки ставаха все по-дебели и по-твърди.

Като тази на Уил Роби, който със сигурност бе доста разгневен от почти успешния й опит да го ликвидира. Сега предстоеше ответната му атака.

А това означаваше, че тя трябва да има очи и на тила, за да вижда и двата фронта едновременно. Трудна, но не и невъзможна задача.

Роби беше посетил хижата на Източния бряг, за да научи нещо повече за нея. Но не беше получил нищо освен един опит да бъде убит.

Сега обаче на нея й трябваше повече информация за него. Беше предположила, че ще възложат на него да я открие. Епизодът при хижата го потвърждаваше.

Рийл стана от леглото, проведе един телефонен разговор и започна да се облича. Дънки, пуловер, ботуши и суичър. Пистолетът беше в кобура на колана й. Ножът „Ка-Бар“ в кожен калъф бе прикрепен към лявата й ръка, скрит под ръкава на суичъра. Ако се наложеше, можеше да го измъкне за част от секундата.

Външният вид беше основният й проблем, въпреки че изглеждаше различно. Очите бяха навсякъде. Голяма част от Съединените щати и цивилизования свят се беше превърнала в една гигантска камера. Бившите й работодатели щяха да използват сложен софтуер за електронно наблюдение и огромна база данни с милиард лица, сред които да разпознаят нейното. И щяха да го вършат 24 часа в денонощието седем дни в седмицата.

При толкова много ресурси срещу себе си Рийл нямаше право на грешка. Беше си изградила надеждна защитна стена, но нищо не можеше да бъде перфектно. Всяка отбранителна линия във всяка война рано или късно биваше пробита. А тя не хранеше илюзии, че точно нейната ще е рядко изключение.

Рийл взе такси до едно от оживените кръстовища, откъдето тръгна пеша. Разходката продължи около трийсет минути, спокойна и сякаш безцелна. През това време обаче тя използваше всичките си умения, за да открие евентуалните си преследвачи. Вътрешният й радар бе постоянно включен.

Пристигна на мястото малко по-рано от предвиденото и се зае да наблюдава от разстояние. Ако нещо предстоеше да се случи, то щеше да стане именно тук.

Мъжът се появи двайсетина минути по-късно. Беше облечен с костюм и приличаше на бюрократ. Какъвто всъщност беше. В ръцете му нямаше обемист плик от кафява хартия. Това отдавна беше минало.

А аз съм достатъчно възрастна, за да си спомням това минало, помисли си тя.

Мъжът си купи вестник от автомата на тротоара. Стъклената вратичка с метална рамка изтрака, а мъжът провери дали е затворена добре. Рутинно действие, което не привлича вниманието.

После се обърна и започна да се отдалечава.

Рийл остана да гледа след него. Секунди по-късно тя се приближи до автомата, вкара няколко монети в процепа и отвори вратичката. Извади най-горния вестник и ловко прибра черната флашка, оставена от човека с костюма.

Това беше твърде старомодна процедура за получаването на дигитална информация. Доставчикът беше стар приятел, който й дължеше услуга, но все още не знаеше, че цялото разузнаване е хукнало по петите й. А решението на шефовете й да запазят в тайна малкото отклонение от служебните й задължения работеше в нейна полза. Това беше потвърдено от „задната вратичка“ в базата данни, която бе отворила преди доста време и която скоро щеше да се затвори окончателно. След което старите й приятели и колеги щяха да направят всичко възможно за физическото й ликвидиране. Засега обаче все още имаше достъп.

Рийл се обърна и започна да се отдалечава. Крачеше спокойно, но всичките й сетива бяха нащрек. Влезе в някакво заведение за бързо хранене и отиде в дамската тоалетна. Там извади флашката и я провери с миниатюрен уред, който трябваше да установи дали в нея не е включено и електронно устройство за проследяване. Старият приятел си е стар приятел, но в шпионския бизнес обикновено има само врагове или хора, които много скоро могат да се превърнат във врагове.

Флашката беше чиста.

Рийл се прибра в хотела по доста заобиколен път, използвайки такси, автобус и метро, а накрая и повървя малко. Два часа по-късно вече беше в стаята си, почти убедена, че действията й през последните три часа са останали незабелязани от хората, които я издирваха.

Изрита обувките си и седна пред бюрото. Отвори лаптопа и включи флашката. Информацията бързо изпълни екрана.

Информация за личния живот на Уил Роби. Или поне онази част от нея, с която работодателят му разполагаше. Някои факти вече й бяха известни. В общи линии животът му беше много близък до този, който водеше самата тя.

И двамата бяха израснали без семейство.

И двамата бяха самотници.

И двамата бяха поели по път, който бързо щеше да завърши с насилствена смърт, ако не бяха приели офертата да служат на страната си.

И двамата имаха проблеми с авторитетите.

И двамата предпочитаха да вървят по свой собствен път.

И двамата бяха изключително добри в работата си.

Никога не бяха претърпявали провал, но не бяха застраховани срещу него.

Обвързването им с други хора беше недопустимо.

Рийл докосна мишката и в дъното на екрана се появиха две снимки.

Първата беше на впечатляващо красива жена на трийсет и пет-шест. Решителността, изписана на лицето й, очевидно беше свързана с нейната професия. Тази жена беше агент на ФБР. По-точно, специален агент Никол Ванс, наричана от приятелите си Ники. Но тя не изглеждаше като човек, който има много приятели — факт, който се потвърждаваше от сбитата информация под снимката.

Ванс беше от онези агенти на ФБР, които „умират трудно“. Със своята самоотвержена и безкомпромисна работа беше успяла дори да се пребори с обичайното предубеждение към нейния пол, присъщо на всяка компания и агенция. Звездата й бе изгряла благодарение на личните й качества и смелостта й.

Тя водеше разследването на убийството на Дъг Джейкъбс от страна на ФБР.

И познаваше Роби. Бяха работили заедно.

Ванс би могла да се превърне в проблем. Или пък в неочакван актив. Само времето щеше да покаже.

Рийл запомни всяка черта от лицето на Ванс, а също и всяка дума от наличната информация. С течение на времето всеки, работещ в тази област, овладяваше техниката на запаметяването. Без нея не можеше да оцелее.

След това насочи вниманието си към втората снимка.

Бележките под нея сочеха, че момичето е едва четиринайсетгодишно.

Джули Гети.

Осиновена. Родителите й станали жертва на убийство.

Тя също беше работила с Роби, макар и неофициално. Беше демонстрирала бърз ум, висока интелигентност, твърдост и умение да се приспособява. Беше оцеляла в условия, при които мнозина възрастни биха се пречупили. И още нещо, може би най-важното: Роби очевидно беше привързан към нея. Рискувал бе многократно, за да й помогне.

Рийл опря брадичка на сключените си ръце и дълго гледа момичето. То излъчваше някаква особена житейска мъдрост, неприсъща на годините й. Джули Гети беше страдала много. Но беше оцеляла. Преживените страдания винаги оставяха следи. Превръщаха се в част от теб. Като втора кожа, която не можеш да смъкнеш от себе си. Една твърда и почти непробиваема обвивка, която в крайна сметка не служеше за нищо, защото хората не бяха устроени така — сърцето и душата винаги можеха да бъдат унищожени.

Рийл позвъни на румсървиса. Продължаваше да гледа тази снимка и след като погълна храната си и премина на кафето.

Вече беше запаметила всички подробности. Знаеше къде и с кого живее Джули Гети, кое училище посещава. Знаеше и че Уил Роби нито веднъж не я бе посетил.

Рийл знаеше защо.

Той я предпазва. Държи я далече от своя свят.

Който е и мой свят.

Това не беше място за аматьори, независимо колко са талантливи.

Джули беше единствено дете, останало кръгъл сирак след убийството на родителите й. Рийл знаеше какво означава това — да не разчиташ на никого освен на себе си.

Самата тя се беше оказала в това положение далеч преди възрастта на Джули. Никой с нормално детство не би избрал да си изкарва хляба с онова, което вършеше Рийл. Но когато си принуден да съществуваш в едно мрачно настояще, изпълнено с постоянна и мъчителна болка, то сякаш те принуждава да хванеш пистолет или нож и да убиваш, да убиваш… Включително и с голи ръце. Когато обстоятелствата са такива, че не ходиш на училище, не спортуваш, не членуваш в младежки клубове и не ставаш мажоретка, нито имаш родители, при които да се прибереш, просто свикваш с това, което Рийл беше вършила през по-голямата част от съзнателния си живот.

Тя отпи глътка кафе и извърна глава към прозореца, зад който плющеше дъждът. После отново се вгледа в снимката на Джули Гети.

Би могла да бъдеш като мен.

И като Роби.

Но ако имаш право сама да решаваш, когато се появи подобна възможност, просто ù обърни гръб.

Или по-скоро бягай, Джули.

Тя затвори компютъра. Образът на Джули Гети изчезна. Но не съвсем, защото остана запечатан дълбоко съзнанието й.

Джесика Рийл не можеше да се отърси от чувството, че в Джули Гети вижда самата себе си.