Перфектният удар

39

Пътуването до новия дом на Рой Уест в Арканзас отне на Роби цели осемнайсет часа. Спираше само за бензин и тоалетна и ядеше в движение от запасите, които беше взел от тайното си убежище.

Когато спря на около осем километра от предполагаемия финал на дългото си шофиране, слънцето вече беше изгряло.

Роби изключи двигателя и се огледа. Два часа по-рано беше напуснал последните следи от цивилизация и в момента се намираше насред пустошта. От половин час насам не беше видял дори една къща. Теренът беше едновременно каменист и залесен, а пътища почти нямаше. Асфалтът отдавна беше отстъпил място на чакъла, а след това и на обикновените коловози в пръстта.

Той погледна часовника си. Беше спестил един час от навлизането в централната часова зона. Надяваше се, че това ще му донесе някаква полза. Беше уморен, но не и изтощен.

Смъкна страничното стъкло и вдъхна чистия въздух.

Беше прекосил много планини и долини. В момента отново се намираше високо в планината.

Арни беше споменал, че Рой Уест е бивш служител на ЦРУ. А Рийл най-вероятно беше проявила интерес към някакъв документ, създаден от него. Който означаваше нещо за нея. Нещо важно.

Но къде ли бе самата тя? Може би вече бе тук?

Отново се огледа. Наоколо имаше много места, удобни за скривалище. А след като онова, което търсеше, беше скрито чак тук, незабелязаното приближаване до него едва ли беше възможно, особено с кола.

Което означаваше, че ще трябва да зареже пикапа.

По принцип предпочиташе да се придвижва пеша, а и пикапът бе прекалено голяма мишена.

Скри го доста встрани от пътя, намъкна гащеризон в защитен цвят и почерни лицето си. После преметна през рамо сака с оборудването си и потегли. Посоката беше запечатана в паметта му. Предстоеше му мисия като всяка друга.

С тази разлика, че нямаше ясна цел. Не знаеше дали Уест ще се окаже приятел или враг. Нямаше представа дали не се насочва към поредния капан, заложен Бог знае как от Джесика Рийл.

Придвижваше се с лекота през пресечения терен. Години наред беше тренирал за подобни мисии. Макар и вече навършил четирийсет, той преодоляваше неравностите по пътя с гъвкавостта на добре трениран атлет.

Броеше километрите наум. Когато се приближи до това, което би трябвало да е крайната му цел, пръстите му механично се стегнаха около приклада на основното му оръжие. Пушката снайпер.

В сака имаше още две оръжия и достатъчно муниции за сериозен отпор на евентуалния противник. Беше ги подбрал така, че да ги използва при различни сценарии.

Автоматът МР5 беше най-подходящ за близък бой срещу превъзхождащ по численост противник. Функцията за автоматична стрелба го правеше изключително опасно оръжие.

Назъбеният нож „Ка-Бар“ вършеше отлична работа при ръкопашна схватка. Беше еднакво добър за прободни и прорезни рани.

Глокът му беше на мястото си в кобура под мишницата. Той никога не се разделяше с него, тъй като отдавна го чувстваше като трета ръка.

Освен това в сака му имаше и боеприпаси със специално предназначение. Нещо като последна предпазна мярка.

Стигна до малка просека и измъкна бинокъла, решил да се възползва от предимствата на височината, до която беше стигнал.

Наоколо не се виждаше нищо друго освен дива природа. Отне му известно време, докато засече комина, който стърчеше между дърветата. Към него водеше едва забележим черен път с много завои, но къщата под него не се виждаше.

От комина не излизаше дим. Но температурата беше достатъчно висока, за да няма нужда от огън. Картата в главата му потвърждаваше, че именно това е крайната точка на пътуването му. Убежището на Рой Уест.

Още дълго време остана на място с бинокъл пред очите. После го свали и погледна през оптическия мерник на снайпера, който беше много по-мощен от бинокъла.

Не търсеше единствено Уест и хората, които евентуално бяха с него. Търсеше Рийл. Предчувствието му постепенно се превърна в увереност.

Тази жена беше тук.

Просто усещаше присъствието й.