Перфектният удар

69

Рийл светкавично даде на заден и се насочи директно към джипа. Роби се стегна за удара, но той така и не дойде.

За миг успя да зърне предната решетка на джипа, която сякаш се канеше да глътне задницата на тяхната кола. Но Рийл бе завъртяла волана само колкото да се промъкне в тясната ивица между джипа и бетонната колона.

После направи завъртане на 180 градуса, включи на преден и рязко натисна газта. Върху бетонната настилка на гаража останаха черни следи от гумите й. Колата се стрелна към изхода, разминавайки се с цяла върволица автомобили, навлизащи в паркинга на мола.

Рязко нави волана наляво, прекоси осовата линия и скочи на газта. Купето се разклати, колелата пометоха дълга редица оранжеви конуси. Рийл направи остър завой надясно.

Роби едва успя да си сложи предпазния колан. Пистолетът беше в ръката му, но нямаше по какво да стреля.

Пред тях трафикът беше оживен, но само в едната посока. За съжаление, тяхната. Рийл реши проблема, като превключи на британски стил, прехвърляйки се в другото платно.

Не след дълго се измъкна от задръстването и тръгна да пресича насрещния трафик по диагонал, без да обръща внимание на червения светофар. Успя някак да си проправи път до първата пресечка вляво, като в хода на този процес изгуби един от тасовете на джантите. После натисна педала до дъно и се върна в дясното платно.

Вече отвсякъде се чуваше вой на сирени.

— Добре сме — промърмори Роби, след като се обърна да погледне назад. — Можеш да намалиш, за да не правим впечатление на ченгетата.

Тя вдигна крак от газта, изчака за миг на знака стоп, а след това се смеси с движението. Броени минути по-късно излязоха на някаква магистрала и полетяха по нея със сто и десет километра в час.

— Съжалявам за приятеля ти — каза Роби, докато прибираше пистолета си.

— А аз съжалявам, че продължаваш да го повтаряш — рязко отвърна тя.

— Кой беше той?

— Казваше се Майкъл Джофри, а аз съм виновна за смъртта му.

— Наистина ли? — погледна я той. — Защото останах с впечатлението, че онези го застреляха случайно, докато се целеха в теб.

— Не проверих за наблюдателен екип, Роби. Знаех, че трябва да има такъв, при това законен. Винаги проверявам, но този път пропуснах.

— Как се случи това?

— Куршумът на единия рикошира в някакъв контейнер за боклук и улучи Майк в окото. Беше мъртъв още преди да падне.

— А след това?

— Гръмнах мръсниците. По един куршум за всеки. Не бяха нищо особено. Появиха се тичешком, сякаш изобщо не очакваха, че някой може да отвърне на огъня им. Глупаци.

— Всъщност и моите не бяха нищо особено — отбеляза Роби.

— Чудя се защо — обърна се да го погледне тя.

— Може би най-добрите им хора са вече в Ирландия — отвърна той и се наведе да включи радиото. — Дай да видим дали ще кажат нещо за стрелбата в мола.

Не казаха нищо. Но една друга новина привлече вниманието им. Говорителят наблегна на детайлите, макар че те съвсем не бяха много.

После дойде ред на останалите новини. Роби изключи радиото и втренчено я погледна.

— Някой е видял сметката на Хауард Декър!

— Разчистват терена, Роби — рече тя. — Мръсниците планират не само да реализират налудничавия си план, но и да се измъкнат невредими. Но няма да стане! Защото възнамерявам да им вкарам по един куршум между очите. На всички до един. Ще стрелям по тях, докато ми свършат патроните.

Той протегна ръка и докосна рамото й.

— Какво правиш? — учудено го погледна тя.

— Съжалявам за Майк. Можем да отидем някъде, докато ти мине. А що се отнася до Гуен…

— Няма да оплаквам никого! — прекъсна го тя.

— Мисля, че имаш нужда от това — меко рече той.

— Не ме познаваш. По-добре остави жалейките на някой, който си пада по тях. Аз съм убиец, Роби. Около мен непрекъснато умират хора.

— Които обикновено не са твои приятели, Джесика.

Тя понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

— Не се правя на утешител — добави той. — Когато пристигнем в Ирландия, няма да имаш време да прочистиш главата си от подобни мисли. Тоест или участваш на сто процента, за да мога да разчитам на теб, или ме сваляш на първата отбивка, защото ще бъдеш безполезна за мен.

— Веднъж вече ми приложи този номер, Роби — премигна Рийл.

— Да, в Йемен. Когато загубихме Томи Билъпс. Ти започна да се самообвиняваш. Или по-точно, изчезна от погледа ми за около половин час.

— Докато не ми срита задника.

— Екипът си е екип, Джесика. А в нашия членуват само двама души. Раздвоената къща е скапана работа. Което в нашия случай означава, че сме мъртви.

Тя бавно напълни дробовете си с въздух, изпусна го и каза:

— Вече съм добре, Роби.

— Превърни гнева си в нещо, което ще ни гарантира победа в схватката с тези мръсници, Джесика. Само това искам дати кажа.

— Знам. Имаш право.

Изминаха следващите няколко километра в мълчание.

— Това е причината винаги да си номер едно — промълви след известно време Рийл.

Той се обърна да я погледне.

— Никога не позволяваш на емоциите да вземат връх, Роби — поясни тя. — Никога! Ти си машина. Всички споделят това мнение.

Той сведе поглед към дланите си. Беше смутен от думите й.

Защото не отговаряха на истината.

Бръкна в джоба на якето си и докосна ръкохватката на пистолета. Не за късмет. Никога не правеше нещо, за да предизвика късмета.

Това беше талисманът му. Предпочитаното оръжие. Аз съм убиец.

Но и човешко същество.

Проблемът е, че не мога да бъда и двете едновременно.

— За какво мислиш? — погледна го Рийл.

— Нищо важно — смотолеви той.