Перфектният удар

30

Надникна през предния прозорец. Двамата мъже, които го бяха пропуснали в къщата, лежаха по очи на паркинга. Роби прекоси коридора в обратна посока и стигна до кухнята. Там откри стационарен телефон и бързо набра номера на Синия. Насреща вдигнаха на втория сигнал.

— Госпожо Дикарло? — прозвуча гласът на Синия, очевидно видял името на дисплея.

— Роби съм. Намирам се в дома на Дикарло. По време на разговора ни прозвучаха два изстрела. Охраната й е ликвидирана. Аз съм единственият между нея и онези отвън. Искам подкрепление.

— Имаш го — отвърна Синия и прекъсна връзката.

Роби остави слушалката и се огледа. Питаше се дали да се върне при Дикарло да организира защитата й, а след това да чака появата на подкреплението. На пръв поглед този план изглеждаше добър, но за съжаление, се намираха насред нищото и помощта нямаше да пристигне скоро.

Освен това оттеглянето при Дикарло щеше да даде доста сериозно предимство на противника. Лесно щяха да ги обкръжат и да използват превъзходството си в огнева мощ. Дори една хвърлена през прозореца граната щеше да бъде достатъчна.

При тези условия Роби беше длъжен да прибегне до офанзивна тактика. Така щеше да бъде най-добре. Той винаги беше предпочитал нападението пред защитата.

Щом мъртвите мъже бяха повалени пред къщата, стрелецът бе заел позиция някъде наблизо. Но след като бе ликвидирал охраната, спокойно би могъл да се премести другаде.

Роби се опита да се постави на негово място.

Как бих постъпил аз?

Това беше една от ситуациите, в които се нуждаеше от изпреварващ ход. Предварително си намисляш стъпката, която ще ти донесе предимство, но не се опитваш да бъдеш прекалено хитър.

Когато смъртта дебне отпред, трябва да опиташ отзад. Естествено, противникът ще анализира ситуацията, предвиждайки изпреварващия ход, и ще стигне до заключението, че той ще отиде толкова напред в разсъжденията си, че да напусне къщата през предната врата.

И тъй, Роби прибягна до два изпреварващи хода и се насочи към задната част на къщата.

Но ако снайперистите бяха двама — отпред и отзад, шахматистките му изчисления щяха да бъдат безполезни и той просто щеше да умре.

Напусна къщата. Никой не стреля по него. Отдалечи се от вратата и избра прикритието на близкото дърво, за да огледа обстановката. Вече беше тъмно, а това означаваше, че едва ли ще забележи нещо освен може би някакво движение. Но дори и да успееше да засече стрелците, нямаше да ги улучи с пистолет, особено ако бяха запазили дистанция.

Увери се, че наоколо е чисто, и напусна укритието на дървото, за да мине откъм дясната страна на къщата. Стараеше се да запази позицията на убитите в главата си, за да може да определи посоката, от която бяха дошли смъртоносните куршуми.

Оказа се, че единствената възможност е гористото хълмче, издигащо се на около четиристотин метра по-нататък. Същото, покрай което беше минал на идване. Между дърветата имаше тясна просека. Високата позиция бе най-добрата за стрелба от разстояние. Всеки опитен снайперист би могъл да се справи.

Възможно ли е снайперът да е бил е ръцете на Джесика Рийл?

Роби легна по корем и запълзя към колата си. От там вече виждаше телата. Дори успя да сграбчи едното от тях за глезена и да го придърпа към себе си. Куршумът бе влязъл през шията и бе строшил гръбначния му стълб. Смъртта беше настъпила моментално.

Другото тяло остана на мястото си. Той само го погледна, но нямаше съмнение, че и то е получило смъртоносна рана.

Когато знаеш какво правиш, не е особено трудно да улучиш торс от подобно разстояние. Но съвсем не е така, когато се целиш в гръбначния стълб, при това нощем. Стрелецът на хълмчето е знаел как се борави с телескопичен мерник, прикрепен към дълго дуло. А това означаваше, че със същата лекота би могъл да уцели и Роби.

Той отвори вратата на колата и влезе вътре.

Планът се оформи в главата му за секунди.

А още няколко секунди бяха нужна за неговата реализация.

Роби пропълзя на шофьорското място, запали двигателя и включи на скорост.

После се случи това, което беше очаквал.

Куршумът прониза прозореца откъм страната на шофьора и го засипа с натрошени стъкла.

Чакаха го отпред. Тоест бяха предпочели вариант „един изпреварващ ход“. Което му повдигна духа до известна степен. Сега му оставаше да оцелее още няколко минути.

Леко форсира мотора и включи на заден.

Новият куршум улучи предната гума и я пръсна.

Колата продължаваше да се движи на заден ход. Гумата се разкъса и започна да се отделя от джантата, но Роби нямаше нужда от скорост, а от елементарно придвижване.

Използвайки страничното огледало, той взе завоя и насочи колата покрай страничната стена. Едновременно с това извади телефона си и набра номера на стационарния телефон на Дикарло, който беше запомнил от дисплея в кухнята.

— Да? — обади се с треперещ глас тя.

Обясни й ситуацията и й каза какво е намислил.

— Когато съм готов, ще натисна клаксона.

Установил позицията на стрелеца — най-вероятно горе на хълмчето, — той разполагаше с малко време. Насочи колата към задната врата, която не беше под пряк обстрел.

Натисна клаксона. Вратата на къщата отхвръкна на пантите си. Спазвайки указанията на Роби, Дикарло изскочи навън и затича приведена към колата. Миг по-късно беше на задната седалка.

— Залегнете! — предупреди я той, после включи на скорост и отново се насочи към предната част на къщата. Тук щеше да бъде под обстрел, но друг начин просто нямаше. Защото пътят към къщата беше само един.

Куршумите започнаха да чупят и останалите стъкла в момента, в който колата излезе отпред. Дикарло хлъцна, а след това простена. Роби се обърна.

От раната на гърдите й течеше кръв. Беше улучена, вероятно от рикошет.

В следващия миг гръмна и лявата задна гума. Придвижването само с две колела ставаше невъзможно.

Той усети, че стрелбата се приближава и става по-точна. Това означаваше, че противникът е напуснал хълмчето и предприема решителна атака.

Спря редом с рейнджровъра, паркиран пред къщата. Изскочи навън, претърси джобовете на проснатия до него охранител и измъкна ключовете. После направи кратък оглед на рейнджровъра. Каросерия, стъкла, гуми.

Заключението му беше категорично: колата беше бронирана, с блиндирани стъкла и възможност да се придвижва със спукани гуми.

Отвори задната врата на своя автомобил и успя да измъкне Дикарло. Дишането й беше накъсано. Прехвърли я на задната седалка на рейнджровъра миг преди да завалят куршумите.

Извади пистолета си и произведе няколко изстрела. Прекрасно знаеше, че точността им ще бъде нулева, но се надяваше поне малко да забави атаката.

Влезе през дясната врата, прехвърли се на шофьорското място и запали двигателя.

Стрелбата стана още по-ожесточена. Куршумите засипваха колата. За миг се изкуши да смъкне стъклото и да отговори на огъня, но после се случи нещо необикновено.

Появи се насрещна стрелба.

Източникът й беше неясна фигура на стотина метра от него, опряла пушката си на най-долния клон на дебело дърво. Въпросната пушка със сигурност беше автомат с функция самозареждане, тъй като изстрелите следваха бързо един след друг.

Роби насочи поглед към мястото на попаденията и видя светлини. Миг по-късно едната от тях угасна, а другите се пръснаха.

Човекът зад дървото беше успял да спре атаката.

Роби смаяно гледаше как самотният стрелец отгатва поведението на противниците си. Те се опитваха да избегнат куршумите му, като тичаха на зигзаг, но той разгадаваше намеренията им с учудваща лекота. Угасна поредният лъч. Това означаваше, че още един от стрелците се е проснал на земята за последен път в живота си.

В крайна сметка атакуващият екип мина в отстъпление.

Човекът зад дървото остана на позицията си още известно време, след което премина в контраатака, продължавайки да стреля.

Стенанията на Дикарло накараха Роби да се опомни. Той включи на скорост и натисна газта. Видя го миг преди да полети по покритата с чакъл алея.

Или по-точно, видя само дългата коса.

В следващия миг стрелецът се стопи в мрака.

Спасителят му беше жена.

А той беше почти сигурен, че тази жена е Джесика Рийл.