Преследваният

ГЛАВА ОСМА

Розен реши, че в хотел „Кинг Дейвид“ имаше служител, чието единствено задължение беше да се грижи за удобството му. Този човек казваше: „Бързо, той пристига“ и веднага качваха кошница с плодове в ?732 с бележка от г-н Финк, управителя: „С комплименти и най-добри пожелания за приятно прекарване“. Розен живееше в хотел „Кинг Дейвид“ от три години. Понякога отскачаше за кратко до Тел Авив или Хайфа, а като се върнеше, намираше бележката на г-н Финк до плодовете.

Обикновено за два дена Розен изяждаше бараните, портокалите и ябълките. Този път плодовете под целофана бяха останали недокоснати, а Розен крачеше напред-назад из апартамента и току поглеждаше през прозореца. Изгледът беше хубав: зелената морава и градините, кипарисите около плувния басейн и извън пределите на хотела, стените на Стария град при Яфа гейт42. Точно под неговия прозорец, седем етажа по-долу, се намираше терасата, на която Пол Нюман и Ева-Мари Сейнт си пиеха мартинито във филма „Exodus“43.

Той се чувстваше сигурен между познатите стени на хотелския си апартамент. В „Кинг Дейвид“ беше у дома си; на рецепцията и в телефонната централа се грижеха за уединението му. Но навън, докато поставяше нов личен рекорд от петдесет и пет минути по пътя от Натания до Ерусалим, се беше почувствал уязвим. Страната беше много малка, за да можеше да се скрие в нея за дълго време. Трябваше по-скоро да замине, да отлети за Атина или Париж. Но за да замине, му бе нужен паспорта, а за да си го върне, трябваше да намери Еди Бродер. Представи си я как лежи в леглото и го гледа. Да, изглеждаше поне с десет години по-млада в полуосветената стая. Зряла жена, но по нея нямаше грам тлъстина. Хубави гърди. Представи си, че се е върнала в Кълъмбъс и спортното му яке с паспорта в него виси в гардероба й.

Хайде, трябваше малко да помисли.

Добре, първо ще се опита да намери Еди. Ще плати хотелската сметка.

После ще замине. Ще остави колата на летището Бен Гурион…

Но те сигурно го следяха. Чернокожият с кафийето положително вече си имаше помощници. А може и да са го сменили. Розен не можеше в ума си да го побере: да изпратят някакъв черен да свърши работата, сякаш е детска игра, вместо човек, който би се слял с тълпата — та в цялата страна имаше не повече от сто и десетина чернокожи. Господи, та за двайсет долара можеха да наемат истински арабин.

Вместо да тръгне от Бен Гурион, можеше да отиде до Ейлаг и оттам да вземе самолет на SAS44 до Копенхаген.

Но първо трябваше да се обади на Тали и да вземе парите. Утре беше двайсет и шести. Щеше да ги смени на черния пазар за лири по курс десет и половина или единайсет към едно…

А после какво? Да ги сложи в банка? Ами ако не се върнеше повече в Израел? Как да ги вземе със себе си? Как да прекара сто хиляди долара през митницата, плюс петдесетината хиляди, които имаше в депозитния сейф в банка „Леуми“? Прекалено много бяха нещата, за които трябваше да мисли. Прекалено много бяха неизвестните. Добре, все пак трябваше да нагласи работите така, че да получи парите утре или вдругиден. Щеше да се обади на Тали и сигурно нещо щеше да им хрумне. Мисълта за Тали го додсети за Мел Банди.

Мел трябваше да пристигне тук, но кога? Вероятно днес.

Още нещо, за което трябваше да помисли. Мел идваше — така му бяха казали по телефона — за да направи отчет и да обсъдят някои бъдещи проекти. Прозвучало му бе малко необичайно. Те не се нуждаеха от одобрението му за каквото и да било. Защо, след като вече три години той беше извън играта, им бе дотрябвало неговото мнение за бъдещи проекти? Партньорите му рядко се обаждаха. Изпращаха му парите и по някоя картичка за Коледа. Защо изведнъж пращаха адвокат? До момента това не го беше притеснявало, но сега вече започна да го безпокои.

Адвокатът пристигаше течно преди получаването на парите.

Адвокатът пристигаше в момент, когато малко преди това, някой се бе опитал да го убие.

Съществуваше ли някаква връзка?

Хайде сега, отплесваше се. Нямаше нужда да си изнамира проблеми, след като си ги имаше достатъчно. Първо да намери Еди Бродер.

Обадн се в хотел „Фор сийзънс“ в Натания. Нямаше оставено съобщение за него. Обади се в хотел „Голдар“. Групата от Кълъмбъс, щата Охайо, беше напуснала, заминали си бяха за вкъщи. Онези, които бяха настанени в „Пал“ в Тел Авив, също бяха напуснали. Ами г-н Файн, водачът на групата, който мислеше единствено за съдебни преследвания? Г-н Файн е в хотел „Самуел“. Не, замина си, отговориха му от хотела, г-н Файн също беше напуснал. Някакъв глас от посолството на САЩ му каза, че не знаят нищо за въпросния г-н Файн, нито за групата от Кълъмбъс.

Онова, което Розен направи — единственото, което можеше да му спести безкрайните часове над телефона — бе, че се обади на телефонни справки в Кълъмбъс, щата Охайо. Те не можаха да открият името Еди или Едит Бродер. Най-близкото, което намериха беше Е. Бродер. Розен измъкна някакво единайсетгодишно момиче от леглото в четири часа сутринта, единайсет часа ерусалимско време и го попита, дали майка му е у дома. Сънлив и ядосан глас отвърна, че тя е в Израел. „Така ли“ каза Розен, „а къде по-точно в Израел?“ На екскурзия. „Къде на екскурзия?“ С някаква група. „Но група-, та се е върнала.“ Не, майка й се беше обадила: включила, се в друга група. „Каква друга група?“ Момичето не можеше да си спомни, „Помисли малко!“ Ами, нещо като „Егетус“. „Егет Турс“ уточни Розен. „Къде? Откъде ти се обади и кога?“ Във вторник вечерта от Тел Авив. „Ти си много сладко момиче,“ похвали я Розен „ще ти донеса подарък“. „Чудо голямо“, тросна се сладкото момиче.

Розен се обади в „Егет Турс“ в Тел Авив. О, да, г-жа Еди Бродер се била включила в една от техните групи „Адаса Холидей“ и била отседнала в хотел „Дан“. Вече близо до целта си, Розен се обади в „Дан“. Групата „Адаса“, момент, моля… отишли са до Одера, до кибуца Шемуел за през, деня: щели, да се върнат вечерта. Осем часа по-късно: групата се беше върнала, но г-жа Бродер не беше в стаята си. Някакво съобщение? Розен се поколеба и после каза: Помолете я да се обади на г-н Розен в хотел „Кинг Дейвид“ в Ерусалим.

Почувства се по-добре. Всъщност толкова добре се почувства, че се изкъпа, облече се и излезе от апартамента си за първи път от два дена насам.

Силва, барманът, сложи една салфетка пред него и възкликна:

— Г-н Розен! Не сме ви виждали напоследък.

Той сипа уиски в чашата с лед, добави малко вода и пъхна една сламка. След това извади чинийки с ядки и маслини.

— В Натания не сервират така — рече Розен. — Има само един град в Израел, където предлагат подобно обслужване.

— Така е.

Силва беше португалец, роден в Хонконг и говореше с английско-израелски акцент. За Розен Силва олицетворяваше хотел „Кинг Дейвид“. Ориенталските килими и гарсонът, който удряше камбанката, докато търсеше някого, носейки табела с името му, също олицетворяваха хотела.

Розен забеляза някаква туристка, която самотна си пиеше коктейла и това го изкуши. Не изглеждаше зле, въпреки че беше малко натруфена, а русата й коса беше така препарирана в прическа, че по никакъв начин не можеше да я разчупиш, освен ако, не използуваш чук. Видът й отговаряше на стила на „Хилтън“, а тя самата беше като изгубена сред тишината на дневния бар на хотел „Кинг Дейвид“. Не, достатъчно грижи си имаше, а и трябваше да завърти доста телефони. Трите питиета и краткият разговор със Силва му бяха достатъчни за тази вечер. Вечеря сам, на три маси от русата туристка, после се качи в апартамента си и като го остави полутъмен, се обади в жилището на Тали.

Никой не отговаряше.

Точно от това се беше опасявал. Предположи, че след като бе взела Мел от летището — това беше уговорено още преди седмица — може би още беше с него, нали го знаеше, какъв е Мел. Той или и диктуваше писма, или ядеше, или се опитваше да си легне с нея. Розен не се притесняваше за Тали. Твърдо момиче беше. Станеше ли Мел настоятелен, щеше да му даде да се разбере или пък щеше да си отиде най-учтиво. Това, което притесняваше Розен, беше неизвестността за всичко, което ставаше около него. Тали беше будно момиче, усещаше нещата и той искаше да поприказва с нея преди да говори с Мел.

Или щеше да успее, или нямаше. Обади се в хотел „Пал“, помоли да го свържат с г-н Банди и тогава гласът на Тали каза: „Кен?“

— Спокойно — рече Розен. — Засега не произнасяй името ми. Аз съм твоят приятел или майка ти, разбра ли?

— Къде сте? — гласът й беше тих.

— В бърлогата. С Мел ли си? С г-н Банди?

— Той е в банята — после Тали бързо заприказва — при него дойдоха двама. Заплашиха го. Не знам кои бяха, но приказваха разни неща за вас и задаваха въпроси…

— Добре — прошепна Розен — успокой се. Как се казваха?

— Не знам. Г-н Банди рече… отначало той се страхуваше, когато бяха тук и го заплашваха. Но след като си отидоха, вече не се страхуваше. Стана друг човек. Каза… нещо ужасно.

— Какво каза?

— Каза, че искат да ви убият — гласът й съвсем се сниши. — Той излиза от банята…

Розен дочуваше водата от тоалетното, казанче.

— Парите пристигнаха ли?

— Да, но този път са повече.

Той едвам я чуваше.

— Какво? Колко повече?

— Две…

— Добре, Тали, кажи му, че съм аз и не се притеснявай.

Чу я да му съобщава, извръщайки се от слушалката: „Г-н Розен е на телефона.“

Розен седеше на стола в полутъмната стая, а отвъд градината, Яфа гейт тънеше в светлини. Той погледна часовника си. Десет и четвърт. Запали цигара и се почувства готов за уводните думи на Мел. В ума му се стрелна: ако никога не си го харесвал, тогава защо си го наел?…

— Боже мой, Рози, човече, ужасно се притесних. Надявах се, че ще се обадиш още след обед.

— Не знаех, че е трябвало — отвърна Розен.

— Нали са ти казали. Самолетът ми пристигна в един и трийсет и пет по обяд. Седя си аз тук и се притеснявам.

— Как беше полетът, Мел? Предполагам, че се чувстваш малко изморен.

— Рози…

— Мел, чакай малко. Рос… Розен… може даже и Ал. Но никакъв Рози, ясно ли е?

— Извинявай. Боже мой, за какво си седнал да се притесняваш. Джийн Валенцуела беше тук.

— Продължавай — отсече Розен.

— Искам да кажа, че беше тук, в тази стая. Търси те.

— Мел, някой се опита да ме прегази и изстреля по мен пет куршума. Да не смяташ, че е човек от улицата.

— Искам да кажа, че той влезе тук и попита: „Къде е Рос?“ Без всякакви увъртания.

— След като самият аз вече знам, че ме търси… — възрази Розен. — Не, остави това, Мел, искам да чуя какво каза той.

— Попита ме, искаше да знае, къде си. Отговорих му, че нямам представа. Казах, че съм дошъл да се видя с теб по работа, но вече не съм сигурен, дали ще влезеш във връзка с мен.

— По каква работа, Мел? Казваш, че искаш да ме видиш по работа.

— Не е нещо, което можем да разискваме по телефона, имам предвид в подробности. Искам да те видя — както казах и на тях, това е причината да съм тук — но като знам обстоятелствата, мисля, че ще трябва да почакаме. Наблюдават ме като соколи, следят всяка моя крачка.

— Утре е денят за плащане — рече Розен. — Чудех се дали са пристигнали?

— Да, пехотинецът ги донесе.

— Ти погледна ли дали са всичките?

— Да, нещата са наред. — Мел се поколеба. — Всъщност този път са повече. Доста повече.

— Защо? — попита Розен.

— Боже мой, никога не съм чувал някой да пита, защо му дават повече пари?

— Мел, защо ще получа повече?

— Както ти казах, Рози, искам да седнем и да си поговорим. Но не можем да го направим по телефона. Сега трябва да решим как да ти предадем парите.

— Защо не ги донесеш? — рече Розен. — Тъкмо ще си поговорим.

— Точно това не мога да направя — избърбори Мел, — те са по петите ми. Щом сляза във фоайето, виждам Валенцуела да седи и да чете вестник.

— Какво ще направиш, Тали ли ще изпратиш?

— Рози, ти къде си? В Тел Авив ли?

— Не искам да ги донася Тали — отсече Розен, — тя не е в играта.

— Боже мой, аз също не съм — възрази Мел. — Опитвам се да ти помогна за нещо, което съвсем не ми е работа, а си е единствено твой проблем. Кажи ми къде си или къде ще бъдеш и ще намеря начин да ти ги предам, без да изпращам Тали.

— Пак ще ти се обадя — отряза Розен.

— Чакай малко… кога?

— Утре, по някое време. — Той затвори.

Розен запали още едва цигара и седна близо до прозореца, от който се виждаше Стария град. Все още му беше пред очите съдебната зала на Детройтския федерален съд в най-големи подробности, все още виждаше как Джийн Валенцуела и Хари Манза влизат с адвокатите си. Валенцуела, с масивния си заплашителен вид, останал му от времето, когато е бил спортист, а после надзирател по строежите на Хари Манза: под разтворената му яка се виждаше тениска, а косата му беше късо подстригана, нещо като шапка над втвърдения „мускул“ в главата му, който издаваше ограничена мисъл. Нямаше обноски, нямаше въображение. Спомни си как, когато отборът на Валенцуела беше загубил и един независим съдия се беше опитал да поприказва с него и да му обясни някои неща, Валенцуела го беше изслушал, а после го беше пребил от бой, след което запали яхтата му. Тогава това беше част от работата на Валенцуела. Но сега беше лично.

Е, добре, как можеш да се разбереш е такъв пън? Розен пушеше и се опитваше да мисли спокойно, без страх. Как можеш да спреш подобно гюле?

Не, не можеш; трябва да стоиш настрана. Нямаш избор. Вземаш парите и паспорта и бягаш.