Преследваният

ГЛАВА ДЕВЕТА

Не беше сбъркал, като бе зарязал заспалия, на бара чернокож мюсюлманин. Правеше се на голям мъж и щом искаше да пие толкова, негова си работа.

Да се събудиш с махмурлук и някаква израелка, която хърка до теб, не беше чак толкова лошо. Махмурлукът се лекуваше със студена бира и агнешко с лютиви чушки, пъхнати в пита. Момичето щеше все още да спи, когато той ще е излязъл. Понякога обаче му се искаше, като се събуди да можеше да си спомни всичко отначало докрай. А подробностите се появяваха постепенно, понякога и неочаквано след много време.

Беше отишъл с Реймънд Гарсия в бар „Сингинг Бамбу“, за да се запознае с приятелката му Ривка, която работеше на рецепцията в австралийското посолство. Ривка беше в лошо настроение. Уредила среща на приятелката си Садрин с някакъв американец, а тъпото копеле й бе вързало тенекия и като че ли Дейвис и Реймънд бяха виновни, че онзи беше американец. Горката Садрин, седяла си в къщи сама, облечена за излизане и свирела на пиано. Дейвис попита защо Садрин не вземеше да си легне; беше единайсет часа. Ривка напуцено заопява на иврит и Дейвис рече, добре, обади й се.

Той отиде да вземе момичето с колата на Реймънд — Z-28, която щеше да е негова през следващите две седмици, щеше да бучи с нея из улиците и да я усеща под себе си: Z-28 Камаро 72 беше лимоненозелена на цвят с бяла лента, която я пресичаше от предния капак до багажника и стигаше чак до ауспуха. С нея сега, по горещия път до Ерусалим, щеше да профучава край другите коли, тъй като двигателят й V-8 302 Пирели45 се използваше в Щатите при състезателните коли.

Следващата случка беше доста особена.

Израелката Садрин, облечена с жълта рокля и накичена с перли, тихо свиреше Шопен на пиано. Това си го спомняше. Спомняше си още, че пи бренди с газарина вода и лимон. Докато си говореха, тя пи повече от всички израелки, които Дейвис някога бе виждал да пият, и започна да се смее на това, коего той й разправяше. Изпиха брендито и наченаха бутилка бяло вино, която бързо преполовиха, а момичето все се смееше и го убеждаваше, колко е забавен. Той се чувстваше добре, чувстваше, че я привлича. Тя му рече: „Приятно ми е да те гледам“. Беше го възбудила с жълтата си рокля и перлите — това беше едно от странните неща — и със сочните си дебели устни, за които й бе казал, че приличат на кошница с плодове. Не знаеше, откъде му дойде наум, но на нея й хареса и пак се смя, а когато започнаха да се целуват, струваше му се, че тя иска да го изсмуче целия. Хубаво беше, но изтощително, изцеди силите му в леглото и докато устните й бяха впити в неговите, Дейвис си мислеше, че тя никога няма да свърши, мислеше си, какво по дяволите правя тук. Тогава си я представи как седеше сама в жълтата си рокля, с перлите. Спомни си колко се беше зарадвала да го види, да види някого, който и да е той, и я остави да продължи, като най-после освободи устата си и и каза, че е красива — не беше лоша — че харесва устните й, очите й, тялото й — доста по-едро и по-тежко сега, когато беше без рокля. Говореше й хубави неща, докато тя продължаваше. След това момичето отиде в банята и повърна в легена. Започна да пъшка, каза му, че не се чувства добре, че й се иска да умре, че няма аспирин. После едрото момиче заспа, като викаше майка си на иврит.

Върнал се в блока на пехотинците — наоколо не се виждаше никой — Дейвис набързо се оправи: сложи си риза и дънки и нахлупи едно обикновено бяло кепе. Обичаше, когато беше махмурлия, да го носи ниско над очите… Бавно изяде два сандвича с яйца и лук, изпи две ледено студени бири „Макаби“, Чувстваше се като прероден. Нахвърля още малко дрехи в една чанта и събра купчината списания „Луисвил куриер журнал“, които му бе изпратила леля му. Какво още? Трябваше да отскочи до апартамента на Норман в Рамат Авив46, за да вземе пушката. И друго? Трябваше да се види с Тали и да си вземе чантата с мръсните дрехи. Имаше и още нещо. По дяволите, преди това трябваше да се срещне с приятеля й Мати Харари. В единайсет часа.

Беше единайсет без двайсет, когато тръгна от блока и се размина с Уилард Мимс, който се връщаше от Афека с бронираната си жилетка и с кубинките. Пи за пет минути една бира при Норман, който го посрещна по долни дрехи. Беше не повече от единайсет и петнайсет, когато спря пред клуба „М & А“ на Хайаркон, недалеч от хотел „Пал“.

Сети се за своя проблем — беше го забравил през последните малко повече от дванайсет часа — и това го натъжи. След двайсет и шест дни щеше да се уволни.

„М & А“ — Мигел и Али, едно място, където Аржентина се срещаше с Близкия изток, заведение с двор отпред, скрито от улицата, бели варосани стени, тъмни греди, импресионистични рисунки. Не беше бар, в който се къркаше, както в този на Норман, а бар, в който се водеха разговори, където младите израелци идваха да побъбрят и да поиграят на табла, като с часове пиеха по чаша кафе или чаша вино. На Дейвис му харесваше, всеки път, когато дойдеше, харесваше му атмосферата и все си обещаваше, че някой ден нарочно ще се отбие и ще се научи да играе табла. Но обикновено се озоваваше при Норман.

Попита Мати дали иска нещо за пиене. Мати поклати отрицателно глава. В бара нямаше никой друг освен Мати Харари, приятелят на Тали, и Ора, жената на Мигел, застанала зад неголемия плот. Дейвис си взе една ледено студена бира „Голд стар“, настани се до Мати и видя чантата си на пейката.

— Донесъл си я. Чудесно.

— Човече, тя много иска да те види. Но не трябва да влизаш през главния вход.

— Защо да не трябва да влизам през главния вход?

— Ще ти покажа друг път, ще вземеш асансьора от мазето.

— От какво се притесняваш?

— Какво приказваш? Не аз се притеснявам. Слушай, те ги следят, бе човек. Тали не знае какво става.

— Аз също не знам — отвърна Дейвис — даже не знам за какво говориш.

— Нищо няма да ти кажа, така че не ме питай.

Все едно, че му казваше: само се опитай да ме накараш. Тъмнокожият сефарадим47 Мати, с бандитските си мустачки и буйната си коса, наистина приличаше на уличник. Изглежда можеше да бъде доста корав. Тали беше казала, че е прекарал известно време в затвора в Хайфа. За Дейвис това нямаше значение. Все пак момчето беше третокласен войник. Можеше да издържи около две минути в бой.

— Мисля, че така няма да стигнем до никъде — рече Дейвис. — Нещо друго има ли?

— Последвай ме — рече Мати. — Това е всичко, което трябва да направиш.

Рашад се намираше във фирма „Шофирайте сам“, точно срещу котел „Пал“, за да наеме мерцедес, преди да зареже БМВ-то. В момента гледаше безцелно към улицата. Беше се отдалечил от бюрото и стоеше до вратата, докато човекът от фирмата преглеждаше някакви листове. И точно от това място неизбежно беше да не ги види, как се задават пеша но Хайаркон. Когато човекът каза: „Ето ги“ и започна да чете цените. Рашад се извърна и му рече: „Задръж така, мой човек. Преди да продължим, трябва да се обадя на баща ми. Може ли да използвам телефона?“

Валенцуела вдигна слушалката. Рашад съобщи „Пехотинецът… върна се, идва по улицата насам… Аз съм отсреща, където дават коли под наем. Пехотинецът е пак с арабчето. Същото от вчера… Чакай малко. Не, тръгват по пресечната улица до хотела. Пехотинецът е отново със зелената чанта… все едно, те отиват на плаж… Не знам, може и да си има нещо със симпатичното арабче.“ Рашад изслуша насрещния глас, после каза: „Добре, ясно“ и затвори.

На човека от фирмата обясни: „Съжалявам, но баща ми рече веднага да се прибирам.“

Минаха през един мрачен коридор в мазето и със служебния асансьор се качиха до осмия етаж. Та-ли ги чакаше пред отворената врата на 824-та.

— Много мило от твоя страна, Дейвид, че дойде. Надявам се да не съм объркала пътуването ти.

— Изобщо не ме притесняваш — отвърна Дейвис.

Той влезе и остави чантата си на леглото.

— Мислех, че само искаш да ми върнеш мръсните дрехи.

— Господин Банди би искал да поговори с теб — каза Тали. — Моля те, седни.

Стаята сега вече приличаше на дневна. Дейвис се огледа наоколо и се отправи към прозореца. Значи да почака важния адвокат. Хвърли поглед към Гол Авив, към разпръснатите високи сгради, които стърчаха над еднообразните пететажни блокове. Тук източният бряг на Средиземно море се сливаше в стени от стъкло. Някой му беше казал: „Преди Тел Авив беше грозен град. Сега почнаха да строят всичките тези хотели, «хилтъни» и «шератъни», за да закрият морето, и той стана още по-грозен.“ На Дейвис му харесваше Тел Авив. Не знаеше точно защо. Харесваха му хората, особено младите. Искаше му се да се запознае с някои от тукашните войници, да поприказва с тях. Според него точно от такива като тях бе имало нужда във Виетнам. По дяволите, та те бяха професионалисти. И през огън щяха да минат.

— Ето те и теб. Как си, сержант? Какво бих могъл да ти предложа?

Дейвис се обърна към Мел Банди, който тъкмо влизаше през вратата, свързваща двете стаи. Днес изглеждаше по-различно, с розово лице, измит, дойде чак при него, за да се ръкува, като се опита силно да го стисне с дебелата си ръка; миришеше на нещо приятно, целият беше облечен в светлосиньо — светлосиня риза с яка, каквито носеха кинозвездите, светлосини панталони, бял колан и бели мокасини с малки златисти верижки.

— Най-сетне се нанесохме — каза Мел. — Какво да ти налея?

— Една бира, ако може — отвърна Дейвид.

— По дяволите. Само това нямаме. Тали, обади се на „обслужване по стаите“. Поръчай няколко бири за сержанта.

— Не, няма нужда, Ще пия каквото и да е.

Мел отиде до бюрото, което бе превърнал в бар и започна да прехвърля бутилките, а докато се навеждаше, за да извади лед от хладилника, напъхан под бюрото, им предложи цялото величие на дебелия си задник.

— Откъде си, сержант? Долавям някакъв акцент.

Дейвис каза, че е роден в областта Харлан, щата Кентъки, но когато бил на шест години, се преместил. Баща му загинал при злополука във въглищна мина. Бяха се преместили — той, майка му и сестра му, да живеят при леля му, която имала ферма в областта Шелби. Намирала се горе-долу по средата между Лексингтън и Луисвил. Тали и момчето Мати го гледаха и си нямаха представа за какво говори. Ходил една година на училище в Синсинати, но после се записал в пехотата в Луисвил. Боже мой, като се слушаше какво приказва, стори му се толкова скучно. Чувстваше как, докато Мел му подаваше чашата, останалите му се надсмиват.

— Чист стопроцентов бърбън от Кентъки. Какво ще кажеш?

Като че ли кой знае с какво го черпеше, а течността, от която Дейвис отпи, беше с цвят на пикня. Мъжът явно нямаше за цел само да си побъбрят. Той искаше нещо. Питието все пак си го биваше, а всички тези официалности приличаха на нещо като поздрав с бърбън. Адвокатът не предложи нищо за пиене нито на Тали, нито на момчето. Наля уиски на себе си и седна на дивана, като протегна единия си крак. И чорапите му бяха светлосини. Дейвис се отпусна на стола до прозорците. Не бързаше, но ако онзи продължаваше да се мотае, щеше да му каже, че бърза. Беше петък, единайсет и половина, а той трябваше да седи тук с този мъж. Тали беше притихнала в очакване на нещо; момчето се беше свило в стола си, пъхнало десния си юмрук в лявата длан.

Дейвис погледна към Мати и го попита:

— Не искаш ли нещо за пиене?

— Не… нищо — изпъна се непохватно момчето и поклати глава.

Добре, поне беше опитал. Дейвис насочи поглед към светлосиния адвокат.

— Чакаме ли нещо?

— Всъщност, чакаме да се обадят по телефона — отвърна Мел — но първо искам да ти обясня някои неща.

Адвокатът беше в течение на събитията и затова диктуваше положението.

— Аз съм в отпуск — рече Дейвис.

— Значи разполагаме с време. Чудесно.

Дейвис нямаше предвид това.

— Багажът ми е в колата. Приготвил съм се за тръгване. По дяволите, пак не прозвуча както трябва. — Искам да кажа, имам си планове. Заминавам.

— Знам — каза Мел, — искам само да предадеш един пакет.

— Къде?

— Всъщност, точно това чакаме да узнаем. Харесва ли ти питието?

— Бих пийнал още едно.

Мел стана й отиде с чашите до бара.

— Спомняш си, нали, за пакета, за парите. Ти ги предаваше на Тали, нали така? Тя е имала грижата да ги предаде след това където трябва. Досега така е било. Но този път искам ти да ги предадеш. Видя ги вчера, нали? Двеста хиляда долара? За тези пари става въпрос. — Мел говореше, обърнат с гръб към него, като приготвяше питиетата. — Ще ми се обади един човек, мой клиент. Ще ми каже, къде да му ги занесем. Ти отиваш там и му ги даваш. Той пък ми се обажда, за да ми потвърди, че ги е получил. Това е всичко.

Мед издърпа чекмеджето на бюрото и извади една пачка. После отиде при Дейвис и пусна пачката върху коленете му, докато му подаваше питието.

— Хиляда долара Става ли?

Дейвис я взе. Прехвърляше с пръсти стодоларовите банкноти. Видя как Мел, големият дилър, взима и своята чаша с уиски и сяда на дивана.

— Щом работата е толкова проста, защо ще получа хиляда долара? — попита Дейвис.

— Чудиш се къде е уловката ли? — Мел му се ухили. — Няма да те лъжа. Може и да се яви такава, има малка вероятност за усложнение, Но не и ако свършим работата, както трябва. Искаш ли да чуеш всичко отначало?

— Не бих имал нищо против да узная малко повече — каза Дейвис.

— Няма да ти разказвам, историята с подробности, защото е дълга — рече Мел, — но има един човек на име Ал Розен, който преди дивееше в Детройт, а сега живее тук Преди три години той свидетелства пред Федералния съд Съдът искаше да затвори двама престъпници за убийство и склони клиента ми, г-н Розен, въпреки моето несъгласие, да се яви като главен свидетел. Престъпниците не бяха осъдени, а клиентът ми остана по долни гащи. Разбираш ли ме?

— Казвате, че името му е Ал Розен? — попита Дейвис.

— Точно така, Алберт Розен — рече Мел. — Единият от онези, срещу които той свидетелства, получи удар. Все още е жив, но е напълно прецакан, едната му страна е парализирана и не може да говори като хората. Другият прекара девет месеца в затвора в Люисбърг за съвсем друго нещо — за мошеничество. Един ден колата на клиента ми експлодира и загина техникът, който беше дошъл да я поправи. Денят бил студен и тя не искала да запали. Иначе щеше да бъде пречукан клиентът ми. Разбираш ли? Така че, с помощта на съда, който го беше забъркал в тази каша, той смени самоличноста си и дойде да живее тук.

— Кой изпраща парите? — попита Дейвис.

— Това е вече друга история. Да речем, че е компанията, в която той работеше — каза Мел, — тя се занимава с ипотеки. Компанията го издържаше през последните три и половина години и ние бяхме единствените, които знаехме, къде е той. Всичко беше наред… относително. И какво става? Във вестниците се появява снимка на Розен.

— В тукашните ли?

— Не, в нито един от тях. Затова пък снимката на Розен, както стои пред хотела, става дума за статията за хотела в Натания, изгорял миналата седмица, се появява в детройтските вестници и в още някои други.

Дейвис кимна.

— Сега нали разбираш — каза Мел, — три дни по-късно, без да губят време, изпращат някой, който се опитва да го пречука. Вчера двама ми бяха дошли на гости. Искат да знаят къде е Розен, затова ме и наблюдават. Смятат, че щом съм в Тел Авив, значи съм дошъл, за да се видя с Розен. Наблюдават и Тали. Може би наблюдават и момчето. Розен иска да се махне оттук и да се скрие някъде другаде. Отново да промени самоличността си. Но първо трябва да си вземе парите, а ние не можем да му ги занесем, защото онези ни наблюдават. Те ни познават.

— Добре — отсече Дейвис.

— Речено-сторено? — Мел изглеждаше много учуден. — Чудесно!

— Вие не му казахте — обади се Тали, — че те знаят също така кой е Дейвид.

— Не, не знаят — възрази Мел, — какво като са го видели да приказва с теб във фоайето.

— То е същото — каза Тали.

Мел я гледаше втренчено.

— Те не знаят нито името му, нито какво работи, нито къде живее. В това има голяма разлика. — Той се обърна към Дейвис. — Разбира се, всичко зависи от теб, сержант.

— Ще го направя — повтори Дейвис. — Къде са парите?

Мел му се ухили.

— Надявам се, че не си въобразяваш разни неща, сержант.

Дейвис нищо не каза и на свой ред се усмихна.

Той изслуша плана на Мел. Не беше нищо особено.

Отново бяха увили, както преди, металната кутия, в която бяха донесени парите.

Когато Розен се обадеше, Мати Харари щеше да вземе пакета, да мине през фоайето, да се качи в мерцедеса и да поеме нанякъде.

Няколко минути след това Дейвис, с парите в куфарчето на Мел, напъхано в чантата му, щеше да излезе през служебния вход. Щеше да мине напряко през паркинга и да стигне до клуба „М & А“, където беше паркирал колата си. Доста тъп план.

Опиташе ли се някой да го спре, Дейвис не беше длъжен да се съпротивлява „Освен, ако нямаш желание“ каза Мел и го попита, дали е бил във Виетнам. Дейвис кимна утвърдително. Мел рече: „Ами, както казах, в случай че нещо стане, всичко зависи от теб Но не мога да си представя, че един пехотинец ще се остави някой да се ебава с него.“

— Като че ли точно това е всичкото, което един пехотинец позволява да правят с него.

Седяха и чакаха. Мел отиваше за малко до съседната стая, връщаше се и гледаше часовника си, давайки да се разбере, че и той е нервен. Или пък крачеше напред-назад с ръце в джобовете и с приведени рамене. По едно време отиде до прозорците, погледна към парка, където булките се снимаха, а стопаните на кучета разхождаха любимците си и каза, че със сигурност там гъмжи от педали, защото паркът му приличал на педерастки парк. Повече не предложи от студените питиета.

Беше около един и половина, когато Мел реши, че е време за обяд и попита Дейвис какво ще иска Дейвис отвърна, че би си поръчал шварма48. Какво, по дяволите, е шварма, възкликна Мел. Дейвис му обясни — агнешко и разни други неща, пъхнати в пита. Мел каза на Тали, че той иска омлет със сирене и гъби, и пържени картофи. Не попита Мати ще вземе ли нещо, но го направи Тали, а после се обади на „обслужване по стаите“ и започна да говори на иврит.

След малко тя закри слушалката с ръка и се обърна към Мел:

— Не могат да сложат млечните продукти и месото на един поднос.

— Какви млечни продукти?

— Омлетът.

— Кажи им, за Бога, че яйцата се снасят от кокошки.

— Те имат предвид сиренето — отвърна Тали.

— Боже мой — обърна се Мел към Дейвис. — Това за вярване ли е, кажи? Нека тогава ги сложат на два подноса — нареди той на Тали — изобщо не ми пука колко подноса ще използват.

Докато чакаха, ставаше все по-интересно. Дейвис си поприказва с Тали, като я разпитваше как е прекарала в армията и разбра къде живее. Но не можеше да се отпусне и да бъде забавен, докато Мел беше в стаята.

Най-сетне, към четири часа, телефонът иззвъня и Тали вдигна. От начина, по който тя го погледна, преди да погледне към г-н Банди и да му подаде, кимвайки, слушалката, Дейвис разбра, че беше Розен.

От мястото, където Дейвис седеше, не можеше да чува добре. Мел беше застанал с ръка в джоба и гледаше към стената, докато казваше: „Да… разбира се… чакахме те, готови сме за тръгване“ с много по-различен тон, услужлив и малко подмазвачески. Той подаде телефона на Тали и й рече: „Ти вземи адреса, трябва да бъде ясен“. После продължи в слушалката: „Рози, не се притеснявай. Все едно, че е вече приключено.“

Тали поприказва с Розен. Когато затвори, изглеждаше тъжна.

— Адресът му е „Рехов билу“ 30 в Херцлия49.

— Зная приблизително къде е — каза Дейвис.

— Запиши му го — рече Мел. — Какво е това, къща ли е?

— Апартамент. Номер 23 на петия етаж, На негов приятел е — уточни Тали, — трябва да вземеш асансьора.

Мати пое пакета и излезе, без да се обърне, когато Тали му избърбори нещо на иврит.

След няколко минути беше ред на Дейвис с куфарчето с парите в чантата си и с хилядата долара в джоба. На вратата Тали каза:

— Ако имаш път насам, моля те, намини да ми кажеш как е г-н Розен.

Дейвид тръгна, като се чудеше дали Тали спи с Розен. Гореше от нетърпение да види този г-н Розен.

Мати не беше направил и три крачки извън асансьора, когато Теди Кас го удари в гърдите и го вкара обратно. Валенцуела влезе след тях. Вратите се за-твориха и асансьорът пое нагоре. Теди Кас беше притиснал Мати до стената, а с другата си ръка беше стиснал за гърлото мършавото момче и го гледаше в широко отворените очи, докато Валенцуела разкъсваше пакета.

— Нищо няма — рече Валенцуела. Асансьорът спря и той натисна копчето за първия етаж. — Ще вземем момчето с нас.

Рашад стърчеше до стоянката за таксита от лявата страна на хотела, където циментови стъпала се спускаха към страничната улица, водеща за плажа. Изчака ги да дойдат с момчето помежду им, което или не се чувстваше добре или беше изплашено.

— Ето я примамката — каза Теди Кас.

— Има една кола, с емблемата на пехотата върху стъклото, която е спряла по-надолу. Много обичат да ти казват какво възнамеряват да правят, нали? — подхвърли Рашад. До него, опряна на стената до стъпалата, лежеше малка чанта. „Би трябвало да се появи всеки момент. Улицата е еднопосочна, така че ще трябва да мине пред хотела, преди да завие нанякъде.“ Рашад вдигна чантата си. „До скоро виждане, господа“

Той пое надолу по улицата и им помаха, без да се обръща.

Валенцуела и Теди Кас отведоха Мати до бялото БМВ, което беше паркирано в сянката на хотела.