Преследваният

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

— Без стрелба, човече! Пауза в играта!

Рашад се беше изправил до оградата, като изпитваше пехотинеца и му даваше малко време.

— Чу ли? Адвокатът на Розен иска да дойде при теб! Да си поговори с теб!

После се сниши зад гладките камъни и зачака. От къщата не идваше никакъв отговор. Той и не го очакваше. Искаше само да привлече вниманието на пехотинеца. Не беше особено загрижен, дали пехотинецът щеше да застреля Мел, вземайки го за някой от тях, само че тогава щеше да се наложи да разговарят с него по друг начин, без посредник, а да стърчиш ей така без всякакво прикритие, никак не беше забавно. Той излази до прашните дървета, после стана на крака и изчезна зад завоя, където го чакаха другите: Валенцуела и Теди стояха с автомати през рамо, а изплашеният адвокат, в курортното си облекло, беше приклещен между двамата и стискаше куфарчето. Мати седеше на някогашния бряг на езерото и зяпаше.

Рашад даде знак на Мел да тръгва.

— Хайде, върви там и си изнеси речта. Но стой на двора. Разбра ли? Ако те покани вътре, ще кажеш: „Не, благодаря“.

— Ще му кажа и веднага се връщам — рече Мел. — И това е всичко.

— Ще му покажеш парите — настоя Валенцуела — и ще изчакаш да чуеш какво ще отговори.

Мел бързо кимна.

— Добре, и после веднага се връщам.

— Ще отвориш куфарчето и ще го оставиш на двора — каза Валенцуела.

— Добре. Ще оставя куфарчето на двора. Няма да забравя.

Рашад посочи с глава към Мати.

— Момчето ще дойде с теб, да ти прави компания.

Теди се обърна, свали автомата от рамото си и го размаха. Мати стана, изтри ръце в панталоните си и тръгна към тях. Изглежда за него нямаше значение на коя страна помага.

Останаха да чакат зад завоя, като пуснаха Мел и Мати да продължат към отвора в каменната ограда.

— Най-добре ще е да ги съберем всичките на двора — каза Рашад — и да ги оправим наведнъж.

— Та това е Мати — изненада се Тали. — И г-н Банди.

Дейвис ги проследи как минават през пътната врата и се насочват към къщата. Мел носеше скъпото куфарче от крокодилска кожа. Светлосиният адвокат и слабичкият йеменец, с якето му от изкуствена кожа. Те не вървяха един до друг, а и нямаха какво да си кажат. И двамата бяха доведени насила. Разбира се, ето го обяснението за снощния шум от кола и светлините върху камъните.

— Защо ли са дошли? — Тали все още се чудеше.

От тримата стрелци нямаше и следа. Дейвис не смяташе да се впуска в разговор. Той само рече:

— Вземи пушката. Наблюдавай колата и гледай някой да не се опита да се промъкне от другата страна. Ако се опита, застреляй го. Не ми го съобщавай, просто го застреляй.

Вземайки пушката, тя погледна към него. Гласът му беше спокоен, в момента се съсредоточаваше и не хабеше думи. Дейвис нарами маузера и насочи дулото му през прозореца.

— Не им стиска сами да се приближат — каза Дейвис. — Изпращат Мел… а ето ги и тях.

Дейвис опря маузера на рамото си, но изчака. Бяха зад оградата, недалече от пътната врата и от зейналата след взрива дупка. Виждаше само главите и раменете им и осъзна, че теренът по посока на пресъхналото езеро е полегат.

— Ето ги — обади се Тали.

Той й нареди да държи под прицел онзи, който беше най-близо до пътната врата — дългокосия, с омотания около главата му шал или кърпа. Мел и Мати, който се влачеше отзад, напредваха през двора към къщата.

Мел се движеше внимателно, като не отделяше очи от предните прозорци. Мати бе пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше така, сякаш нямаше друга работа, освен да наблюдава какво става.

— Сержант, вътре ли си?

— Тук съм — обади се Дейвис.

— Не мога да те видя… къде е Розен?

— Искаш ли да влезеш?

— Не, трябва да стоя тук. Това там Розен ли е — хей, Рози, това ти ли си?

— Той е в тоалетната — рече Дейвис.

На Мел му се стори много забавно.

— Слушай, ще имаш ли нещо против, ако и аз я използвам после. Нещо пикочният ми мехур не е наред. Изобщо не знам какво, по дяволите, правя тук. — Той хвърли поглед през рамо и веднага отново се вторачи в прозорците. — Сигурен съм, че разбираш, това не е моя идея. След половин час трябваше да съм в самолета.

— Щом няма да влизаш — каза Дейвис, — какво тогава искаш?

— От тяхно име говоря, нали разбираш? Това изобщо не е моя идея.

Дейвис чакаше.

— Искат да ти предложат нещо. Сто хиляди долара.

Тримата стрелци вече бяха до оградата и вървяха на по няколко ярда един от друг. Щеше да се наложи да презарежда, по със сигурност щеше да улучи първия. Дейвис се прицели във Валенцуела, после вдигна поглед, за да погледне пак към Мел.

— Чу ли какво казах? Сто хиляди. Ето ги тук, вътре са. — Мел повдигна куфарчето.

— За какво си ги донесъл?

— За да си отидеш. Да се махнеш оттук.

— Сам ли?

— Можеш да вземеш и момичето.

— И да зарежа Розен, така ли? Момент.

Дейвис се обърна към Тали. Погледът й, изражението й, бяха станали по-напрегнати.

— Те не знаят — рече й Дейвис.

— Но след като вече е мъртъв… Нали ще влязат и ще го видят.

Дейвис пак се обърна към Мел.

— Розен казва, че идеята не му харесва.

— Боже мой… — Мел кимаше с глава. — Кажи му, че съжалявам, но нищо не мога да направя. А ти, ако искаш, остани тук, за да видиш какво ще стане, ако ли не, приеми стоте бона и си върви. Това е.

— Значи да взема парите на г-н Розен, така ли?

— Какво значение има — отвърна Мел. — Да ти ги покажа ли?

Той коленичи, сложи куфарчето върху тревата, отвори го и го извъртя с отворената страна към Дейвис.

— Виждаш ли ги? Това са сто хиляди долара.

— А къде са останалите?

— Какви останали?

— Отначало бяха двеста хиляди — рече Дейвис. — Ти му изпрати пет. Къде са останалите?

— Ами, виж какво, те ги разделиха с теб, като ти дават по-големия дял. Какво ще кажеш?

Дейвис нищо не отговори Видя как няколко стодоларови банкноти изхвърчаха от куфарчето при един повей на вятъра. Мел възкликна „Боже мой…“ и почти се стовари върху земята, като се опитваше да ги хване.

— Става ли? Побързай, преди всичките да са се разлетели.

Дейвис почака още малко, после отново се обади:

— Кажи им, че съм съгласен, не при условие, че ми дадат всичките пари.

— Господи, но това са сто хиляди! — рече Мел. — Какво още искаш?

— Току-що ти казах, искам ги всичките — отговори Дейвис. — В противен случай продължавам да си стоя тук, а те ще се пекат на слънцето, докато полицията или някой военен патрул не мине насам.

— Ще трябва да ги попитам — каза Мел. Той се изправи и се провикна към оградата. — Казва, че ги иска всичките! — Мел почака. — Какво? От куфарчето банкнотите продължаваха да се разлитат.

Дейвис се беше прицелил във Валенцуела. Видя как аленцуела направи знак на Мел да се върне.

Мел отново погледна към прозорците.

— Предполагам, че искат да го обмислят.

Наведе се, за да затвори куфарчето, но Валенцуела нещо му подвикна и Мел бързо пое към оградата, като махна на Мати да го последва. По пътя непрекъснато извръщаше глава назад към парите, които вече кръжаха из двора.

— Наблюдавай ги — каза Дейвис.

Тали го погледна, видя го да отива при тялото на г-н Розен и да отмята одеялото. Хвърли поглед през прозореца, после пак се извърна към пехотинеца. Сега той повдигаше вкочанените ръце на г-н Розен, после извади колта от кобура и като провери дали предпазителят е свален, постави го върху превръзката, покриваща раната. Това я шокира, не виждаше смисъла.

— Защо го правиш?

— Наблюдавай навън.

Дейвис взе още една превръзка от кутията на пода, покри с нея пистолета, след което нагласи ръцете на Розен върху превръзката. Дръжката на пистолета, всъщност само част от нея, беше единственото, което се подаваше.

— Моля те, какво правиш?

Дейвис погледна през прозореца и видя и петимата на пътната врата. Той вдигна от пода тежкия револвер на доктор Морис и се опита да го пъхне в кобура. Твърде много стърчеше под мишницата му. Извади го оттам и го напъха в панталоните си. После каза на Тали:

— Измислих какво искам да им кажа.

— Добре, може всичките да ги вземе — рече Рашад. — Каква е разликата?

— Продължавай да ги наблюдаваш — нареди Валенцуела на Теди. Той направи знак на Рашад да остави Мел и момчето и тримата се запътиха обратно по пътя към сивия мерцедес.

— Няма да повярва — разсъждаваше Валенцуела. — Твърде бързо се съгласяваме. Защо ще го правим?

— Да не би да искаш да стоиш тук и да чакаш до утре, за да изглежда по-правдоподобно? — обади се Рашад. — Каква е разликата? Сто или сто деветдесет и пет хиляди, ако ще надуши нещо, и в двата случая ще го надуши. Не, мисля че той залага всичко на една карта. Няма какво да губи. Знае, че това са парите на Розен. Вижда възможност да ги прибере всичките. Но, я ми кажи, как ще се измъкне? Нали ние сме тук.

— Замисля нещо — рече Валенцуела.

— Какво замисля? Той нямаше време да обмисля. Само опитва, за да види колко ще получи, това е всичко. Нищо не губи и ние нищо не губим, като му ги даваме.

— Мел твърди, че нямало и помен от Розен.

— Съгласен съм с Теди, че вероятно е ранен-каза Рашад. — Но той е там вътре, нали? Няма къде другаде да бъде.

Валенцуела помисли още малко. Накрая се съгласи:

— Добре. Ще му кажем, че ще му дадем всичко. И другата половина, но когато излезе.

Мел отново приближаваше към средата на двора, Мати се влачеше зад него.

— Сержант?

Той спря, огледа се наоколо и започна да събира банкнотите, които се бяха разпилели по тревата.

Дейвис изчакваше, като наблюдаваше през прозореца. Видя как Мати вдигна няколко банкноти и пусна едната в джоба си, докато се връщаше с останалите при адвоката. Дейвис погледна към Тали. Сега и той беше много напрегнат, но като се увери, че е до него, като че ли се поуспокои.

— Видя ли го?

— Мати се грижи за себе си — отвърна Тали. — Надявам се, че нищо няма да му се случи.

Адвокатът беше присвил очи и пак гледаше в неговата посока.

— Сержант?… Съгласни са. Ще получиш всичко.

Значи така, помисли си Дейвис. Раздават пари.

— Казаха да излезеш да си вземеш куфарчето. Един от тях ще дойде да ти предаде останалите.

— Кажи им, че искам да се видя и с тримата-извика Дейвис. — Ако изляза, не искам никой да стои зад оградата. И тримата трябва да дойдат отпред.

Мел сви рамене. На него му беше все едно. Обърна се към Мати, каза му нещо и Мати тръгна назад към оградата. Бяха му намерили някаква работа.

— Разбра ли? И тримата — повтори Дейвис.

Мел кимаше.

— Той ще им предаде.

— Когато донесат парите, оставям им Розен. — Дейвис почака, за да бъде сигурен, че адвокатът го е чул. — Даже ще го изкарам навън.

Мел отново наостри уши, като проучваше прозорците.

— Искаш да кажеш, че когато си тръгнеш, няма да има нужда те да влизат вътре.

— Казах, че ще го изкарам навън.

— Ами… той какво мисли по въпроса?

— Нищо — отговори Дейвис.

Мел се поколеба.

— Не разбирам.

— Не е и нужно. Върви да им съобщиш.

— Един момент — рече Мел и забърза назад към оградата.

Дейвис пак погледна към Тали.

— Готова ли си?

Момичето кимна, стиснало здраво пушката, опряна на перваза.

— Има и други начини — каза Дейвис, — но никой от тях не ми харесва. Нали нямаш нищо против.

Момичето пак кимна, страхуваше се да проговори.

— Тогава да го направим — рече Дейвис.

Той свали маузера, опря го на перваза до момичето, после отиде до тялото на Розен.

Ето че се зададоха: Мати и адвокатът вървяха отпред, отзад идваха Валенцуела и Теди с автомати; Рашад беше между тях и носеше някаква спортна чанта от плат. Парите сигурно бяха в чантата, в случай че Дейвис поиска да ги види. „В чантата положително има и пистолет“ помисли си Дейвис, докато ги гледаше. Той държеше здраво Розен в ръцете си, мъртвото тяло беше достатъчно извито, за да изглежда от разстояние като живо, а главата беше опряна на рамото на Дейвис. Опитваше се да не гледа лицето му. Прекрачи канапето, което барикадираше вратата и излезе на двора.

Сега и те го видяха. И петимата се бяха втренчили в него, като пристъпваха по тревата откъм оградата. Дейвид напредваше откъм къщата и щяха да се срещнат там, където бяха парите. Петимата стигнаха първи. Мати отстъпи встрани. Адвокатът се оказа по-хитър. Той започна да събира стодоларовите банкноти, като в същото време все повече се отдалечаваше от групата.

Когато Дейвис беше скъсил разстоянието на по-малко от шест метра, Валенцуела попита:

— Какво му е на Розен?

Дейвис не отговори. Той продължи, оставаха му около три метра до отвореното куфарче и неочаквано приклекна и положи на земята тялото на Розен. Остана така, насочил поглед към тях. Искаше му се двамата с автоматите да бяха един до друг и Рашад да не стоеше помежду им. Дрехите им бяха прашни и по тях личаха петна от пот. Слънцето зад тях ги очертаваше като тъмни силуети. Но слънцето не го притесняваше. Дори ги открояваше по-ясно. Те бяха приковали очи в Розен. Дейвис остана коленичил, лявата му ръка лежеше върху дланите на Розен.

— Ами, ние сме тук — каза Рашад. Той държеше пред себе си платнената чанта, пъхнал ръка в нея. Когато погледна към лицето на Розен, към затворените му клепачи, той възкликна: „Защо си си направил труда да го изнасяш?“

Дейвис си представи всичко, миг преди то да се случи.

— Изнасяме мъртвите си — обяви той.

Измъкна изпод дланите на Розен колта 38-и калибър и стреля в гърдите на Рашад, чиято ръка се изхлузи от чантата. Видя го да залита настрани, но нямаше време да изчака, за да види дали го е повалил.

Стреля по Валенцуела тъкмо когато автоматът му се беше насочил към него; улучи го в стомаха и в гърдите; Валенцуела се строполи, а автоматът излетя във въздуха. Той вече беше вън от играта.

Някой викаше нещо, онзи с кърпата на главата, който приличаше на пират.

Дейвис стреля в лицето на Теди, докато Теди приклякваше за стрелба и видя как ръцете му се вдигнаха заедно с автомата. Гърдите му изскочиха нагоре и той го застреля и в гърдите.

Трябваше да се добере до Рашад, защото не беше сигурен за него, но тъкмо насочваше колта и, по дяволите, закъснял беше само миг — видя беретата на Рашад, насочена срещу него. Беретата стреля първа и този път Дейвис го почувства — не както тогава, когато се качваше на хеликоптера и целият му крак беше в кръв, почувства как куршумът разкъса бедрото на същия му крак. За трети път го раняваха в крака и за трети път се отърваваше. Беше насочил колта към Рашад, а Рашад го гледаше. Стреля четири пъти в гърдите му. Толкова. В колта имаше още един патрон и револверът на доктор Морис, напъхан в панталоните му, вече беше излишен. Дори му пречеше. Извади го и го пусна на земята. Едва тогава почувства колко е тихо. Погледна към Валенцуела и другия, като знаеше, че са мъртви, после върна колта в кобура и се опита да стане, но се наложи да опита повторно, преди да успее. Кракът все още не го болеше и ако имаше някакво усещане за болка, то се дължеше на кръвта. Все пак не смееше да го докосне, защото се боеше, че може да го счупи, когато се изправи. Въпреки това успя да стане, но го обливаше пот.

Мати пръв дойде при него и се опита да му помогне, предложи да го подкрепи, но той успокои Мати, че всичко е наред. Чу гласа на Мел, чу и този на Тали. Тя викаше: „Дейвид…“ и тичаше към тях. Винаги се изненадваше, когато я чуваше да го назовава по име.

Мел прибираше и останалите разпилени банкноти и ги пъхаше в куфарчето. После взе чантата от Рашад, като се опитваше да не го докосва.

Мел произнесе едно „У-ха“ с удивление, след което го повтори няколко пъти.

— Не мога да повярвам. Исусе Христе, аз стоях точно тук — знаете ли колко дълго продължи всичко? Около осем секунди, във всеки случай, не повече от десет. — Приближи до Дейвис, като гледаше към Розен. — Много съжалявам за Рози, но… какво да се прави. — После се обърна към Дейвис.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

Дейвис погледна към Тали и като видя притеснената й физиономия, се усмихна. Леко се беше привел и държеше бедрото си, притискайки раната с ръка. След малко щеше да влезе в къщата, щеше да види какво е положението и да я почисти. Куршумът все още беше вътре и щеше да се наложи да отиде до болницата в Ейлат, но засега никак не го болеше. После щеше да мисли за болницата.

— Малко ще е, ако кажа, че компанията ще ти бъде изключително благодарна — рече Мел. — И съм сигурен, че няма да възразят, ако ти дам това. Всъщност, ние вече говорихме за пренасянето на парите обратно в Щатите и можем пак да поговорим по-късно. Сержант, с най-горещата ми благодарност — и той протегна ръка към Дейвис, в която стискаше пачка от стодоларови банкноти.

— Какво е това?

— Десет хиляди долара — отвърна Мел. — Заслужи си ги.

— Всичките тези пари — възкликна Дейвис. — Но това са парите, които бяха изпратени на Розен, нали?

— Ти самият ги донесе в хотела, видя ги — намеси се Тали.

— Тези пари вече не са на компанията, нали Мел? — попита Дейвис.

— Е, все пак, доколкото са възвърнати пари — възпротиви се Мел.

— Възвърнати от какво? — настоя Дейвис. — Нали те взеха парите на г-н Розен от теб и ги дадоха на мен. Това, което искам да знам е, как така ми предлагаш част от моите собствени пари?

— Я, чакай малко — рече Мел. — Всъщност говорим само за награда. И аз имам предвид десет бона, а не няколко долара.

Дейвис се протегна и взе куфарчето от него, после с окървавената си от раната ръка придърпа и платнената чанта.

— Мисля, че не ми трябва награда — отговори Дейвис. — Ще се задоволя с това, което е мое.

Като не беше сигурен дали Дейвис само се шегува, Мел се опита да се усмихне. После рече:

— Хайде сега. Не можеш, за Бога, ей така да вземеш сто деветдесет и пет хиляди долара.

— Защо не? — каза Дейвис.

Наистина, толкова просто изглеждаше. Само казваш: „Защо не?“