Преследваният

ГЛАВА СЕДМА

Човекът сякаш се изпари. Той вървеше по широкия тротоар между сградите и дърветата, насадени по протежението на улицата и после изчезна.

Бяха на булевард Дизенгоф, който десет пресечки по-надолу се вливаше в сърцето на Тел Авив — шарено кръстовище, пълно с кафенета, с масички по тротоарите, с пицарии, колички за сладолед и кина. Но в този край на Дизенгоф имаше само малки магазини и нямаше много кафенета; тихо беше и пълно с наематели, а тротоарът беше като ометен от обичайния за другия край поток от хора. Ето защо Рашад не можеше да разбере как го бе изпуснал. Минувачите бяха малко, а часът — 5,30 следобед.

Той отиде приблизително на мястото, където бе зърнал пехотинеца да стои: витрина на магазин, изглежда фалирал, защото беше цялата закована с дъски, оцветени в червено. Само уличният номер изглеждаше нов: 275.

Рашад чу музиката още преди да е отворил вратата. Нещо познато — да, Бари Манилоу,36 който се опитваше да предизвика онова толкова добре познато чувство. Рашад наистина очакваше нещо побъркващо. Но с влизането от почти пустата улица в претъпканата кръчма, кънтяща от музика и шумни гласове, той почувства тръпка на приятен гъдел, на възбуда. Посетителите бяха насядали из сепаретата или край дългата редица от маси, но имаше и двама, които се мъдреха на бара — единият беше точно човекът, когото той следеше и който в момента се пресягаше над нечие рамо, за да си вземе питието от барманката. На Рашад мястото веднага му хареса. Тук всички бяха приятели и разговаряха помежду си, тук, ако човек беше отскоро в града, можеше да задава и тъпи въпроси. Над бара, върху някакви снимки и обяви, беше окачен надпис, който гласеше

Истински махленски клуб в град, където хубавите заведения с бира и уиски се брояха на пръсти, и то ако не използваш палеца. Но отвън нямаше табела.

Запъти се направо към своя човек. Запроправя си път през тълпата на „Щастливия час“ към бара. Изглежда, повечето бяха американци. Млади типове в спортни ризи или работни облекла. Имаше и американки, все още в униформите на офисите, където работеха, както и израелки с дънки и бюстиета. От един дребен човек с твърда шапка и остроумен вид долиташе английски акцент. Изглеждаше доста известен, всички разговаряха с него. В ъгъла, където претъпканият малък бар правеше чупка, седеше някакъв чернокож. Рашад мълчаливо мина покрай него — днес не се нуждаеше от брат — и като седна до онзи, когото следеше, попита:

— Как може човек да си поръча едно питие?

Дейвис го погледна.

— Какво ще искаш?

— Едно уиски.

Дейвис подвикна на момичето:

— Крис, едно уиски за тук.

Момичето зад бара попита:

— Ще сменяш ли питието, Дейв?

— Не, то е за господина.

— Аха, добре.

Още един английски акцент. Рашад си помисли: човече, истинска барманка, не пести прелестите си под блузата, когато се навежда, за да отвори бирите.

Завързвайки разговор с мъжа на име Дейв, той обаче разбра, че Крис е австралийка. Другата барманка — Лилиан, която също беше много приветлива и знаеше имената на всички — беше израелка. Остроумният човечец с твърдата шапка се казваше Норман и бе дошъл от Лондон. Той се оказа съдържателят на това място, без табела отвън, което за вътрешните беше:

Дейв беше сержант Дейв Дейвис, пехотинец от охраната на посолството на САЩ. В другата стая, където бяха натрупани касите с бира „Макаби“ и „Голд стар“, имаше мишена за стреличкн и игрален автомат. През „Щастливия час“ раздаваха безплатни ордьоври и пресни, опечени небелени картофи. Сервитьорките приготвяха боб и пици в малка кухня до бара. В тоалетната, след третото си уиски, Рашад разглеждаше надписите по стената: „Да му го на-чукам на Килрой.“ „Кобрата беше тук“. Да, господинчо, това беше бар за работници. Шумен, но много приветлив.

— Камал Рашад — рече Дейвие — като Карим Абдул-Джабар37, така ли?

— Да, за по-известните явно си чувал — отвърна Рашад, — а може би си чувал и за Елия Мохамед38, пророка? А за Вали Мохамед39, чувал ли си? Аз принадлежа към Вали Мохамед Моску40, номер едно, в Детройт.

— Мисля, че нищо не знам за мюсюлманската религия — каза Дейвис. Не беше сигурен, че му се щеше да продължава да седи тук и да говори за нея.

— Вярвам главно в едно нещо — продължаваше Рашад, — ако направиш една крачка към Аллах, той ще направи две крачки към теб. — Отпи от уискито. — Добре е казано и те предпазва да не оплескаш нещата по пътя към рая. От колко време каза, че служиш, от шестнайсет години?

— Навършват се на двайсти април — отвърна Дейвис.

— И сега се чудиш да останеш ли или да се уволниш.

— Ще се уволня — рече Дейвис. — Това, което все още не знам е, какво ще правя после.

Рашад пробва един номер, за да види дали войникът с червения врат от морската пехота на САЩ, който си пиеше чашата „Джим Бийм“41 щеше да се върже.

— Не мога да си представя, че си успял да спестиш кой знае колко, докато си бил в армията.

— Не и когато питиетата са по два долара на повечето места.

— А може би въртиш нещо странично, за да си докарваш допълнително.

— Мисля, че никога не съм гледал на парите, като на цел — отвърна Дейвис.

— Разправяли са ми, че някои хора изнасяли разни неща от страната, за да припечелят. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ти какво имаш? — попита Дейвис — Хашиш? Да не искаш да пренеса няколко килограма?

— Разправяли са ми, че онези се лепвали за някой такъв, който си заминава и му давали да прибере стоката, заедно с останалия си багаж. А такъв, който се връща от посолството на САЩ, е още по-подходящ.

— Какво имаш? — настоя Дейвис.

— Извинявай, мой човек, но нима съм казал, че се занимавам с подобни неща?

Дейвис изчакваше, облегнат на бара. Двете момичета зад него бъбреха с клиентите.

— Добре де, ако някой все пак, иска да пренесе нещо — продължи-Рашад, — как би могъл да разбере, че еди кой си войник от морската пехота на САЩ би могъл да се справи? Да разбере дали има опит или не?

— Не би могъл. Извини ме за момент, човече — каза Дейвис. Той тръгна към тоалетната, като но пътя се спираше да поговори ту с този, ту с онзи.

Рашад вися в бара „При Норман“ близо цели седем часа и половина, като пиеше уиски и се опитваше да се сближи с пехотинеца: непрестанно се връщаше на темата, опитваше се да го накара да изплюе камъчето дали върти някакви далавери с някого или пък дали пренася стока, за да изкара нещичко и най-сетне успя да се добере до едно любопитно откритие — на следващия ден пехотинецът заминаваше нанякъде — но разни хора все идваха при пехотинеца или пък той зърваше някого и казваше, извини ме за момент, след което изчезваше за известно време.

Мястото беше нещо като клуб, посетителите се отнасяха приятелски един към друг и всичките се познаваха. Рашад заговори една пълна блондинка от английското посолство, която на бърза ръка разкопча горните копчета на ризата му и напъха ръката си вътре, докато си бърбореха. Хората се разотиваха, барът почти се изпразваше; после идваха други и той пак се напълваше.

Норман си свали шапката и показа на Рашад деветнайсетте шева, избродирани върху главата му, там, където го бе ударил един пиян израелец. — Норман го бе помолил да напусне заведението, а той се бе върнал с някаква дъска от строежа на ъгъла, Норман пазеше дъската, окачил я беше над бара. Той каза, че израелецът отдавна е изтрезнял, но все още се намирал в болницата „Асута“. Поприказваха си и за това, как ирландците се наливат, докато за евреите е непривично, с изключение на онзи от „Асута“. Пред Рашад непрекъснато изникваха все нови и нови чаши с уиски. Крие му разправяше, че Норман черпи или Дейв и разни там други хора. Рашад обеща на някакъв, дето нищо не му се разбираше от приказките, че ще го посети в неговия град в Уелс, чието име Рашад дори не можеше да произнесе. А и никак не беше сигурен, дали знае къде е Уелс.

Пехотинецът го представи на друг пехотинец, слаб, тъмнокос сержант от американското консулство в Ерусалим, някой си Реймънд, с мексиканско презиме и Рашад ги гледаше как седяха рамо до рамо на бара, а адамовите им ябълки подскачаха, докато си пиеха халбите тъмно пиво. Дейвис беше минал от бърбъна на бира. Като ги слушаше, струваше му се, че се карат. Пехотинецът от Ерусалим подаде на Дейвис връзка ключове за кола после каза: Не, не е донесъл пушката си. Трябвало ли е? Той откъде да знае, че Дейвис я иска. Дейвис отвърна, че му бил казал. Как можеше да отиде на лов за птици без пушка? Пехотинецът от Ерусалим го сряза, че говори глупости, че не му е казвал. Нищо не му е казвал, за никаква пушка. Норман приближи до тях и попита: „Само пушка ли ти трябва?“ И какво още? Патрони? Имал една, която Дейвис можел да използва, красавица, струвала 3000 долара и била купена в Германия. Човек трябвало само да я насочи и това е. Норман даде знак на Крис да ги почерпи, взе си кампарито със сода и се отдалечи, като нагласяше шапката си.

Рашад пак седна до Дейвис.

— Казваш, че утре заминаваш?

— За около десет дни.

— Къде отиваш?

— Не знам. Сигурно на юг.

— За какво ти е притрябвала пушка?

— За птици. Малко лов на птици.

А може би беше нещо, което той наричаше „лов на птици“. Може би му трябваше пушка, за да се пази. Рашад рече:

— Не бих имал нищо против да опозная природата из онзи край. Къде по-точно на юг?

Но Дейвис отново си приказваше с мексиканския пехотинец. Рашад го побутна по ръката и попита:

— Хей, искаш ли да отидем да си вземем нещо за ядене?

Дейвис отвърна, че по-късно ще си вземат малко китайска храна.

Рашад загуби двайсет лири (три долара) на игралния автомат. Загуби сто лири и в играта на стрелички срешу един от канадските войници на ООН-то, същият, с когото се беше запознал в бара на „Хилтън“ предишната вечер — глупакът го тупаше по рамото и се хилеше, все едно че бяха приятели от край време.

Рашад се настани в едно от сепаретата. Младите дългокоси израелки го заглеждаха заради начина, по който се беше изтегнал, качил единия си крак върху пейката. Проклетият тип от Уелс, на когото нищо не му се разбираше, защото говореше английски все едно че му беше чужд език, отново се домъкна при него с две питиета и пак започна да го залива с думи, докато Дейвис и другият пехотинец от Ерусалим продължаваха да си говорят на висок глас и да се смеят.

Влезе мършаво момче, с вид на уличен джебчия. Израилтянин или може би арабин. Рашад не можеше да определи точно произхода на това кльощаво момче, но му изглеждаше познато. Големи смешни обувки с високи токове и евтино яке от изкуствена кожа. То отиде при Дейвис — всички в бара по някое време току се отбиваха при него, и си поръча кока кола, докато нещо му разправяше, някаква дълга история. Дейвис слушаше и накрая кимна, като каза нещо. Само преди малко, докато бъбреше с другия пехотинец, се смееше, и се правеше на клоун. А сега, като слушаше мършавото момче с вид на арабин, беше станал мълчалив, сериозен и никак не му личеше, че е пил. Рашад не можеше да си спомни, къде беше виждал преди момчето. Нямаше значение. То си тръгна, а Дейвис продължи да пие.

Рашад затвори очи. Искаше му се да си почине за няколко минути.

Когато пак ги отвори, видя над себе си Норман, който му казваше:

— Да не възнамеряваш да прекараш нощта тук?

— Къде е онзи пехотинец?

— Дейв ли? Откъде да знам. Тръгна си.

Заведението се беше изпразнило и само Крис, Лилиан и човекът от Уелс все още висяха край бара.

Като си тръгваше, Рашад се опита да върне лентата на случилото се, преди да заспи. Пехотинецът говореше със мършавото момче. Точно така. Навън беше прохладно, улицата беше пуста. По дяволите, нямаше и таксита, нямаше дори частни коли. Хотелът се намираше на около шест пресечки по-надолу. Пред очите му все още беше момчето, както отпиваше от колата си — изпито лице, дълга коса. После изведнъж то изплува в съзнанието му на едно друго място. Ами да, докато чакаше за багажа. Мършавото момче и израелката с хубавия задник посрещнаха човека на летището. И пак същото момче приказваше с пехотинеца във фоайето.

Пехотинецът си бе отишъл, но все още беше замесен, нали?