Преследваният

ГЛАВА ВТОРА

За първи път Розен забеляза туристката в петък, в деня преди пожара. Видя я и си каза: „Ето го Ню Йорк.“

Добре изглеждаше — стегната четиридесетгодишна жена, която се владееше: стилна по скромен начин, прилежно сресана черна коса и слънчеви очила; бежова лятна рокля 42-а или 44-а мярка; скъпа плетена чантичка, преметната през рамото й; нищо натруфено, без фотоапарат, без значка на ревера на роклята, на която да пише „Целуни ме, аз съм еврейка“. Докато я гледаше да се насочва към кафенето, на Розен му харесаха стройните й крака, стегнатия задник и чувствените гърди.

В Натания главната улица идваше от Хайфа Роуд, пресичаше железопътни линии и минаваше през квартали, претрупани с магазини и офиси, преди да достигне до широка алея от храсти и разпръснати палми — мястото за разходки в Натания. По-нататък бяха пътят към плажа и морето. С лице към парка се издигаха хотели и еднообразни блокове. В приземния етаж на тези сгради имаше магазини, в които продаваха ориенталски килими и украшения за туристи, както и кафенета на открито с раирани сенници. Едно от кафенетата, от северната страна на парка, се наричаше „Акапулко“. Там Розен обикновено си пиеше сутрешното кафе с горещо мляко, там седеше, когато за първи път видя стегнатата туристка с нюйоркски вид.

Видя я отново същата вечер в десет и четвърт в бежова пола-панталон, с червен арабски накит и червени обеци, които се полюшваха под грижливо сресалата черна коса. Представи си, че ще мирише на пудра за баня.

Тя се правеше, че е заинтригувана от нещата, които разглеждаше — надписите, менюто върху гипсовата стена на кафенето. В момента леко се усмихваше на начина, по който беше написано „Кървавата Мери“, „Манхатън“ и „Те“. Розен реши, че тя има нужда да разглежда нещо, защото беше стеснителна и чувстваше, че хората по масите я оглеждат и оценяват на иврит и разни чужди езици. Жената се опитваше да изглежда приветлива, желаейки да се хареса на хората.

Розен никога не се притесняваше какво си мислят хората. Е, преди години, докато си изграждаше самочувствието, той си казваше „майната им“. Сега вече изобщо не мислеше какво си мислеха те. Чувстваше се добре и изглеждаше добре, един нов човек с лице с бронзов загар, с голяма брада, прошарена от сребристи нишки. Косата — малко пооредяла на темето, но по начина, по който я сресваше настрани и къдрейки се над ушите му, темето не се виждаше. Вече не носеше костюми. Отворена тъмносиня трикотажна риза, за да се виждат светлосивите мъниста и космите по гърдите му. Тайната беше в контраста — изтърканото избеляло спортно яке с къси ръкави и златният часовник за хиляда и петстотин долара. Вид на човек, който не си седи вкъщи. Загорели от слънцето ръце. Автентична небрежност. Панталони в цвят екрю на райета — седемдесет и пет долара в Щатите — и израелски сандали за десет долара (имаше и други комбинации; петнадесетдоларови дънки „Ливайс“ и двестадоларови швейцарски ботуши; кашмирено яке и френски джинси). Но никакви официални и дори спортни костюми, никакви съответстващи облекла.

Той чувстваше, че изглежда много добре, отслабнат до шейсет и осем килограма вместо седемдесет и седемте, които бе мъкнал цели двайсет години. Също така бе станал сто седемдесет и четири сантиметра на височина от сто седемдесет и шестте, колкото беше, когато се уволни от армията, но това не го притесняваше. Той все още се мислеше за сто седемдесет и шест сантиметра висок и се опитваше да запомни да не се прегърбва и да не си отпуска корема.

Можеше да седи стегнато и същевременно да се излегне на стола, да се отпусне — един спокоен човек, който знае къде е; палецът, пъхнат в джоба на панталоните, и тънка като молив цигара, марка „Даниман“ между пръстите на ръката му, положена върху металната масичка. Палецът остава в джоба; щеше да използва ръката с цигарата, за да вдигне чашката с турско кафе.

Розен се чувстваше добре във всякаква среда. Само няколко дни на ново място, като Наталия например, и той беше като у дома си — никога не можеше да бъде взет за турист. След три години в Израел — навършваха се следващата седмица — чувстваше, че може да мине дори за сабра3. Розен беше прехвърлил четирийсет и деветте, но през последната година и половина все казваше, че е на четирийсет и девет. Понякога беше и по-млад. За стегнатата туристка, ако станеше въпрос за възрастта, сигурно щеше да бъде на около четирийсет и шест.

Той не промени положението си, а само вдигна поглед към пея и рече:

— Знаете ли, че ако поседите достатъчно дълго в кафене „Акапулко“ в Наталия, ще минат всички, които познавате. Какво ще кажете за чаша кафе?

Усмивката й беше естествена и тя изглеждаше облекчена, спасена, въпреки че се огледа, преди да седне на стола, който Розен й предложи.

— Среща ли имате?

— Не. Аз само… разхождах се…

Тя пак се усмихна, поглеждайки към витрината на кафенето.

— Чудех се, според вас защо това място се нарича „Акапулко“? Не мога да си го обясня.

— Собственикът — каза Розен — е имигрант, мексикански евреин. Дошъл е от Мексико.

Много вероятно беше и да е така.

— Интересно. Никак не напомня за Мексико.

Тя се наведе над масата, сплела ръце. Хубави пръстени, единият с диамант, нямаше венчална халка.

— Май четох някъде, че осемдесет и две различни националности са представени в Израел. Хора, които са дошли, за да живеят тук.

— Осемдесет и три — каза Розен — според последните данни.

— Наистина ли? — попита тя доверчиво. — А вие? Искам да кажа, вие израелец ли сте?

— Тук живея. По-скоро в Ерусалим, където прекарвам около осем месеца.

— Умирам си да видя и Ерусалим.

— Искам да кажа осем месеца в годината. Отскачам за малко и горе, на Голан, в планините. През зимата обикновено слизам за два месеца в Ейлат4.

Докато говореше, чувствайки, че тя го гледа, Розен внимателно обърна кафеената чаша върху чинийката.

— В Ерусалим става много студено, затова отивам в Ейлат на Червено море — малко подводно плуване около Шарм ел Шейх5.

Имената звучаха добре и излизаха с лекота от устата му.

— Били ли сте някога в Синай6?

— Ние пристигнахме едва онзи ден. Бяхме в Тел Авив, в Яфа…

— И днес ви е почивен ден, така ли?

— Повечето хора в групата са малко по-възрастни. Така че, може да се каже, те определят темпото.

Розен взе чашата и погледна вътре; тя изглеждаше бяла и крехка в загорялата му ръка. Каза малко изненадано:

— Вие сте с група?

— Да. От Кълъмбъс, щата Охайо. Но какво правите?

— Да не сте от Хадаса лейдис7?

— Не…

— Тогава от Юнайтед джудиш апел8?

— Не, група от храма на Б’ней Цион9.

— Но съпругът ви не е с вас?

— Какво правите? Кажете ми.

— Гледам ви на кафе.

Той й показа формите, които се бяха образували от влажната кафеникава утайка на турското кафе, стекла се по вътрешността на чашата, докато беше обърната. Главите им се бяха доближили. Розен долови лек аромат на парфюм, наред с този на пудрата за баня. Вдигна очи. Много хубава кожа, гладка. Даже и пори не се виждаха.

— Хм — рече Розен, поглеждайки пак надолу, — значи сте с група?

— Защо, какво виждате?

— В шоубизнеса ли сте? Може би актриса или фотомодел?

— Боже мой, не. Работя в медицинска лаборатория.

— Вие сте медицинска сестра?

— Бях, преди да се омъжа.

— Виждате ли, ето тук, прилича на статуя. Като Венера, само ръцете липсват. Това сте вие.

— Така ли?

— Все едно че позирате или сте сама на някаква сцена.

— Имам две дъщери тийнейджърки вкъщи и ще ви кажа, че изобщо не се чувствам сама.

— Но нямате мъж?

— Разведохме се.

— Преди колко време?

Тя се поколеба:

— Има три години.

Следващият въпрос, който се стрелна в главата на Розен — „Ходите ли по мъже?“ — си остана там.

— Виждам екскурзията, ето всичките тези тънки линии тук, но не ви виждам с група. Виждам ви малко като самотник.

— След като това е вашата чаша — каза турист-ката, поглеждайки го, — не би ли трябвало това да е и вашата съдба?

Розен се ухили:

— Мислех, че няма да забележите.

— Така че не аз съм самотникът, а вие. Права ли съм?

— Ами, в някои отношения, може би. Но аз съм много общителен и лесно се погаждам с хората.

Той се усмихна и й предложи загорялата си ръка:

— Приятно ми е, Ал Розен.

А примамливо ухаещата разведена жена, пристигнала от Кълъмбъс, щата Охайо, на екскурзия с възрастни хора, се казваше Еди Бродер; беше дошла в Израел за двайсет и два дена, първата й почивка от три години насам. Интересуваше я повече днешният живот на страната, отколкото старите камъни, останали от библейските времена, въпреки „че си умира да види Ерусалим“.

Розен наистина ли живееше тук?

Да, повечето време.

Трябва да е много вълнуващо да бъдеш тук, когато се случват такива неща. Трябва да е възхитително.

— Затова и останах — каза Розен.

Това беше нещо, което тя вече усещаше, жизнеността на хората, целта им.

Наистина е нещо, каза си Розен, като си мислеше, че тя непременно трябваше да ги види, например докато се качваха в автобуса на булевард Дизенгоф10.

— Като се има предвид, че всичко е постигнато само от 48-а година насам, фантастично е.

— Невероятно — рече Розен. — Може би ще пиете един коктейл?

Еди Бродер се надяваше, че не говори като туристка. Но си беше такава и нищо не можеше да се промени. Чувстваше се като туристка, а й се щеше да се слее с всичко това, да бъде свидетелка на сбъдването на един хилядолетен сън в светлината на еврейската история. И така нататък, няколко минути Еди Бродер от Кълъмбъс изповядваше онова, което чувстваше в Израел през последните няколко дни.

Розен не беше сигурен, че следи напълно думите й. Но кимаше, слушаше я с внимание и се правеше, че споделя ентусиазма й.

Тя вече малко съжаляваше, че е обвързана с групата след като имаше толкова много да се види.

Розен разбираше това много добре. Изпъна се на стола си в очакване.

Искаше и се да види как живеят хората и да научи какво мислят. Може би дори да прекара няколко дни и кибуц, ако е възможно. Да поговори с истинските хора.

— Какво ще кажете за по едно питие? — попита Розен. — Може би чаша вино?

— Израелско вино?

— Разбира се — цигарата му подскочи по посока на собственика или управителя на кафенето. — „Гренаш розе“ от Кармел.11 Изстудено и хубаво, нали?

Управителят дойде при тях. — Какао ще обичате, розе ли?

— „Авдат Кармел“12 — каза Розен и обясни на туристката — израелско вино.

— Да, разбира се. С две чаши ли?

— Две — рече Розен и се усмихна. Ето, беше търпелив и се спогаждаше с хората.

Еди Бродер отново се наведе към него през масата, сплела ръце.

— Говорите ли иврит?

— Ами, малко. Всъщност, ако карате кола, нужна ви е само една дума — „мешуга“.

— „Мешуга“ ли?

— Да. Означава „идиот“. Така подвиквате на другите шофьори — каза той и се усмихна, за да й покаже, че се шегува. — Ако си мислите, че че са смели хора, почакайте, докато се озовете точно срещу тях.

— Е, аз няма да се притеснявам за това — каза Еди почти е въздишка, — ще бъда в големия червен автобус на групата.

— Предполагам, че е удобен — рече Розен, — но е малко бавен, нали? Искам да кажа, доста е чакането, когато си с група.

— На по-възрастните им е необходима цяла вечност, за да се качат в автобуса. Но иначе са мили хорица и аз ги обичам.

— А ако някой се подхлъзне, падне и си счупи крака, получава се допълнително забавяне — продължи Розен. Той се отпусна на твърдия стол, настанявайки се по-удобно. — Мисля, че най-добрият начин да се разгледа Израел е да си в мерцедес с климатична инсталация. Започваш от север, от Галилея. Там горе има един малък град, наречен Сефад, построен е върху скала и в него живее голяма колония от художници. А наблизо, в Саса, има кибуц. Слизаш към Тиберия13, към брега на Галилейско море. Посещаваш Йерихо14 на брега на Мъртво море, най-древния град в света. Хеброн15 пък е градът на патриарсите, там е заровен Авраам. Може би и Рамала16?

— Звучи очарователно — слушаше го тя с цялото си внимание.

— И така, прекарвате една седмица в Ерусалим, след това отивате през Негев17 до Червено море, следвате синайския бряг до един оазис, намиращ се в най-южната точка на Шарм ел Шейх — ето че пак с лекота успя да произнесе името. Замълча за миг, после я погледна и тихо рече:

— Разрешете ми да бъда вашият екскурзовод.

Тя се поколеба, защото беше уверена, че Розен не се шегува.

— Сериозно ли говорите?

— Ъхъ.

— Но сигурно сте зает, имате си работа? — попита Еди, като го гледаше.

— Нищо, което да не мога да, отложа.

Той се надяваше, че тя няма да се изсмее и да каже нещо глупаво, като например, че едва се познават.

Не го каза. Всъщност нищо не каза, а продължи да го гледа.

Розен реши да настъпи:

— Имам една идея. Аз съм в хотел „Фор сийзънс“. Защо не вземем виното и да отидем да седнем при басейна, да се махнем от тази търговска атмосфера?

— Аз пък съм в хотел „Парк“ — отвърна тя след кратка пауза. — Защо вместо това не отидем в моята стая?

— Ами… — рече Розен, изпъвайки се в стола.

— Искам да кажа, че не ставаме по-млади — добави тя.

В стая 507 на хотел „Парк“ в два и двайсет сутринта Розен рече:

— Ще ти доверя нещо. Вече нищо не ме учудва. Знаеш ли защо? Защото никога не се разочаровам, независимо какво се е случило.

— Значи не беше учуден?

Питаше го приглушен глас, идващ от леглото. Розен стоеше до нощното шкафче само по бели наполеонки и търсеше цигара на светлината на лампата.

— Не, изобщо не бях учуден.

— А аз бях — рече Еди, — като се слушах какво приказвам. Никога преди не съм правила така. Но предчувствах, че и без това ще се случи. Сигурна бях, защото се усещах добре с теб. Така че, помислих си, защо да скромнича, все едно да не се целуваш на първата си среща.

Розен пребъркваше джобовете на якето си. Паспорт, слънчеви очила, запалка за еднократна употреба, но цигари нямаше.

— Слушай, мисля, че беше страхотно, с изключение на последната част: „не ставаме по-млади“. Не се подценявай така.

— Гледам фактите — отвърна Еди.

— Добре, но не използвай фактите, за да се подценяваш. Всички имаме по един рожден ден веднъж в годината. Хубаво — продължи той, — аз съм на четирийсет и пет и не мога с нищо да го променя, но какво от това? Защо пък да искам? — Поколеба се. — Имам една нова теория и не знам защо, удивително, никога не ми е хрумвала преди. Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Вярваш ли в Бога?

Тя се замисли за момент:

— Мисля, че да.

— Теорията се отнася до Божията воля — каза Розен, — или веднага ще разбереш за какво става въпрос, или изобщо няма да разбереш.

Еди се облегна на лакът, за да го разгледа както е по наполеонки.

— Ти религиозен ли си?

— Не, никога не съм бил това, което наричат религиозен.

— Но си ходил в храма от време на време, правили са ти Бар Мицва18?

— Не, всъщност никога не съм бил. Виж, когато си живял в Ерусалим три години, където в стария град еврейската, християнската и мюсюлманската религия са се събрали заедно, при всичките тези свети места и сред цялото това обкръжение, предназначено за преклонение пред Бога — може и по мен да се е закачило нещо. Започнах да си мисля за Бог и какво може да направи той за мен. После започнах да си мисля за Божията воля и как хората я тълкуват. Ако някой умре, това е по Божия воля. Ако някой фалира — пак по Божия воля. Ако откриеш, че имаш рак или склероза — разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам — отвърна Еди, — би трябвало да помага тези неща да се понесат по-леко, когато се случат.

Сега Розен можеше да мине към същността.

— Добре, но когато някой направи сделка за един милион долара, никой не казва, че е било по Божията воля. Волята му е винаги за нещо лошо. Така че реших, я почакай малко, защо да не може хубавите неща, които се случват, също да са по Божията воля. Например да изкарваш по двеста хиляди долара годишно, без да им плащаш данъците. Да, или пък да извадиш късмет с изискани жени, които те ценят и си умират от удоволствие и знаят, че после няма да приказваш наляво-надясно или да клюкарстваш за тях из Кълъмбъс. Или пък ти и аз да се срещнем — той се поспря, загледан през отворения балкон. — Утре вечер ще се разхождаме около стената на Стария град, покрай арменския квартал и над покривите ще видим кубето на джамията, окъпано в лунна светлина. — Извърна се към нея. — Не, не бях учуден, и то не защото съм те преценявал по някакъв начин, а както ти си знаела, че ще се случи, така и аз знаех и го приех като Божия воля. — Розен вдигна панталоните си от стола и претърси джобовете им. — Мислех, че съм си взел цигари.

— Не знам дали мога да приема това — рече Еди — да въвличаш Бог. Не мога да кажа, че тогава съм си мислела за Бог.

— Не е било нужно. Виж сега какво правиш: насочваш се в посоката, в която искаш да тръгнеш или от която искаш да получиш онова, което искаш. Не манипулираш, нито пък заставяш хората да правят каквото и да било. С други думи, трябва да си честен към самия себе си. Не си тръгнал да мамиш никого; просто оставяш нещата да се случат и не се притесняваш. В това е ключът — да не се притесняваш. Те или ще се случат, или няма.

— А когато се случи нещо лошо? — попита Еди.

— Какво значи лошо? След една седмица ще разказваш това на някого и ще се смееш.

— Ами ако например откриеш, че имаш рак?

— Тогава си преебан — заяви Розен. — Не, шегувам се. Нищо не можеш да направиш, нали така? В такъв случай защо да се бориш? В това е тайната. Приемай онова, което се случва, и не се притеспявай за нещо, което знаеш, че не можеш да промениш.

— Толкова ли е просто? — Еди се отпусна на възглавницата. — А може и така да е за някои хора.

— За всеки е така — каза Розен. — Слушай, ти не си ме познавала преди. Аз се научих да бъда търпелив. Почти спрях цигарите. Всъщност, изглежда, че напълно съм ги спрял. Не съм пушил вече почти година. А сега ти и аз се срещнахме и ще си прекараме чудесно… Ти не пушиш, нали?

— Отказах ги преди две години.

— Случайно да ти се намира някоя смачкана кутия на дъното на чантичката?

Розен влезе в тоалетната, за да се изпикае, и затвори вратата след себе си.

Вече ставаше по-лесно да обясни революционната си теория за Божията воля. Преди няколко месеца, когато за първи път я каза, не беше толкова ясна и неоспорима. Например когато я разказа на дамата от „Хилтън“ в Ерусалим, в просторния дневен бар. Бяха заедно от два дена. Тя рече: „Боже мой, опасявах се, че си гангстер, а ти се оказа някакъв религиозен чудак“. Тогава той си помисли: „Никога не философствай с туристки“. След това доразви тази мисъл: „или поне с туристки от «Хилтън». И не прекалявай с философията с никоя от тях“.

Еди имаше вид на доволна жена. Защо да я обърква. Лежеше си в леглото, голите й рамене и ръцете й се подаваха изпод чаршафа, гледаше как, излизайки от тоалетната, той се гмурна в светлото петно на лампата.

— Пуши ли вътре?

— Не, казах ти, че нямам цигари.

Той пак погледна към ниските нощни шкафчета, хвърли едно око към отражението си в огледалото-относително стегнато за неговата възраст, което контрастираше с белите му наполеонки.

— Струва ми се, че подуших цигарен дим — настоя Еди, — но може би само си въобразявам… Има ли още вино?

— Свърши — Розен се върна при нея и тя отмести бедрото си, за да му направи място да седне — Може да се обадим на „обслужване по стаите“.

— Мисля, че е доста късно.

— Страхуваш се сервитьорът да не те види с мен, така ли? Виж какво, те са се нагледали на всичко. Не можеш да смаеш сервитьор от „обслужване по стаите“.

— Наистина смятам, че е много късно.

— Мога да купя отнякъде едно шише — той докосна лицето й, оставяйки ръката му да се плъзне по голото й рамо.

— Не е ли вече затворено навсякъде?

— Ако искаш още вино, ще ти намеря — заяви Розен, въпреки че си нямаше представа откъде.

— Нужно ли ни е?

— Не, не ни е нужно — промълви той, като я галеше.

Тя изглеждаше с десет години по-млада в леглото при светлината на лампата, която се намираше в другия край на стаята. Гърдите й бяха хубави, съвсем леко отпуснати. Там, под чаршафа, бяха стегнатите й бедра, кожата не бе се отпуснала, нямаше трапчинки и нямаше изгледи да се появят през следващите десет дни.

Еди подуши въздуха:

— Пак ми мирише на нещо.

— Не е от мен — каза Розен, — трябва да е от някой друг.

— Не, нещо като пушек е. Не го ли усещаш? Розен също подуши въздуха. Стана от леглото и прекоси стаята. Спря се.

— Да, май нещо гори — мина бързо през малкия коридор и отвори вратата. — Господи! — Той затръшна вратата, кашляйки, задушаван от дима, който нахлу откъм коридора на петия етаж. — Боже мой, хотелът гори!

Той продължаваше да кашля, после видя Еди Бродер, която бе изскочила от леглото и гола, с ужасена физиономия, бе започнала да пищи.