Преследваният

ГЛАВА ПЕТНАЙСТА

В камарото, което се движеше по хълмовете на запад от Ерусалим, Тали каза:

— Липсва ти войната. Така ли е? Липсва ти тръпката, вълнението.

Дейвис гледаше в пътя.

— Не, не ми липсва войната.

— Тогава защо правиш това? Ти не искаш да го защищаваш. Ти искаш да воюваш с тях.

— Според мен той няма избор — рече Дейвис, — ако се замислиш, така е.

— Той може да ги изчака да си тръгнат. Да се скрие някъде, където никога няма да го открият.

— На него му е писнало да се крие — възрази Дейвис. — От три години все се крие. Иска да се прибере в къщи, но не смее да си покаже носа. Писнало му е непрекъснато да се оглежда и сега вижда възможност да сложи край на всичко това.

— Защо му помагаш?

— Защото не знае как да се справи сам.

— И това ли е единствената причина? Не го правиш за себе си, така ли?

— Какво искаш да кажеш, че го правя за пари ли?

— Не, затова те и попитах дали ти липсва войната? Иначе защо ще искаш да убиваш?

— Вие защо воювате? Твоята страна? — попита Дейвис.

— Защото ни атакуват.

— И тук е същото.

— Не е — възпротиви се Тали.

Като следваше лъкатушния път в сутрешната хладина, той се опита да измисли някаква друга тема за разговор и започна да й разправя за един негов приятел, на име Зохар, който живеел близо до блока на пехотинците и ги наблюдавал, докато „всяка сутрин правели гимнастика“ — тичали. Зохар прекарал шест години в Ейлат и когато се преместил на север, напускайки пустинята Синай, казал: „Очите ни са зажаднели за зелено“. Така че купили си къща сред дърветата близо до Херцлия Питуах.

Разказа й как видял за първи път Ерусалим, бил със Зохар и Зохар му показал мястото, където неговият танк — и танкът на негов добър приятел, който сега бил управител на „Херц“ в Ерусалим — се оказали обградени от йорданците през шестдневната война… показал му една арка, нещо като каменен тунел, и го попитал според него може ли оттам да мине танк, защото ако се заклещел… — йорданците в това време стреляли по него с ракети, но те трябвало да опитат и минали на косъм, като изподрали стените. Зохар му показал върху варосаната стена на една къща S-образна следа от куршуми, която оставил със своята узи, докато стрелял от купола на танка. Довел и жена си и трите си деца тук, на излет, няколко пъти. Дейвис допълни, че ако той бил женен и имал деца, по същата логика трябвало да ги заведе в Да Нанг и Дон Тиен. Не можел обаче да си го представи.

— Ти не си ли женен? — попита Тали.

— Почти се бях оженил на два пъти — отвърна Дейвис, — бях нещо като сгоден. Но все ме изпращаха някъде и като се върнех, оказваше се, че не съм вече сгоден.

— Когато бях на осемнайсет се влюбих в един американец, който следваше стоматология — каза Тали. Знаеш ли къде е Атланта? Той живееше там. Отидох му на гости, но — тя сви рамене — след това си писахме известно време и престанахме.

— Мисля, че няма нужда да се притесняваш — каза Дейвис.

— За какво?

— За това, дали ще срещнеш някого и ще се омъжиш.

— Не знам — бих искала пак да съм стюардеса и да пътувам до различни места.

— Може би, докато съм още тук — рече Дейвис, — ще ме разведеш из Израел. Не съм много запознат със страната.

— Може, не знам.

Той се запита, дали тя разбра какво имаше предвид: да пътува с него, да отсяда с него в хотели.

Бяха на улица Яфо в центъра на сутрешното задръстване, когато Тали зърна Мати и каза на Дейвис бързо да спре. Той обаче не успя и измина още около половин пресечка. Когато най-сетне закова до тротоара, Тали изскочи, изтича през улицата между колите и изчезна. Дейвис чакаше, като се оглеждаше наоколо. Минаха около десет минути преди пак да я види, връщаше се с Мати, като нещо му се караше — слабото красиво момиче — бясна беше; наближиха колата и Дейвис се пресегна, за да им отвори вратата.

— Мати и аз трябва да си поприказваме — каза Тали.

— Ами добре, качвайте се.

Тя натика Мати отзад, качи се отпред и седна полуизвърната, като се втренчи в Мати.

— Казва, че ги е закарал до „Кинг Дейвид“ — рече Тали, само че г-н Розен не бил в стаята си. Казва, че е бил с тях вчера, когато си стрелял по тях, отмъкнали го със себе си.

— Колко бяха? Трима ли?

Мати кимна.

— Къде са сега?

— Казва, че не знае. Наредили му да се върне в Тел Авив. Задържали колата на г-н Розен.

Тя пак започна нещо да му вика на иврит, а Мати седеше притихнал до пистолета в кобура и мините, но не ги забелязваше, гледайки в Тали. После се дръпна, когато тя се опита да го удари с юмрук. Дейвис улови ръката й.

— Успокой се. Хайде да разберем, какво се е случило.

— Той е идиот — заяви Тали. — Мисли, че те само искат да си поприказват с г-н Розен.

Тя пак започна да го хока, но този път и Мати повиши тон.

— Къде са отишли, след като си е тръгнал — попита Дейвис — къде са били?

Те пак поговориха на иврит, после Тали рече:

— В хотела. Отишъл с чернокожия до едно кафене, след това чернокожият си тръгнал.

— А другите двама? — попита Дейвис. — Те в хотела ли са чакали?

— Били са на паркинга до колата — отвърна Тали.

Тя пак заговори с Мати на иврит. Той нещо й каза.

— Твърди, че са искали да сменят гума. Той е повдигнал колата…

— Коя кола?

— Тази, която е карал — рече Тали, — но според него на гумата нищо й нямало.

Дейвис включи на скорост и рязко се отдели от тротоара.

— Паркирана била до новата кола на г-н Розен, до черната — допълни Тали.

Дейвис вече го знаеше, още преди тя да му го каже.

— Хотел „Лароме“ е най-хубавият хотел в Ейлат — заяви Розен. — Той е голям и луксозен и можеш да се загубиш, докато търсиш дискотеката, но иначе е забавно — стига разни досадници да не те свалят. Много хубави млади израелци си опитват късмета с туристки. Също като в Рим.

— Навсякъде е така — отвърна Еди. — В „Дан“ имаше един, казах му, че мога да му бъда майка. И знаеш ля какво ми отговори?

— Един момент.

Розен отиде до рецепцията, подаде ключа на служителя и нещо му каза. Служителят се разсмя. Розен се върна при Еди, като се усмихваше, протегна ръка, за да я пусне да мине първа през въртящата се врата.

— Та какво рекъл? Онзи, израелецът?

— Рече…

Но сега Розен отново разговаряше, този път с портиера. Подаде му банкнота и портиерът се усмихна.

— Съжалявам, продължавай.

Докато излизаха от хотела на път за паркинга, Еди каза, че всъщност отговорът му не бил нищо особено. Рекъл, че е влюбен в нея и възрастта нямала никакво значение. Розен отговори, че и за него няма значение. Какво значеха годините? Какво общо имаха те с онова, което човек чувства. Еди вметна:

— Внимавай. Паспортът ти е у мен. С датата ти на раждане.

— О, вярно — съгласи се Розен.

Осем и трийсет и пет. Имаха време да стигнат до „Хилтън“ и дори да изпият по чаша кафе.

— Трябва да се преоблека — каза Еди.

— Тогава ще си го пием, докато се преобличаш. Ще ти помогна да се преоблечеш — додаде Розен. — Но първо ще ти помогна да се съблечеш.

— Знаеш ли, че си много сексуален за мъж на твоята възраст — каза Еди.

— На туристките от „Хилтън“ им харесват подобни приказки — възрази Розен, — това ги възбужда и кара слабините им да се овлажняват, да потръпват. Но ти всъщност не си „Хилтън“-ски тип. Обяснявал ли съм ти разликата? Разликата между туристките от „Хилтън“ и от „Кинг Дейвид“?

— Не, но си представям какво ще ми кажеш.

Тя пак почака, този път, за да побъбри с пазача на паркинга, на когото също даде нещо. Когато се върна при нея, хвана я за ръката и я стисна, а тя рече:

— Сигурна съм, че прекаляващ с бакшишите.

— Разбира се — отвърна Розен.

Чуваха гласовете на момчетата, които играеха баскетбол в двора на АМХ и си подвикваха на иврит, чуваха и ударите на топката в таблото — зад живия плет и една висока мрежа. Сивият мерцедес беше паркиран до мрежата, на улица Линкълн.

Щяха да чуят експлозията на колата, и още как, бе казал Теди Кас. По дяволите, тя щеше да изпотроши прозорците на сградата на АМХ.

Но те нямаше да я чуят, ако колата не експлодираше, бе казал Валенцуела.

Бяха взели Рашад от улица Агрон и се бяха промъкнали с мерцедеса, изучавайки страничните улици и преките пътища, които Валенцуела бе отбелязал за картата. Тук висяха вече повече от четирийсет минути… почти четирийсет и пет минути, когато най-сетне зърнаха Рашад да се задава откъм предната страна на АМХ.

— Току-що излезе от хотела — съобщи Рашад. — Отива към паркинга.

— Сам ли е? — попита Валенцуела.

— Не, с някаква жена.

— Е, нищо не мога да направя — каза Валенцуела.

Пазачът на паркинга при хотел „Кинг Дейвид“ винаги се радваше да види г-н Розен. Особено, когато той беше е жена. Когато г-н Розен беше сам, даваше му пет лири. Но когато беше с жена, му даваше десет лири. Положително тази проява на щедрост нямаше за цел да я впечатли; та тя не можеше да види банкнотите. По-вероятното беше, че г-н Розен тогава се чувстваше добре и беше щастлив. И защо да не е щастлив? С толкова пари и с две коли. Едната от колите сега я нямаше, бяха я взели американците, но новата, черната кола, навярно му беше достатъчна. Той проследи с поглед г-н Розен, който отвори вратата пред жената, а след това заобиколи, за да се качи.

В този момент пазачът чу оглушителен шум, като от състезателна кола — тя направо летеше по граничещата с хотела улица Давид а Мелех. Ръмженето на двигателя и скърцащият звук от колелата го накараха да стисне зъби в очакване на катастрофа. Но шумът, който бе чул, ревът на двигателя, ставаше все по-силен, по-ясен и пронизителен и ето че една зелена кола се завъртя и влетя в двора, като вдигна облак прах; чакълът се разхвърча, когато тя поднесе и спря. Мъж с кепе изскочи от колата, почти едновременно със спирането й.

— Розен!

Розен дръпна ръката си от съединителния ключ и насочи поглед към пехотинеца, който бързаше към него, после го прехвърли към Тали, която тъкмо слизаше от колата. Там вътре имаше и още някой. Розен не успя веднага да разпознае Мати.

— Ето го човека, за когото ти говорих — каза Розен.

— Боже мой — рече Еди, — само как нахълтва.

Розен се ухили на пехотинеца.

— Какво става? Малко забавления ли?

— Не пипайте запалването! — изкрещя Дейвис. — По-добре слизайте от колата. И двамата.

— Господи! — възкликна Розен. Вече му беше ясно. Нямаше нужда да задава въпроси.

— Хайде, Еди.

— Какво става?

— Трябва да се махаме оттук.

— Вземете и пазача с вас — настоя Дейвис.

Той направи знак на Тали и Мати да се отдалечат.

— Знаеш ли какво да правиш? — попита го Розен.

Той вече беше излязъл от колата.

— Стига да го открия — отвърна Дейвис — вие вървете на улицата.

Не ги изчака да се отдалечат. Докато лягаше по гръб и се промъкваше под колата, чу жената, която беше с Розен, да го пита какво става. Досега щеше да е разбрала, ако Розен беше завъртял ключа и колата беше експлодирала под тях. Между шасито и ребрата бяха пъхнати два пластични взрива „Ц4“, големи колкото юмрук, подобни на блокчета пластелин, с жиците и детонаторите — и единият щеше да свърши работа. Дейвис извади капачките и ги прибра в джоба си, след това сряза жиците със сгъваемия си нож и извади експлозивите.

Те стояха зад оградата, на улицата, забили поглед в него, докато той се измъкваше изпод колата.

Дейвис хвърли експлозивите на задната седалка на камарото, седна зад волана и пое към тях. Видя ги отново да влизат в паркинга и да се отдръпват, за да му направят път. Розен бързо дойде до колата.

— Качвайте се — рече Дейвис, — трябва да изчезваме.

— Чакай малко — какво имаше.

Розен се беше смръщил. Нещата се развиваха прекалено бързо за него. Той не беше свикнал да действа, без да задава въпроси.

— Нямаме време за приказки. Качвайте се — настоя Дейвис.

— Но аз нищо не съм си взел…

Красивата жена, която придружаваше Розен, попита:

— Някой ще ми обясни ли какво става тук? Какво имаше под колата?

— Чакай малко — рече Розен, ръцете му тършуваха из джобовете на лятното му яке — нямам никакви пари… слънчевите ми очила.

Този човек с брада, къдрава коса и сини мъниста! Нерешителността не подхождаше на характера му, но слабостта му проличаваше.

Тали знаеше какво става, тя се беше вторачила в Дейвис. Мати стоеше зад нея и не можеше да проумее, дали всичко това е действителност или е някакъв сън.

— … Дрехите ми. Трябва нещо да си взема.

— Г-н Розен — каза Дейвис, — забравете за дрехите си. Качвайте се в колата.

— Накъде тръгвате? — попита Тали.

— На юг. Чакай тук, докато ти се обадим.

— Към Беершеба ли?

— Най-малкото. Ако изобщо се измъкнем оттук.

Розен вече беше в колата й затръшваше вратата. Жената беше шашната. Тали изглеждаше спокойна.

— А може би ще стигнем до Ейлат — каза Дейвис. — Може още утре да ти се обадим да дойдеш и да му донесеш дрехи.

— Къде по-точно?

— Не знам. Предполагам в хотел „Лароме“. Хайде, трябва да тръгваме?

Розен се беше навел през Дейвис, за да погледне през прозореца откъм неговата страна.

— Еди, поговори с Тали. Слушай, ще се срещнем, така че бъди там. Нали? — И последните му думи бяха — Еди, не забравяй паспорта ми.

Тали гледаше подир камарото, което напусна паркинга в със звук на свистящи гуми й ревящ двигател зави по улица Давид а Мелех и пое на юг. Тя все още чуваше бученето на колата, която набираше скорост, дори след като беше вече изчезнала от погледа й… а после сивият мерцедес профуча край паркинга, устремен в същата посока.