Преследваният

ГЛАВА ЕДИНАЙСТА

Адвокатът изглежда прекарвате половината от живота си в банята. Когато Тали се върна с цигарите му — след като беше търсила Мати във фоайето и навън, а не беше открила и колата му, защото не знаеше къде я бе паркирал вчера — г-н Банди все още се намираше в банята, тази в 823-та стая. Използваше банята на 824-та единствено когато й казваше „Момент, трябва да се изпикая“ или пък „Трябва да пусна една вода“. Никога не пропускаше да назове точно нещата.

Тя си мислеше за пехотинеца. Г-н Розен бе казал, да, той е тук, всичко е наред. Но тя знаеше, че не е, поне не всичко беше наред, защото Мати не се беше върнал.

Спомни си за един неин приятел на име Омри, който работеше като офицер, отговарящ за сигурността на полетите на Ел Ал55. Той беше застрелял един терорист и беше арестувал друг по време на опит за отвличане на самолет. Това беше преди повече от три години. Не знаеше какво прави Омри сега, нито пък защо се беше сетила за него. Може би пак и се искаше да го види. Може би пехотинецът й напомняше за него, въпреки че никак не си приличаха.

Мел Банди я смути малко, когато влезе в стаята само по кърпа, увита около кръста му й с едно списание, което захвърли на дивана. Не можеше да разбере как човек с тяло като неговото можеше да се мота насам-натам полугол. Даже хората на плажа щяха да се зазяпват в него; той беше толкова бял. Тя трябваше да се прави, че не забелязва голотата му.

— Цигарите ви са на масата.

— Виждам.

Той пак си приготвяше питие; винаги правеше така след баня, преди да се облече.

— Онези мъже не бяха във фоайето — рече Тали.

— Вероятно още преследват онзи, как му беше името?

Както обикновено Мел Банди се разположи на дивана, като вдигна единия си крак върху възглавниците. Тали можеше да види месата от вътрешната страна на крака му.

— Не би трябвало да му отнеме толкова много време да отиде до Хайфа и да се върне — продължи Тали, — даже ако беше тръгнал пеша.

Мати трябваше да отиде до археологическите разкопки в центъра и когато се увереше, че никой не го гледа, да хвърли пакета в изкопа.

— Обикаля с мерцедеса по Дизенгоф — рече Мел — и сваля гаджета.

— Трябваше веднага да се върне обратно — Тали отиде до прозореца и се загледа в колите по ул. Хайаркон. — Може да не са тръгнали след него.

— А може и да е избягал — каза Мел. — Рози чак такова доверие ли му има, че му дава мерцедеса!

— Г-н Розен си купи нов — отвърна Тали. — Вероятно ще продаде този, който използваме сега, ще ме помоли да пусна обява във вестник „Пост“.

От прозореца всички коли изглеждаха еднакви.

— Мати трябваше вече да се е върнал — повтори Тали.

— Ти спиш ли с Мати?

— Не, не спя с него. Той ми е приятел.

— Не спиш ли с приятелите си?

— Не, познавам го от много отдавна, още когато преподавах в Улпан56 в Ерусалим, в езиковото училище за имигранти. Чували ли сте за Улпан? Това е нещо като събирателен център.

— Надявам се, че не си му преподавала английски.

— Не, преподавах му иврит. Мати е йеменец, но живееше със семейството си в Бейтлахм, някогашния Витлеем. Тогава Мати беше още дете. Хората в онзи край бяха един ден йорданци, а на следващия — израелци. Така ставаше през войната в 67-ма. — Тали сви рамене. — Затова бе създадено едно такова място, наречно Улпан, където ги учехме на иврит. Идваха и хора от Европа, отвсякъде. Работих там след като се преместих от Беершеба57 и докато учех в университета.

— Преподавала ли си иврит на Рози?

— Не — тя поклати облекчено глава с невинна физиономия, докато обмисляше следващите си думи. — След казармата отидох да работя за Ел Ал, като стюардеса. Тогава срещнах г-н Розен. — Усмихна се. — Приказвахме си през цялото време от Ню Йорк до Атина. Няколко дни по-късно се срещнахме тук, в „Пал“, където беше отседнал. Пак си поприказвахме. — Отново се усмихна. — Много се смях на онова, което той ми разказваше. После, да, беше след няколко седмици; видях го в ресторант „Манди“. Дойде при нас и ме попита, дали искам да работя за него.

— Като каква?

— Като негова секретарка.

— Спиш ли с него?

— Не, не спя с него — отвърна тя раздразнено. — Защо непрекъснато ме питате дали спя с този или онзи. Ще спя, с когото си искам.

— Това е добре — рече Мел. — Така и би трябвало да бъде. Искаш ли да си легнем?

— Не, не искам да си легнем.

— Не обичаш ли да се чукаш?

— Обичам да се любя, но не обичам, както го казахте, да се чукам. Какво значи това? Нещата би трябвало да стават естествено.

— Каква е разликата — възрази Мел. — Ако си с някого, който не те възбужда, затвори си очите и си представяй, че е друг. Правила ли си така някога?

Тя не отговори и той продължи:

— Слушай, нямам предвид нещо екзотично. Съгласен съм и на обичайния начин от време на време.

— Тук съм по работа — отряза го Тали, — да върша разни неща, като например да се обаждам по телефона, да пиша писма или пък да ви развеждам из Тел Авив. И Мати, и аз ще се радваме да ви заведем, където пожелаете. — Искаше да бъде честна, без да го обижда. — Личният ми живот обаче не влиза в задълженията ми.

— Е, можем да почакаме — отвърна Мел.

Какво значеше това? Тали не го разбираше. Искаше й се да му каже, че човекът, който бе идвал вчера, е прав. Г-н Банди приличаше на избелели кучешки лайна. Как го беше казал? Цяла купчина. Стига избелелите кучешки лайна да можеха, да се държат егоистично и да не се съобразяват с чувствата на другите.

Искаше и се да се махне от него и от звука на климатичната инсталация и от подносите, пълни с мръсни чинии. Заради г-н Розен остана. Ако се окажеше, че има нужда от нея. Или, за да научи нещо, което г-н Розен би искал да знае. Тя би направила всичко за г-н Розен.

— Е, добре — рече Мел, като стана и прекоси стаята. — Как се казваше пехотинецът?

— Дейвид.

— Дейвид. Когато Дейвид се върне, кажи му да почака.

— Той ще се връща ли?

— Може да съм слязъл долу за малко.

Влезе в 823-та, като свали кърпата от себе си.

БМВ-то изглеждаше така, като че ли бе прекосило с взлом границата с Ливан: цялото надупчено и с изпотрошени задни фарове. Само стъклата не бяха засегнати. Ето защо Валенцуела реши, че е стрелял пехотинецът. Ако Рос се беше опитвал да улучи някого, той щеше да изпотроши стъклата. Но защо пък пехотинецът?

Намираха се някъде в района на Тел Авив, в Рамат Ган58, бе казал Рашад. БМВ-то беше паркирано под една сграда в строеж и бе невидимо откъм улицата. Теди Кас беше отишъл до гарата — на около половин миля на запад — подминали я бяха — за да наеме нова кола. На задната седалка Рашад си приказваше с момчето. Валенцуела беше излязъл от колата и разглеждаше, като някакъв инспектор, незавършената сграда.

Щом Теди се върнеше с новата кола, щяха да прехвърлят в нея от багажника на БМВ-то оръжието и експлозивите. Щяха да я използват временно, докато намереха някоя без документи. Човекът в квартал Атиква, който им бе продал оръжието, бе казал, че може да намери хубава кола. Даже може би американски модел. Сутринта, когато бяха при него, за да си вземат оръжието и експлозивите, той беше разгледал БМВ-то. Прокарал бе ръка по хлътналата ламарина и червената боя по решетката — тогава тя все още не беше надупчена — и бе заключил: „Само че ще ви струва седем хиляди лири на седмица. Хиляда долара.“ „Готово“, отвърнал бе Рашад.

Щяха да зарежат БМВ-то тук. Рашад можеше и да се обади на човека, от когото бе наел колата и на когото плащаше по петстотин на седмица, и да му съобщи, откъде да си я прибере. А можеше и да не му се обади.

Рашад, който си говореше с момчето, възкликна:

— Наистина ли? Значи ги наричат Черните пантери?

Мати кимна със сериозно изражение.

— Не са като вашите Черни пантери, но така им казват. Имаше едно място в Ерусалим на ул. „Кинг Джордж“, където се събирахме, отивахме да пийнем по нещо и да си побъбрим. Всички знаеха, че там е сборището на Черните пантери.

— Не се майтапиш, нали? — попита Рашад.

— Не, не се майтапя. Тъмнокожите сефарадими се наричаме така.

— Все същото е навсякъде — рече Рашад.

— И навсякъде правят едно и също с теб — допълни Мати. — Вкарват те в затвора.

— Хайде де — каза Рашад. — Ти бил ли си в затвора?

— Да, през май миналата година правихме демонстрации в Ерусалим.

— Е, само сте се опитвали да накарате хората да ви чуят нали? Да изразите онова, в което вярвате.

— Бяхме пред Кнесета59, за да говорим със Сапир, министъра на финансите. Полицията дойде и започна да ни бие с палки. В затвора се държаха с нас както с животни, не ни даваха никаква свястна храна. И в Хайфа бях, но преди това. Арестуваха ме, защото обрах един богат турист, откраднах му фотоапарата и часовника. Човече, девет месеца прекарах в Хайфа.

— Невероятно! — удиви се Рашад. — Да срещнеш чак тук някой, който също здравата е загазил. Където и да отидеш, все е едно и също. Ами онзи, за когото работиш сега? Той натяква ли ти го?

— Г-н Розен, ли? — Мати присви рамене. — Той не ми създава никакви проблеми.

— Думата ми беше за онзи в хотела — уточни Рашад. — Не работиш ли за нето?

— Онзи ли? Той е една дебела свиня. Само те гази.

— Да… и се чудя защо г-н Розен работи за него.

— Не, обратното е — рече Мати. — Дебелият работи за г-н Розен.

— Ами?! — Рашад поклати недоверчиво глава. — Дебелият плаща нещо на Розен, не е ли така?

— Така е.

— Тогава Розен работи за дебелия. Не можем да го разберем. Виждаш ли този човек отвън? Знаеш ли, той беше приятел на г-н Розен в Щатите. Отдавна не са се виждали. Иска да си поприказва с г-н Розен, но дебелият не му дава. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Той иска да убие г-н Розен — каза Мати.

— Не. Кой ти надрънка подобни глупости. Онзи дебелият контролира г-н Розен. Хванал го е здраво за топките, както казваме там, откъдето идвам. А този господин отвън, иска да поприказва с г-н Розен и да му каже, спокойно, човече, никой не ти се сърди. Върни се в къщи. Но онзи дебелият е напълнил главата на г-н Розен с разни тъпотии. Г-н Валенцуела иска само да изясни нещата. Само че, по дяволите, г-н Розен си има и някакъв ненормален, който стреля по нас и искаше да ни убие.

— Пехотинецът беше — каза Мати.

— Да, а ти видя ли някой от нас да отвръща на стрелбата? Не, ние не искаме да убиваме г-н Розен. Искаме да говорим с него. Но не знаем къде е.

Рашад гледаше момчето, а то си хапеше устната цялото пребледняло.

Валенцуела дойде при колата, но продължаваше да гледа към улицата.

— Теди идва. Изкарай Али Баба, за да си поговорим.

— Ние вече си поговорихме — каза Рашад. — Мати ми е приятел.