Преследваният

ГЛАВА ТРИНАЙСТА

Жената от Алънтаун, щата Пенсилвания, която беше около шейсетгодишна, каза:

— Боже мой, евреите не пият ли? Прекосих цялата Бен Йехуда чак до Фришман63 и после обратно по булевард Дизенгоф. Ако бях в Ню Йорк, щеше да има поне двеста бара.

Докато седеше в бара на хотел „Пал“, тя разказваше на Мел, че е на екскурзия от фирмата. „Ние сме тук!“, заедно с една седемдесет и тригодишна жена на име Дороти, която не пиела, не пушела, постоянно се оплаквала, кихала и непрекъснато махала е ръка, за да отпъди цигарения дим. Жената от Алънтаун каза на Мел, че има осем внука, че съпругът й работел в стоманодобивните заводи в Бетлем64, а на-скоро открила, че баба й е бяла извънбрачно дете — честна дума — и бащата на баба й е бил евреин. Шокирана била да узнае, че има еврейска кръв и дошла тук, за да научи нещо за еврейската вяра, да види ще може ли да възприеме нещо от тази вяра.

Не беше като да си седиш в стаята Барманът, Ицхак все повтаряше „Заповядайте, г-н Банди“, и му наливаше уиски, сервираше му чинии с маслини, с фъстъци и с чипс. На третата си водка с кола, жената от Алънтаун каза, че ако Дороти не престанела да се оплаква от пушенето й в стаята, щяла да й каже да ходи да се шиба. Мел я попита:

— Знаеш ли на кого ми прилича пианистът? На Садат.

Това му хареса, той си представи как Садат прелита всяка вечер от Кайро, за да свири на пиано в Тел Авив. Жената попита:

— Кой е Садат?

Когато се качи горе, Мел влезе в 823-та. Съседната стая беше тъмна. В нея Тали бе заспала на леглото до телефона. Тя се протегна точно в момента, когато той се доближи до леглото. Лицето и голата й ръка се открояваха на светлината, проникваща от стая 823.

— Помислих, че си заспала.

— Бях, за малко.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не, не искам.

— Можех да си сваля една, с която си побъбрихме в бара, страхотно маце. Вместо това ето, че се върнах при теб. — Отговор не последва. — Пехотинецът не дойде ли? — Не. — Никой да не се е обаждал? — Никой. — Не искаш ли само малко да си поиграем?… Добре, може пък да промениш решението си.

Мел се върна в 823-та, съблече се и си легна. Сигурно човек можеше да си поръча проститутка. Трябваше да провери в бара. Беше почти уверен, че Тали спи гола; или може би само по бикини. Представи си как вратата изскърцва и голото й тяло се очертава в светлината от прозореца, докато тя му прошепва с приятния си акцент: „Г-н Банди, мога ли да дойда при вас?“

Лампата светна и той отвори очи. Не беше Тали. Беше пехотинецът, впил в него поглед, а на главата си носеше бяло кепе.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Парите на г-н Розен. Той ме изпрати.

Мел се поизправи, като придърпа завивката.

— Влизаш, виждаш, не съм захъркал… той къде е?

— Каза, че предпочита никой да не знае.

— Ей, слушай, аз и на него го обясних, ако си иска парите, ще трябва сам да дойде да си ги вземе — рече Мел. — Няма да стоя по средата, докато онези смахнатите се стрелят помежду си. Какво става, ти за него ли работиш? Мислех, че си в отпуска.

— Помагам му да отърве кожата — отговори Дейвис.

— Ами тогава приятни забавления. Трябва да си луд.

— Вместо да говорите, — каза Дайвис — защо не ми дадете, парите и след това може да продължите да си хъркате.

— Казах му, че ако ги иска, ще трябва сам да дойде да си ги вземе. Докато не му ги предам лично, те ще принадлежат на компанията. А ако не си ги вземе, ще ги върна обратно.

— Това последното кога ще стане?

— Още не съм решил. — Мел вече се беше окопитил.

— Може ли да те попитам нещо? Май никак не е трудно да те купят? А ако онези, които търсят Розен, ти платят повече?

— Повече от кого?

— Повече от онова, което Розен ти плаща.

— Къде са те? Искам да поприказвам с тях.

Мел го изучаваше и изведнъж разбра нещо. Пехотинецът беше самоуверен и изглежда знаеше какво прави.

— Идваха ли ви пак на посещение? — попита Дейвис.

Мел поклати глава.

— Не знам къде са, но са някъде наоколо. Разбираш ли, има голяма вероятност да загубиш всичко в тази игра, искам да кажа, да загубиш живота си. Тия типове не се шегуват. Те не спазват никакви военни правила. Вече са наблизо и ще го следят, така че не виждам никаква шибана възможност Рози да се измъкне. — Мел млъкна за момент. — От което пред мен изниква един проблем. Сто деветдесет и пет хиляди долара. Как да ги върна обратно? Мога да измисля някакъв начин, ако се напъна, в това съм сигурен, но ти, доколкото разбрах, си заминаваш след две седмици. И ти е разрешено да вземеш всичките си лични вещи, нали?

— До седемдесет и пет хиляди лири — отвърна Дейвис.

— Боже мой, сигурно все пак имаш някакъв багаж?

— Е, в случай, че човек притежава кола, мебели, такива работи — каза Дейвис. — Значи питате ме, дали, ако се случи нещо с г-н Розен, ще ви прекарам обратно парите до Щатите? Понеже аз съм се грижил за тях!

— Това е идея — рече Мел.

— Да ги занеса в Детройт, в компанията на г-н Розен?

— След като вече не работи за компанията, — рече Мел — ще ги занесеш в кантората ми.

— Така си и мислех — каза Дейвис.

— Ако получиш десет хиляди за тази услуга, — продължи Мел — каква е разликата къде ще ги занесеш?

— А защо да не ги взема сега?

— А защо първо да не си помислиш — настоя Мел — и да ми се обадиш. Аз съм тук. Много ми е любопитно да видя какво ще стане.

Докато той говореше, Тали се появи на вратата, като дооправяше дънките си и вдигаше ципа. Дейвис я погледна.

— Готова ли си?

Тя кимна, а Мел попита:

— Какво е това? Къде отиваш?

— Щом само ще чакате да видите кой ще спечели, — отвърна Дейвис — Тали не ви е необходима, нали така?

От осветения вход на хотела те се гмурнаха в тъмнината на малките часове на нощта и минаха покрай редиците паркирани коли, като търсеха сивия Мерцедес. Тали отново се притесняваше за Мати.

Върнал се към осем часа и се държал особено, заобяснява Тали, много сдържан бил и много малко казал за разходката си с пакета до Хайфа. Да, проследили го били. Да, всичко минало добре. А той къде е бил? С приятели. Тя не можела да понася подобен равнодушен тон.

После забравила за Мати, защото г-н Розен пак се обадил от Ерусалим и говорил с г-н Банди най-малкото половин час.

— Каза ли ти, че е в Ерусалим? — попита Дейвис.

— Не, така както и на г-н Банди, — отговори Тали — поне предполагам, че не е. Другото, което каза на г-н Банди беше, че си е загубил паспорта и чети ще дойдеш, за да вземеш парите. После г-н Банди му говори много дълго.

— Защо му е съобщил за паспорта си?

— Не знам, — рече Тали — това беше само едно от нещата. Дочувах как г-н Розен говори на висок глас на г-н Банди, а след това г-н Банди му отговаряше също на висок глас. После г-н Банди ме разпитва разни работи за г-н Розен, къде живее, къде си прекарва времето. Потърсих Мати, но той беше изчезнал.

Мати беше изчезнал, сивият Мерцедес — също.

Беше нервна, разпитваше го за г-н Розен, докато я караше с камарото на Реймънд Гарсия към апартамента й в квартал Амедина. Трябваше да си вземе някои дрехи. Започна да се успокоява, чак когато си направиха кафе и подеха тих разговор на терасата. Дейвис я увери, че г-н Розен е добре, разправи й подробности за срещата си с г-н Розен и какво се бе случило, каза й къде е той сега, но не и каза какво възнамеряваха да правят. Самият Дейвис не беше съвсем наясно. В главата му се оформяше една идея. Вече си представяше ситуацията овладяна, надяваше се, че ще може да насочи нещата натам. Но все пак още не беше сигурен в Розен и доколко можеше да разчита на него. Странно беше да се вълнуваш заради проблемите на друг човек, като че ли са твои.

Той усещаше тъмнината, която се простираше отвъд балкона на петия етаж, тъмното небе и тънещите в мрак очертания на сградите. Единствената светлина идваше от уличните лампи долу, които се нижеха край лентата на булеварда. Усещаше също и момичето и още нещо, едно особено чувство — искаше му се да я прегърне и да докосне лицето й. Не беше сигурен, че това е само симпатия.

— Ти и г-н Розен изглежда добре се погаждате?

— Да, много ми харесва, че работя за него — каза Тали. — Чувствам се някак другояче, когато не е тук. Липсва ми. Той е много добър човек.

— Като баща ли ти липсва?

— Да, в известен смисъл. Но отношенията ни са по-различни. По-забавен е от баща.

— В какво отношение е по-забавен?

Усети, че си пъха носа в чужди работи.

— Забавен е, защото разправя разни смешни неща. Прави се на сериозен, но знаеш, че се майтапи. Разбираш ли?

Разбираше. Беше забелязал нещо такова, но все още не бе успял да види изцяло забавния г-н Розен. Може би и никога нямаше да го види.

Дейвид зави на север, вече извън Тел Авив, и пое през пустите улици към блока на пехотинците. Тали остана да чака в колата. — Дейвис не изключи двигателя, а се втурна в блока и се качи до стаята си. Не си направи труда да светва. Направо бръкна в едно чекмедже и извади кобура си, в който се беше сгушил автоматичният колт 38-ми калибър. Измъкна и кутия с муниции. После се промъкна по коридора до стаята на Уилард Мимс — пехотинеца от първа дивизия — до чекмеджето във вградения гардероб и беше вече почти на прага да се измъкне, когато Уилард отвори очи и го спипа.

— Кой е там?

— Аз съм, Уилард. Не исках да те будя.

— Какво взе?

— Исках да взема на заем две мини. После ще ти се отплатя.

— Ще ми се отплатиш ли? Как така, бе? Аз си ги донесох от Да Нанг.

— Уилард случайно да имаш гранати?

— Боже мой… — Уилард отметна завивката си.

— Ей, забрави. Имай ми доверие, приятел.

Той изтича по стълбите, изскочи навън и отпраши с колата, преди даже Уилард да бе успял да спусне краката си на пода.

Тали се обърна да види какво бе хвърлил на задната седалка: пистолет в кобур и две тежки метални парчета, които бяха дебели около инч и имаха големината и формата на огънат регистрационен номер на кола. Помисли си, че знае какво е, но не беше сигурна.

— Това експлозиви ли са? — учуди се Тали.

— Мини. Готови за употреба.

— И ги държите в блока си?

— Не официално — отвържа Дейвис. — Едно от момчетата, Уилард, си пази няколко в гардероба. Мисля, че е малко откачил. — Двамата замълчаха, но след кратка пауза, той добави. — Радвам се все пак, че е на наша страна.