Преследваният

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСТА

Те пристигнаха в Ерусалим със синия мерцедес на Розен. Рашад седеше отпред с приятеля си Мати, който караше; Валенцуела и Теди Кас бяха отзад. Валенцуела беше отворил картата си; автоматите узи, беретите и пластичните експлозиви „Ц4“ се намираха в багажника. Идеята дойде от Рашад — защо трябваше да харчат по хиляда долара на седмица за кола, когато Мати имаше ключовете от мерцедеса на Розен. „Да вкараме Мати в отбора, заедно с мерцедеса.“ Те всички се усмихнаха при мисълта да използват колата на Розен Надяваха се, че Розен все пак ще има време, за да го разбере.

В седем сутринта прехвърлиха билото и като излязоха от планинския път, спуснаха се към града. Улицата се стесняваше и лъкатушеше, сгради от розовокафяв ерусалимски камък се издигаха от двете й страни. Минаха през старата част, в далечината се забелязваха модерните високи здания, които изглеждаха много бели в светлината на утринното слънце. Валенцуела гледаше ту към сините пътепоказатели върху сградите, ту в картата си; после завиха, минаха покрай Обединения еврейски колеж и стигнаха до „Кинг Дейвид“.

— Ето то — каза Мати.

Той забави ход и се промъкна покрай непретенциозната каменна шестетажна постройка, която завършваше с два нови допълнителни етажа.

— Това ли е, — попита Валенцуела — прилича на АМХ65?

— АМХ е отсреща — рече позачуден Мати.

— АМХ изглежда така, както би трябвало да изглежда „Кинг Дейвид“ — отбеляза Рашад. — Къде е паркингът за колите?

— Ето там — посочи Мати.

— Завий.

Мерцедесът зави наляво по една странична уличка, после пак наляво, влезе през отворената врата в оградата и мина покрай будката, където седеше пазачът. На паркинга имаше не повече от дванайсетина коли, в две неправилни редици. Повечето бяха обърнати към оградата от страната на улицата.

— Виждаш ли някъде колата му? — попита Рашад.

— Онази там — посочи я Мати.

— Да, спомням си я сега, — каза Рашад — беше долу пред онзи апартамент. Паркирай до нея.

Когато спряха до черния мерцедес, той попита:

— Кой ще влезе?

— Аз — отвърна Валенцуела — и ти, и приятелят ти. Теди ще чака тук.

Мати каза:

— Няма да е лошо, първо да отида и да поприказвам с него.

— Не, лошо ще е — отряза го Валенцуела. — Теди, отвори багажника.

Един по един влязоха през въртящата се врата и минаха покрай купчината куфари на някаква туристическа група, натрупани срещу рецепцията. Валенцуела носеше черно куфарче, след него вървяха Мати и Рашад.

— Сега накъде?

— Нататък — посочи Мати.

Завиха надясно, минаха покрай рецепцията и стигнаха до асансьора. На седмия етаж те пак завиха надясно и се насочиха по коридора към 732-ра. Пред вратата, на пода, имаше поднос с две чаши, празна бутилка шампанско и пепелник с фасове. Валенцуела кимна. Мати се приближи до вратата, изкашля се и леко почука два пъти.

— По-силно — настоя Валенцуела.

Мати почука още няколко пъти.

— Още веднъж — нареди Валенцуела.

Мати почука няколко пъти. Рашад внимателно се наведе и долепи ухо до вратата. Като се изправи, погледна към Валенцуела и сви рамене.

— Добре — рече Валенцуела.

Като си тръгваха, той хвърли поглед към подноса.

— Спомням си, че винаги много държеше на чистотата. Няколко, пъти сме го посещавали в офиса му и все току ставаше, за да изчисти пепелниците.

В асансьора Рашад попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че с него има още някой — отговори Валенцуела. — Не искам да го правя по начин, който мога и да избегна. Но ако не мога, ако при него се намира някаква кучка, която постоянно ще върви по задника му, толкова по-зле за нея, нищо не мога да сторя.

— Може да е пехотинецът? — предположи Рашад.

— Надявам се да е така — каза Валенцуела.

— Не чу ли? — попита Еди.

— Сигурно е камериерката — отвърна Розен.

Той отвори вратата към дневната и за момент се заслуша.

— Много обичат да влизат и да оправят леглото, докато си още в него.

— Сигурен ли си, че беше камериерката?

— Е, не беше този, с когото трябваше да се срещна, този, за когото ти споменах. Имаме си сигнал.

— Нещо не е наред — рече Еди. — Нищо не разбирам. От кого се криеш?

Беше много сладка, като се намръщеше, като се понацупеше. На четирийсет години и отгоре, а направеше ли някоя мила муцунка, знаеше, че човек не може да й устои. Тя беше още по-почерняла отпреди, а белите завивки подчертаваха тена й.

— Казах ти — продължи Розен, — притеснява ме един, с когото не искам да си имам разправии… един продавач на застраховки. — Добре го измисли. — Нали се сещаш какви са? Не приемат откази.

Тази сутрин Розен беше със светлосивите си найлонови наполеонки. Вчера не беше нито обядвал, нито вечерял и се усещаше много изтънял, нямаше нужда да си гълта корема. При първото почукване вътрешно бе подскочил, но после се беше успокоил и дори влезе в банята, за да си измие зъбите. Върна се в леглото и много нежно притегли Еди към себе си. Тя и сутрин изглеждаше добре.

— Слагаш ли си ролки?

— Не и когато косата ми е толкова къса. Когато е по-дълга, отивам на фризьор.

— Харесваш ми така. Жена ми си слагаше розови ролки и мрежичка за коса.

— Значи си женен?

Тя понечи да стане и му се наложи да я задържи.

— Това беше, когато бяхме женени. След като дойдох тук, разведе се с мен. Нямаше никакви взаимни обвинения, никакви разправии, споразумяхме се дори за парите. Тя не би издържала и една седмица тук.

— Хубаво ми е с теб — рече Еди. — Чувствам се… толкова различна. Ето, в твоето легло съм, а дори не знаех женен ли си или си единак.

— Такива сме си и двамата, единаци. Но… ще се опознаем. Ще си поживеем.

— След като приключиш с работата си.

В гласа й се долавяше съвсем лек укор.

— Много съжалявам, наистина — каза Розен, — щях да я отложа, ако можех. Налага се обаче да се видя с този човек. Той ми прави много голяма услуга, която никак не е длъжен да прави. Не мога да му кажа, а бе, я почакай, докато се върна от една екскурзия, която съм запланувал. Нали разбираш?

— Не, не разбирам. Нищо не си ми обяснил — възрази Еди, като отново направи една от своите момичешки муцунки.

В момента това му харесваше, но дали щеше все така да му харесва. Докато беше женен, също се случваха подобни неща. Глупави, дребни неща, които накрая бяха започнали да го дразнят. Начинът, по който тя сядаше в стола сякаш беше кацнала — с изправен гръб и с прибрани крака като се опитваше да изглежда сладка. Или пък заплеснатият поглед — смяташе, че така е много чаровна и твърдеше, че вероятно малко е откачила. Но тя не беше откачила. Беше стопроцентово дете на предградията на Детройт и не знаеше какво значи да си откачил. След известно време той вече не можеше да търпи пълна жена, която се опитва да се държи като малко момиче. Еди беше слаба и стройна. На нейната възраст нямаше повече вероятност да напълнее. Свястна беше, само изпробваше въздействието на някои неща върху него, на някои някогашни физиономии. А може би вътрешно всички те все още се чувстваха като момиченца? Той на колко години беше? По дяволите, на около деветнайсет.

— Ако те избягвах — каза Розен, — щях ли да се обаждам в хотелите, в посолството, у вас… да разговарям с дъщеря ти?

— Трябваше ти паспорта, това е.

— Напомняш ми…

— Той е в хотела. Господи, колко е часът?

— Минава седем. Имаш предостатъчно време.

— Предупредиха ни до девет да сме готови. Автобусът тръгва за аерогарата точно в девет и петнайсет.

— Не се притеснявай, ще те закарам до хотела — успокои я Розен и додаде с нежен глас: — Хайде, Еди, стига сме приказвали.

Той започна да я целува по рамото.

Тя се обърна, притисна тялото си до неговото и каза:

— Паспорта си искаше само, нали? — но този път и нейният глас беше мек и приглушен.

— Ако исках само това — отвърна й Розен, — когато се обадих в „Дан“, направо щях да оставя съобщение да го предадеш на рецепцията, а аз после щях да мина да го взема. Вместо това помолих ги да ми се обадиш, не беше ли така?

— Изобщо не исках да те виждам повече — каза Еди. — Върнах се в Натания, взех такси…

— Знам, трябваше да ти оставя съобщение — опитваше се да я успокои той, — но мислех, че веднага ще се върна… само че нещата се усложниха.

Бяха разнищвали вече тази тема. Въпреки това Розен беше търпелив; закъде да бърза, нямаше нищо предвид за следващия час и половина.

— Представа нямаш как очаквах — рече Еди — да пътуваме заедно, да видя Израел с теб.

— Имам представа — отвърна Розен — и аз го очаквах. И ще го направим, обещавам ти.

Предишната вечер, след като пехотинецът си бе тръгнал, Розен бе отишъл в бара при Силва да пийне едно питие преди лягане и както се беше извърнал на стола, готов да си тръгва, я видя — седеше заедно с още три жени и се беше втренчила в него.

Въпреки цялото му въодушевление, първата част съвсем не беше лесна, той се радваше, че я вижда, изтича и я целуна, усмихваше се, докато тя го представяше на жените от групата „Адаса Холидей“, но направо трябваше да преодолее каменната й физиономия и да я насили, за да го придружи до градината… да поприказват, да си изяснят някои неща. Трудно беше. Жените можеха да бъдат много упорити и тогава човек трябваше да ги убеждава, за да направят нещо, което и те самите искаха. Обикновено е много неприятно, но снощното усилие си заслужаваше. Паспортът му беше в стаята й в „Хилтън“. Тя беше с него и той знаеше, че ще си получи паспорта. После я разведе из апартамента си, неговият дом далеч от дома, и поръча шампанско и две кутии цигари „Уинстън“. Много му харесваше да се люби с нея. С нея можеше да се държи естествено и беше много приятно. Когато й го каза, Еди му довери, че се чувства по същия начин; усещала се непринудено и по незнайна причина никак не стеснявала, нямала никакви задръжки. Ето това е — бе казал Розен. Те бяха предназначени един за друг и нищо нямаше да ги раздели. Освен няколкото дена, в които трябваше да свърши някои работи. Групата й щеше да отлети на юг до Ейлат, за да видят колоните на Соломон и Червено море. Добре, щяха да се срещнат в хотел „Лароме“. Ако нещо му попречеше и не можеше да дойде, щеше да й се обади. Но със сигурност щяха да се срещнат някъде към края на екскурзията й и щяха да решат за по-нататък.

— Жените от групата — обади се Еди, — когато се появя, ще ме гледат толкова особено.

— Кажи им, че си влюбена — отвърна Розен.

— Ще им кажа, че съм прекарала нощта с теб, защото такава е била Божията воля — рече Еди. — Как се спогаждаш с Бог напоследък?

— Господи — възкликна Розен. — Истината е, че напоследък не съм мислил за Него.

Всъщност не беше мислил за теорията си за Божията воля, откакто бе станал пожарът в хотела. Мина му през ума: „Какво щеше да каже Бог, ако застреляше Джийн Валенцуела при удобен случай.“

И отговорът веднага се появи: „Щеше да бъде във възторг.“

След като приключи с пазача на паркинга, Мати се върна на мястото зад сивия мерцедес, където те го чакаха.

— Той каза, че г-н Розен винаги сам идва да си вземе колата.

— Пита ли те нещо? — рече Валенцуела. — Например, защо ти е да знаеш?

— Не, казах му онова, което ми поръчахте — наели сте ме да ви докарам, за да се видите с г-н Розен и се интересувате колата му тук ли е или се е обадил да му я закарат.

Валенцуела се обърна към Теди Кас.

— Колко време ще ти отнеме?

— Само няколко минути. Но трябва да изглежда, като че вършим нещо.

— Ще вдигнем тази на крик — Валенцуела сложи ръка върху багажника на сивия мерцедес. — Ще изглежда, че сменяме задната дясна гума. Мати може да свърши тази работа.

Мати недоумяваше.

— Искате да смените гумата?

— Вдигни я на крик, а ние ще свършим останалото — нареди Валенцуела.

После се обърна към Рашад.

— Ти и Мати след това ще отидете да изпиете по едно кафе, да си поприказвате малко, нали?

Извади картата от джоба си, разгъна я, разгледа някакви стрелкички и кръгчета, отбелязани с мастило и каза.

— Ще се срещнем на улица Агрон, на ъгъла на Агрон и Бен Шимон.

Мати не продума, докато не излязоха от паркинга и не поеха нагоре по улицата покрай хотела.

— Те ще го взривят в колата му, нали?

— Човече, така правят в Ерусалим, но не и в цивилизования свят на бизнеса — каза Рашад.

— Да, така правят в Ерусалим — повтори Мати. — Значи още една бомба и полицията ще помисли, че пак онези, терористите, се опитват да убият евреи. И ще издирват араби, а не американци.

— Ще си поприказваме отново на чаша сладко турско кафе — каза Рашад. — Човече, мислех, че съм ти обяснил как стоят нещата и си разбрал, а ето че продължаваш да се притесняваш.

— Г-н Розен никога, не ми е направил нищо лошо — възрази Мати.

— И на мен нищо лошо не ми е направил — каза Рашад, — но на някои други е направил — с парите си е изпращал хора в затвора. С парите си така изплаши един възрастен човек, че той получи удар и едва не умря. Хайде, човече, престани. Когато видиш купчина лайна, не е нужно да ги настъпиш, за да разбереш, че са лайна, нали?

Мати клатеше глава.

— Не знам.

— Знам, че не знаеш — натърти Рашад. — Точно затова ти обяснявам Ти искаш да промениш Леша та, да изчистиш лайната, изсипани от хората, които обичат да те тикат в тях. Човече, ние правим същото. Някой трябва да ги посплаши, нали? Да привлече вниманието им. Когато Розен види хубавия си автомобил да експлодира, ще си каже: „Може би ще е по-добре да поприказвам с тях. Те наистина са сериозни.“

— Няма да го убиете, така ли?

— Не-е-е, бе човек. Нали ти казвам, ще си поговорим с него, ще видим как ще се държи. Това, което искаме от теб, е да се върнеш в Тел Авив и да не изпускаш дебелия от очи. Можеш ли да вземеш някой автобус или нещо такова?

— Нали съм с колата на г-н Розен?

— Не, приятел, ние ще я използваме. В случай, че ни се наложи бързо да отидем донякъде. Ще кажеш на г-н Банди, че си я върнал на г-н Розен, защото му е трябвала за нещо. После, опитай се, ако можеш, да се залепиш за г-н Банди. Разбираш ли, г-н Розен може и да не е тук. Ние нищо не знаем със сигурност. И може да се обади на г-н Банди, за да му каже къде е. Нали разбираш?

— Да — кимна Мати.

— Г-н Розен си иска парите, нали така?

Мати пак кимна.

— И паспорта си.

— Какво каза? — изненада се Рашад.

— Чух, че Тали приказваше с г-н Банди за парите и за това, че г-н Розен си е загубил паспорта. Когато се върнах снощи.

— И не си искал да ми кажеш? — възропта Рашад. — Пазел си го в тайна?

— Не се сетих по-рано.

— Добре. Значи ще се навърташ край г-н Банди — продължи Рашад. — Кажи му, че ще му вземеш кола под наем, ако иска да отиде някъде. В случай че открием нещо, може да се наложи да се свържем с теб, така че ще се обадим в хотела. Трябва да си някъде наблизо, например във фоайето.

— Ами, ако не му трябвам. На дебелия — попита Мати.

— Не бе, мой човек, ти на нас ни трябваш — каза Рашад, като обви с ръка крехките му рамене, докато вървяха по улица Давид а Мелех66, която минаваше покрай хотела. — Ти си вече в отбора.