Преследваният

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Мел Банди каза на красивата израелка с дънки и блуза, под която не личеше да има сутиен:

— Всъщност, самолетът пристигна десет минути по-рано на Бен Гурион. И какво правят, свалят те от Боинг 707, натъпкват те в някакъв автобус заедно с всички останали, където седиш и чакаш петнайсет минути, за да си наваксат. Как позна, че аз съм г-н Банди?

— Попитах стюардесата — рече момичето. — Тя ви посочи.

— Ти си Аталия, нали?

— Да, или Тали, както ми казват — усмихна се тя. Имаше хубава усмивка, хубави очи и лунички. — Пишехме си от време на време, а ето че сега се срещаме.

— Имаш хубав акцент — заяви Мел Банди. — Хубава си. — Той надзърташе в деколтето на блузата. Вътре нямаше много, но беше изящно.

Момичето беше двайсет и една годишно, наскоро уволнило се от израелската армия, много умно, но с невинен вид, говореше арабски, а също иврит и английски. Не приличаше на еврейка.

Младежът с нея също не приличаше на евреин. Изглеждаше като арабин, или поне отговаряше на представата на Мел Банди за млад арабин, с мустачките и буйната му къдрава коса. В останалото — дънките, чиито краища се влачеха по земята, и разкопчаното яке от изкуствена материя, нямаше нищо особено. Казваше се Мати Харари и беше от Йемен; можело да му се вярва. Но Мел беше срещал доста подобни физиономии в детройтските съдебни архиви. Бял или тъмен, щом е йеменец, всичките си приличаха и все бяха обвинени в някакво джебчийство.

Мел носеше куфарче от крокодилска кожа. Посочи към багажа си с червени и зелени етикети по него, който тъкмо пристигаше в чакалнята по конвейерната лента. Слабичкият йеменец взе двете чанти, като разгони на иврит носачите, а Тали се усмихна и каза нещо на двамата израелски митничари, които ги пуснаха да минат. Това беше всичко. Мел се учуди. Навън, докато чакаше пред летището Мати Харари да докара колата, той каза:

— Мислех, че тук има силна охрана.

— Знаят, че преди да пристигнете са ви проверили, в Ню Йорк или в Атина. — Тали сви рамене. — Нали разбирате, ще го направят само, ако им се сторите подозрителен.

— Доста е горещо тук.

— Да, приятно е, нали?

Мел се потеше в летния си сив костюм. Следващите няколко дни щеше да внимава с алкохола и с този кашер24 с кисел крем — и без това не му харесваше, така че може и да успее да свали около пет килограма. Проклета риза, беше залепнала за тялото му — той разхлаби сребристосивата си вратовръзка и разкопча яката. И тези гадни панталони, толкова бяха тесни. Даде на Тали куфарчето си, свали сакото и като го държеще пред себе си, оправи панталоните си. Искаше му се да свали някъде към дванайсет килограма. Не беше и помислял, че ще е такава жега. По дяволите, когато напусна Детройт там валеше сняг.

Колата беше сив мерцедес. Тали настоя господин Банди да седне отпред, за да може да вижда по-добре, но Мел определи местата: той и Тали ще седнат отзад. Така щеше да вижда всичко, което искаше, момичето щеше да е до него, а и щяха да могат да си поговорят, без другият да ги чува. Но почака с разговора, докато не излязоха от летището и не поеха към Тел Авив през голите поля.

— Чувала ли си се с него, откакто говорихме по телефона?

— Не, не се обади нито снощи, нито тази сутрин — рече момичето. — Не знам къде може да е.

Мел Банди я погледна — изглеждаше наистина загрижена — и се запита, дали не е влюбена в Розен. Защо пък не? Тя работеше за него. Вероятно печелеше повече от която и да е секретарка в Израел. Ако наистина беше само секретарка.

— Не можеш ли да му се обадиш?

— Опитах на три места, нямаше го.

— Той знае ли кога трябва да си вземе парите?

— Да, разбира се. Утре, на двайсет и шести март. Винаги ги е получавал на двайсет и шести март и на двайсет и шести септември.

— Кога го видя за последен път?

— Беше… преди седмица, в Натания. Искаше да изпрати някои писма.

— В Натания? Какво е търсил там?

— Не знам. Може да е искал да поплува в морето.

— Или да хване някое гадже. В онзи хотел ли беше отседнал?

— Не, в друг, не знам защо е бил в хотела, който изгоря — отвърна Тали. Представи си сградата в пламъци и изскачащите от дима хора. — Донесохте ли вестника със снимката?

Мел вдигна куфарчето от пода върху коленете си, отвори го и подаде на Тали една папка.

— Нашият герой — рече Мел — виж дали ще го познаеш.

Тя извади от папката вестникарски изрезки, прегледа статията от първа страница на „Детройт Фрий Прес“, прехвърли другите и се загледа в снимката от информационната страница, във фигурите, загърнати в одеяла, и в голия до кръста брадат мъж със светли панталони.

— Да, тук прилича на израелец — каза Тали, — но за мен няма съмнение, че е г-н Розен. Тази снимка не се е появявала в тукашните вестници.

— Комуникации — отвърна Мел Банди, — имате я във в-к „Таймс“, в „Чикаго трибюн“, в детройтските вестници, може и останалите вестници да са я публикували. Розен се излага на показ, а даже не го знае.

— Той от Натания ли ви се обади?

— Мисля, че така спомена. Но беше — как да кажа — разтревожен, паникьосан. Изплашен до смърт. Виждаш ли, аз вече имах резервация. Казах му да почака и да ми се обади в сряда, късно следобед в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да оправим нещата.

— Значи и без това щяхте да идвате?

— Миналия месец му съобщих, че ще дойда по някое време през март.

— Не знаех — рече момичето.

Тя си бе помислила, че г-н Банди, адвокатът на г-н Розен пристига тук, защото някой се бе опитал да убие г-н Розен. Друга причина за идването му досега не й бе известна. Но не искаше да го пита. Той изглеждаше изморен и омаломощен от жегата, даже при климатичната инсталация в колата.

— Във вестниците нищо не пишеше за човек, който да е стрелял по някого — каза Тали. — Ходих в Натания, но не открих в кое кафене се е случило. Разбрах само, че е напуснал хотела.

Когато стигнаха до кръстовището с магистралата, те поеха по едно платно, което завиваше пряко към Тел Авив, минаха край зелен пътепоказател със стрелки и имена на градове, написани на иврит и на английски — Петб Тиквб, Рамала, Тел Авив и край редица войници, които чакаха на стоп; момичета с къси военни униформени поли и млади мъже с бръснати глави, някои въоръжени с автомати.

— Колко път има? — попита Мел.

Тали го погледна въпросително:

— До Натания ли? Според мен надали е останал там.

— Не, до Тел Авив.

— Ами… още двайсетина минути.

— А парите? Човекът получил ли ги е вече?

— Получил ги е вчера — рече Тали, — ще се обади, щом стигнем в хотела.

— Накарай го да ги донесе колкото може по-скоро.

Тали се поколеба, като се чудеше дали е редно да задава въпроси.

— Лично ли искате да ги предадете на г-н Розен?

— Не знам още — отвърна Мел, — нека видим как ще потръгнат работите.

Чернокожият мъж, застанал до отворения багажник на БМВ-то, направи знак на двамата американци, които тъкмо излизаха от летище Бен Гурион, всеки с куфар и малка чанта, да побързат.

По-възрастният от двамата, който много приличаше на бивш професионален играч на американски футбол и настоящ треньор, беше Джийн Валенцуела. Очите му, присвити заради блясъка на слънцето, шареха между бялото БМВ и потока от коли вдясно, напускащи аерогарата. Валенцуела беше късо подстриган, а спортната му риза беше разкопчана и краищата на яката, подаващи се изпод карираното спортно сако, сочеха към раменете му.

По-младият, Теди Кас, беше дългокос и от време на време прокарваше пръсти през кичурите си. Имаше широки рамене и тесен ханш. Краищата на ръкавите на златистозелената му риза бяха леко завити. Теди Кас рече:

— По дяволите, можехме всичко да си донесем. Всичко, което би ни потрябвало.

Чернокожият ги пришпорваше:

— Хайде, хвърляйте нещата вътре. Онези вече потеглиха.

Валенцуела пристъпи към него и попита:

— Видя ли колата им?

— Син мерцедес. И едно маце с хубав задник се качи вътре.

— В нашата посока ли са? — попита Теди Кас.

— Мой човек — рече чернокожият, — винаги можеш да избираш между четири посоки. Възможно е да отиват в Ерусалим. Възможно е да отиват на север или на юг. Трябва да разберем.

В БМВ-то, което вече напускаше аерогарата, Теди Кас още не можеше да се начуди на преминаването им през митницата — да не се наложи да отварят нито една чанта!

Джийн Валенцуела седеше сам на задната седалка. Върху коленете си беше разтворил пътна карта на Израел. Поглеждаше през прозореца към полето и слънцето, а после поглеждаше в картата.

Чернокожият попита:

— Той видя ли ви в самолета? — въпросът не беше насочен определено към никого от двамата.

— Беше отзад с равините и туристите — каза Валенцуела. — Знам какво е направил мошеникът. Компанията му е купила билет за първа класа, а той го е сменил с туристическа. Печели около един бон. Не зная, може и да ни е видял. Няма значение. Пак ще ни види.

— Можехме да донесем всичко, каквото си искахме — не се успокояваше Теди Кас, — всичко. По дяволите. Мислех си, че ще има такава охрана, че не взех даже някой И-Зи Уайдър.25

— Щеше да е по-евтино, но на кой му пука. Ще си купиш всичко, което искаш — рече чернокожият. — Имиграционните власти питаха ли ви нещо?

— Нали за това говорим — отвърна Теди Кас.

— Не, говорехме за митницата. Имиграционните власти, това е човекът, който ти проверява паспорта — чернокожият караше със седемдесет и пет мили в час, като задминаваше без усилие коли и екскурзионни автобуси. — Този човек погледна паспорта ми, погледна ме и мене. После пак погледна паспорта. След това попита: „Камал Рашад?“ „Същият“ — отговарям аз. Той ме пита къде съм роден. Аз казвам: „Вътре пише. Долтън, щата Джорджия.“ Той ме пи-та къде са родени родителите ми. Аз казвам: „Долтън, Джорджия“. Пита ме къде живея. Казвам: „Детройт, щата Мичиган.“ Искаше да види билета ми, за да е сигурен, че пристигам оттам. Пита ме, кога за последен път съм бил в арабска страна. Казвам му, че никога не съм бил в арабска страна. Той отвръща: „Нали сте арабин?“ Аз му казвам: „Мой човек, аз съм мюсюлманин. Не е задължително да си арабин, за да си мюсюлманин.“

— Камал Рашад, глупости — рече Теди Кас. — Кларънс Робинсън от областния затвор на Уейн и затвора „Джаксън“ в Долтън, Детройт.26

— Доста път съм изминал — каза Рашад — и не мисля да се връщам.

— Ако провалиш още една операция, изобщо никъде няма да се върнеш — рече Валенцуела.

— Той ме видя — заоправдава се Рашад, докато поглеждаше в огледалото — и избяга. Имах само пет куршума в големия стар пистолет. Какво трябваше да направя? След като го изпразних — нали разбираш, имаше хора — нямах време да го презареждам и да го гоня.

— Май не си бил добре подготвен — отсече Валенцуела.

— Нямах време. Трябваше да намеря кола. Трябваше да си купя пистолет. Трябваше да го открия и да го убия само за някакви си двайсет и четири часа.

— Не, не трябваше — рече Валенцуела. — Трябваше само да го откриеш. Точно това казвам — не си се подготвил. Искаше набързо да свършиш работата и да обереш точките. Сега той изчезна и трябва отново да го намерим. Според мен може да се пред-полага, че не е напуснал страната. Иначе Мел Банди нямаше да е тук, за да се среща с него. Това е единственото нещо, което знаем. Но ако изпуснем адвоката, ако ти не се залепиш по-скоро за онзи мерцедес, можем направо да си ходим и да чакаме друг пожар.

— Вече сме се залепили — каза Рашад, — само три-четири коли ни делят.

Рашад се радваше, че отново води в играта.

Валенцуела се наведе напред, за да се облегне с ръце на предната седалка и да разгледа колите пред тях. След малко рече:

— Трябва да намериш друга кола. Няма що, голям си умник, да караш бяла кола с червена боя по цялата предница. Трябва да открием и връзка за оръжие, някое място, където ще имаме избор, а не разни ръждясали боклуци, събрани от полето.

— Тази работа вече съм я свършил — каза Рашад.

— Ако знаехме, можехме да си донесем нашето — пак подхвана своята песен Теди Кас.

Той видя през прозореца да приближават към група войници, които чакаха на стоп и се въодушеви:

— Ей, по дяволите, можем да вземем тяхното оръжие. Видяхте ли това? — Обърна се, за да погледне назад. — Какво носят, М-16 ли?

— М-16 и автомати узи — рече Рашад, — хубаво оръжие. Има трийсет патрона в пълнителя. Сгъни му приклада и ще се побере в куфарчето ти. Но са ми казвали, че ако ги отмъкнеш от някой войник, веднага ще блокират всички пътища в цялата страна и ще те хванат за половин час.

— Харесва ми — каза Теди Кас, — харесва ми как звучи „У-у-зи“.

— Пет стотачки на черно — рече Рашад. — Искаш ли да се изръсиш толкова? Има и хубави автоматични браунинги и берети парабелум за по две стотачки. Много ги използват.

— А експлозиви? — попита Валенцуела.

— Не съм питал колко струват — отвърна Рашад, — реших, че това е по твоята част.

Той намали, когато видя, че мерцедесът на две коли пред тях, завива надясно по напречната магистрала. Рашад се ухили — „Улесняват ни. Отиват в Тел Авив.“

Всичките хотели с пет звезди в Тел Авив са на Средиземно море по протежението на плажната ивица, дълга една миля: „Дан“, „Континентал“, „Плаза“, „Хилтън“ и „Пал“.

Мел Банди зърна „Хилтън“, когато влязоха от юг по Хайаркон27 и завиха край „Пал“. Хотел „Хилтън“ изглеждаше по-нов и по-модерен. „Пал“ имаше по-компактен вид, най-новото му крило беше издадено напред и построено върху колони, а паркингът и главният вход се намираха под тях. Тали каза:

— О, да, „Пал“ е прекрасен хотел.

Мел Банди не беше сигурен в това.

Той слезе от мерцедеса и се вмъкна във фоайето, оправяйки панталоните си, които пак бяха залепнали за задника му, изчака, докато Тали нещо говореше с хората на рецепцията на иврит и като че ли спореше с тях — хубаво, не се оставяше да й пробутват боклук. После се появи управителят, г-н Шапира, който изглеждаше очарован да се запознае с г-н Банди от Детройт. Мел се учуди, но се почувства по-добре.

Отправяйки се към асансьора, той попита:

— Апартамент ли взе?

Тали погледна двата ключа, които държеше:

— Не знам, мисля, че са две съседни стаи.

— Казах им, че искам апартамент.

— Сега ще попитам г-н Шапира.

— Остави — рече Мел, — качи куфарите горе и се обади на човека от посолството. Ще погледна стаите. Ако не ми харесат, тогава ще ги сменим.

Тали каза да, разбира се. Не знаеше дали този господин Банди й харесваше. Изобщо не беше като господин Розен.

Бялото БМВ с включен двигател чакаше на Хайаркон пред „Пал“.

— Накъде е „Хилтън“ оттук?

Валенцуела пак се беше навел напред, загледан през предното стъкло.

Рашад го посочи — онзи там. Само паркът „Индепендънс“ е помежду двата хотела. Можеш да из-припкаш дотук за две минути.

— По-добре изглежда от този тук — рече Теди Кас.

Но Валенцуела беше човекът, който щеше да реши. Той отряза:

— Не обичам да тичам. Искам да бъде съвсем наблизо, на същото място.

— Откъде можех да знам, къде ще отседне? — каза Рашад. — Нали разбираш, той не ми се обади, за да ми съобщи.

Валенцуела не си направи труда да му отговори. Обърна се към Теди Кас:

— Влез вътре и им кажи, че имаме резервация. За две стаи. Чакай малко, кажи им, че си приятел на г-н Банди и открий в коя стая е той.

Теди Кас се измъкна от колата и влезе в сянката на паркинга, под новото крило.

Валенцуела се беше облегнал назад, замислен.

— Къде е срещата за оръжието? Далече ли е?

— На другия край на града, в квартал Атиква.

— Ти и Теди ще отидете там следобед. Но ще трябва да внимаваш. Иначе Теди ще изкупи целия проклет склад.

— Срещата ни е довечера. Той не е човек на когото можеш да се обадиш и да му кажеш, а бе, я да променим срещата за три и четирийсет и пет.

— Добре, довечера да бъде. Как го откри?

— Нали отидох с едно име. Приятел на приятел.

— Пет стотака за автомат узи, така ли?

— Такава беше цената вчера. Може и да се е променила.

— Няма да се притесняваме за това. Няма да се изхвърляме, но няма и да се стискаме. А пистолети!

— Предполагам, че можем, да си купим пистолети и на ъгъла на улицата. Този човек си пада по екзотични оръжия.

— Теди искаше динамит или малко пластичен взрив „Ц4“. Въобразява си, че с тези проклети войни тук има всичко.

— Ако разполага на склад — отвърна Рашад, — нали разбираш, човекът прехвърля стоката през границата в Ливан, продава всичко, до което може да се докопа.

— Ще му направим по-добро предложение — рече Валенцуела.

Когато Теди Кас се появи и тръгна обратно към колата, видяха го да им кима доволно.

— Добре, Кларънс Рашад — рече Валенцуела, — отмени резервацията и идвай. Ще ти покажем как се изпипва една работа.