Преследваният

ГЛАВА ДЕСЕТА

Щеше да поеме на запад по Нордау до Ибн Гвирол, а после по Хайфа Роуд50. След кратко спиране в Херцлия, можеше да продължи на север, да отиде до Голан51 или до Метула52, за да види дали има някакво движение по границата — терористи, които да се промъкват нелегално. Можеше да поговори с граничните патрули. И пак щеше да стигне до Синай — за един ден.

Дейвид включи камарото на скорост и стигна почти до пресечката. Ненормалният черен мюсюлманин изскочи на улицата точно пред него, като се ухили и вдигна ръка. Дейвис го позна, не беше възможно да не го познае, и спря. В следващия момент онзи вече беше отворил вратата и се качваше.

— Накъде сме?

Дейвис сложи лоста на нулева скорост. Нахълтва-нето не му хареса, но не му остана време да реагира.

— Отивам на север.

— Чудесно — каза Рашад, — готов съм да опозная страната.

Дейвис не помръдваше и Рашад се намести.

— Не бих искал да ти обърквам плановете, мой човек. Ако не съм желан, само ми кажи. Но ще ти бъда благодарен, ако ме закараш извън Тел Авив. Това място започна да ме потиска?

Дейвис запали колата и зави по Нордау.

— Целият този нощен живот, разните кръчми, като онази на Норман? Човече, много са приятни, но започват да ти дотягат. Май тогава с теб щяхме да ходим за китайска храна.

И така нататък. Рашад дърдореше Дейвис шофираше. Рашад се възхищаваше на колата и казваше, по дяволите, това нещо трябва да ги издуха всичките по пътя, даже и мерцедесите щяха да се влачат зад тях. Дейвис започна да се отпуска. От време на време, на светофарите, когато някой надуеше клаксона зад тях, Дейвис форсираше двигателя няколко пъти с натиснат съединител, заглушаваше онзи с клаксона, после го отпускаше и камарото излиташе от кръстовището. Детски игри, бензинът струваше долар и шейсет цента галона. На моменти това му харесваше, а пък чернокожият си умираше от кеф. Не беше чак толкова неприятен, когато не се опитваше да се прави на интересен и кротуваше. Чернокожият попита, дали чантата е всичкото, което Дейвис е взел със себе си. Тя беше на задната седалка. Дейвис отговори, че си носи и други неща в багажника. Някои списания, които му бе изпратила леля му. Рашад каза, че обича да пътува с малко багаж. Той отвори своята чанта, извади оттам едно кафийе в черно и бяло и си го сложи. Каза, че било страхотно и наистина си вярваше, че е страхотно. Опитваше се да бъде забавен и дружелюбен, но беше досаден.

На магистралата Хайфа Роуд Дейвис рече:

— Ще трябва да се отбия в Херцлия. Едно градче наблизо.

— Много ли ще се бавиш? — Рашад се засмя и свали кафийето. — По дяволите, като че ли има някакво значение, човече. Аз дори не знам къде отивам. Но ако искаш да се отървеш от мен, само кажи. Няма да ти се разсърдя. Ти беше много добър и аз оценявам жеста ти. Мисля, че след като снощи си по-бъбрихме и се запознах с приятелите ти, започнах да се чувствам и аз един от тях.

— Смятам, че няма да се забавя много — отговори Дейвис.

Глупав беше. Да омекне толкова, само защото е почувствал съжаление. Нищо повече не каза, докато не пристигнаха в Херцлия и не поеха по улиците, край които се редяха множество нови блокове.

— Търся Билу. Това е името на улицата.

— Не си ли идвал тук преди?

— Не, той не ми е приятел — каза Дейвис — трябва само да мина и да се видя с един човек за малко.

Розен чу колата, ревящия двигател. Излезе на балкона и я видя да влиза в паркинга отсреща: лимонено-зелена американска кола, която се открояваше сред по-малките европейски коли. Това трябва да беше пехотинецът.

Само че в колата имаше и друг. Розен се взря в шофьора с бялото кепе, който излезе, измъкна една чанта, затръшна вратата и тръпна към блока.

По навик Розен се дръпна навътре. Оттук също виждаше колата и човека, останал на предната седалка. Не можа обаче да види лицето му, докато той не спусна прозореца и не се приведе, за да погледне нагоре към сградата. Розен бързо се отдръпна още по-навътре.

Човекът в колата беше чернокож.

Не, не можеше да е същият, помисли си Розен. Този сигурно беше пак някой пехотинец или някой, който работеше в посолството. Като чу, че асансьорът, който се намираше малко по-надолу по коридора, се качва, той отново излезе на балкона. Негърът беше все още в колата. Ако това беше човекът от Натания, надали щеше да седи така със скръстени ръце. Розен отиде до вратата на апартамента и я открехна, после се върна до масата срещу вратата, върху която лежеше отворено дипломатическото му куфарче. Малкият автоматичен пистолет, който извади оттам, беше увит в салфетка.

Не беше сигурен, че човекът с кепето е пехотинецът на име Дейвис. Нито пък, че този човек идваше при него. Мина му през ума, че щеше да направи по-добре, ако беше изчакал, дообмислил нещата, ако беше избрал друго място. Това като че ли беше прекалено близо до Тел Авив. Бяха пристигнали за двайсет минути. Може би трябваше да се срещнат някъде в пустинята Негев. Те щяха да оставят парите и да си тръгнат, а той щеше по-късно да си ги прибере. Не трябваше да прибързва така. Онзи, не-познатият, вече чукаше на вратата…

— Казвам се Дейвис. Нося нещо за г-н Розен.

— Докажи ми, че се казваш Дейвис — рече Розен.

Той затвори куфарчето си. Дейвис видя пистолета, който беше насочен към него. Малък берета 32-ри калибър, със седем патрона. Не беше лошо оръжие, ако човек умееше да го използва.

— Вие ли сте г-н Розен?

— Дай да видя нещо с името ти.

Дейвис остави чантата на масата. Извади портфейла от джоба си, отвори го и протегна ръка към Розен, за да може да види личната му карта от пехотата. Много беше стар за Тали. Не можеше да си ги представи двамата да го правят Той можеше да й бъде баща. Дейвис се чудеше, дали да не му вземе, беретата, „Не, остави го.“ Човекът беше нервен и имаше защо.

— Кой е онзи в колата?

— Някакъв, който си мисли, че е мой приятел — Дейвид пъхна обратно портфейла в джоба си.

Розен се втренчи за момент в него. Не го разбра, но сега нямаше никакво намерение да обсъжда това. Попита:

— Знаеш ли какво ми носиш?

— Да, разбира се. Пари.

Дейвис извади куфарчето от чантата си и се пресегна, за да го постави върху другото куфарче. Гледаше как Розен го отваря.

— Извинете, че ви питам, но името ви е Ал Розен, нали така?

— Точно така.

— Случайно да сте играли на трета позиция53?

С ръце върху куфарчето, Розен го погледна.

— Възрастта съвпада — продължи Дейвис — онзи игра за „Дъ Индианс“54 и бе обявен за най-големият играч на 53-та година, ако не се лъжа. Удари четирийсет и три топки извън игрището, водеше лигата с триста трийсет и шест точки.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Ти си първият човек тук, който ме пита за това — отвърна Розен. — Според теб на колко години съм бил тогава?

— Не знам. Някъде около двайсетте.

— Той имаше триста трийсет и шест точки — каза Розен, — но Мики Върнън поведе лигата през онази година. Победи го с 0,001 процента. Направи триста трийсет и седем точки.

— Така ли? — Дейвис беше заинтригуван и вече не се притесняваше. — Не си спомням какво стана с него след това. Бях само на единайсет години.

— С Розен ли? Оттегли се на трийсет и една години. Гринбърг, кучият му син, не му даде повече от 27 500, за да приеме да се върне и Розен рече, майната му. Той вече се беше насочил към бизнеса с комисионни.

— Гринбърг от „Дъ Тайгърс“?

— Да, но тогава той беше мениджърът на „Дъ Индианс“.

— Това вече не си го спомням — каза Дейвис.

— Ами аз съм десетина години по-стар от теб — поясни Розен, като отваряше куфарчето. — Значи спомняш си за Ал Розен?

Той извади отвътре един лист и докато го четеше изражението му започна да се променя: ту се мръщеше, ту се вторачваше в написаното. Но между двете изражения за Дейвис почти нямаше разлика. Нещо не беше наред. Приближи се, за да погледне в куфарчето. В него нямаше никакви двеста хиляди. Само една пачка от стотачки.

— Знаеше ли за това — Розен пак се беше втренчил в него — изпратил ми е само пет хиляди. Нищо повече.

— Мислите, че съм ги взел аз?

— Попитах, дали ти е казал нещо, дали ти е казал защо го прави?

— Не, вчера той сложи вътре двеста хиляди. С очите си видях.

— Ти преброи ли ги?

— Той каза колко са. Имаше двайсет пачки от по стодоларови банкноти.

— От колко време работиш с Тали и получаваш пакетите?

— Този ми е третият — рече Дейвис, — понякога получавах и писма.

Розен размаха листа хартия.

— Адвокатът ми пише: „Не съм сигурен, че можем да се доверим на пехотинеца.“

Дейвис беше свикнал да стои пред началниците си мирно или свободно. Не се впусна в никакви обяснения. Нямаше нужда, защото с г-н Розен той се чувстваше много по-добре, отколкото с г-н Банди. Той уважаваше г-н Розен.

— Адвокатът ми пише, че поради обстоятелствата не можем да имаме доверие на никого. „Никого“ е подчертано. Моят адвокат, който е тук вече от два дена, пише: „Нека това да бъде един опит. Ако получиш петте хиляди, ще знаем, че имаме сигурна връзка.“ — Боже мой! — „… и аз ще се чувствам по-сигурен, докато изпълнявам задължението си да ти предам цялата сума“

— Написаното доста се различава от приказките му — каза Дейвис.

— Проклет адвокат — изръмжа Розен. — Задължението му! Това не е негово задължение, той няма нищо общо с парите!

— Защо не го уволните? — попита Дейвис.

— Той пише, че ако получа тези пари и така нататък. Но не пише какво ще стане, ако не ги получа. Забеляза ли? — попита Розен. — Добре, а кога няма да ги получа? Първо, ако ти избягаш с тях. Второ, ако аз, по някаква причина не се появя. Но щом знам, че парите пристигат, каква ще е единствената причина, поради която няма да съм тук? — Розен млъкна очаквателно.

Дейвис поклати в недоумение глава.

— Ще бъда мъртъв, ето я причината — отсече Розен. — Кучият му син, чака да види дали няма да ме пречукат, преди да предаде парите. Аз трябва да си спасявам живота, а той се притеснява, той е обезпокоен, пише, че иска да се чувства сигурен, докато изпълнявал задължението си.

— Да се върна ли да ги взема? — попита Дейвис.

Розен се взря в него и изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш още сега? Ще го направиш ли?

— Нали пише, че иска да се увери в сигурността на връзката. Ами хайде да му покажем, че я е установил. — Той видя как Розен бръкна в куфарчето и извади няколко стотачки. — Няма нужда. Хилядарката, която г-н Банди ми даде, покрива всичко.

Розен се замисли.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме това?

— Четирийсет минути. Ако г-н Банди е там и ги е приготвил.

— Ще ги приготви — рече Розен.

Той отиде до телефона, който се намираше на бара, отделящ кухнята от дневната. Набра някакъв номер и помоли да го свържат с г-н Банди.

Сега адвокатът щеше да бъде сдъвкан. Дейвис се радваше и нямаше търпение да чуе. Но не искаше да изглежда, че подслушва. Това не беше негова работа. Докато излизаше на балкона, чу Розен да казва: „Тали, дай ми Мел… Да, тук е. Всичко е наред.“ Гласът му беше спокоен; контролираше се, знаеше какво да каже. Дейвис го хареса. Опитваха се да го убият, а той все още се владееше много добре.

— Мел, получих бележката ти… Мел… — Розен слушаше. Не можеше да вземе думата.

Дейвис си представи как адвокатът, пъхнал ръка в джоба на светлосините си панталони, докато говореше, рееше поглед по стената.

Дейвис се загледа в лимоненозеленото камаро, в бялата лента — не беше забелязал, че лентата не минаваше през покрива, а само през предния капак и багажника. В колата, както изглеждаше, нямаше никой. Чернокожият, новият му приятел, не беше вътре.

— Мел, ти си прекрасен. Оценявам загрижеността ти… Разбира се че не, разбирам…

Дейвис беше учуден от тона на г-н Розен, от търпението му.

А, ето го. Чернокожият беше в края на паркинга до една кола и приказваше с някого вътре. Освен човекът зад волана отзад имаше още един или двама.

— Разбирам, Мел, че ти не искаш да протакаш… Мел, би ли направил нещо за мен? СЛОЖИ ПРОКЛЕТИТЕ ПАРИ В ЕДНА КУТИЯ И ГИ ДРЪЖ ПОД РЪКА… ВЕДНАГА!

Дейвис дочу, как Розен затръшна телефона.

— Готово — каза Розен, възвърнал спокойния си тон.

— Може би трябва да дойдете за малко — повика го Дейвис.

— Какво има?

— Познавате ли някой притежател на бяло БМВ?

Теди Кас седеше зад волана. Валенцуела беше отзад с притесненото или болнаво момче, Мати Харари, което беше скръстило ръце.

— Според него е на най-горния етаж — рече Валенцуела. — Номер 23 ли каза?

Мати кимна.

— Името му го няма на пощенската кутия, освен ако не е написано на иврит — съобщи Рашад — има малък асансьор и стълби, доста е тъмно. Мисля, че това е добре. Искате ли да ми дадете от онези неща в багажника?

— Когато си отиде пехотинецът — отряза го Валенцуела.

— А какво да правя, докато той излезе? — попита Рашад. — Ей така, да си стоя тук ли?

— Не, докато излезе, по-добре се навъртай някъде зад сградата — отвърна Валенцуела. — Така ще си помисли, че ти е омръзнало и си си тръгнал.

— А него какво ще го правим? — допита Теди Кас, като се извърна и кимна към Мати.

— Той ще дойде с нас и ще почука на вратата.

— Колата е същата — каза Розен, — даже се вижда как ламарината отпред е хлътнала. Кучият му син, с онова арабско нещо на главата.

— Той ми го показа — рече Дейвис. — Боже мой, и представа си нямах. А се опитваше да ми се хареса.

— Не те обвинявам — каза Розен.

Беше застанал далече от парапета, така че едвам виждаше БМВ-то над него.

— Откъде би могъл да знаеш. Може би… може да са те видели с Тали?

— Сигурно така е станало, във фоайето. А се спрях за не повече от минута.

— Да, и после чернокожият се качва в котата ти-каза Розен. — Мисля, че онзи отпред е младият с дългата коса. Не му знам името. Вал сигурно е отзад. Ако видиш някой, който да ти прилича на полицай в цивилни дрехи, това е Вал. Или пък някой с вид на шибан защитник от А футболна група или нещо такова.

— Чернокожият рече, че се казвал Камал Рашад.

— Да, сега всички имат едни такива много хубави имена — отвърна Розен, — араби от Алабама. По дяволите, не знам…

Той се обърна, за да влезе в стаята, но след това пак се върна на балкона.

Дейвис проследи с поглед негъра Рашад, който сега се отдалечаваше от БМВ-то, мина през няколко празни места, а след това зад няколко коли и се запъти към камарото.

— Розен, коя е вашата кола? — попита Дейвис.

— Онази черната до тротоара.

Беше черен мерцедес, с четири врати.

— Те знаят ли, че точно тя е вашата?

— Не вярвам, откъде биха могли да знаят.

Мерцедесът се намираше непосредствено до камарото. Можеха да изтичат, да стигнат до колите — и след това?…

БМВ-то само трябваше да даде на заден ход и щеше да запуши изхода им. От двете страни на улицата имаше храсти; невъзможно беше човек да се провре през тях, за да избяга. Е, можеше и да стане, но можеше и да се заплете.

Ако останеха тук прекалена дълго, онези от БМВ-то щяха положително да се качат, нали искаха да убият Розен, а и знаеха, че е горе.

Дейвис осъзна, че беше започнал да се вълнува. Това беше хубавото чувство. Даже не беше точно чувство, напрягаше се да измисли какво да направи, за да овладее положението. Или трябваше да бягат или да убиват.

Имаше и една друга възможност — да извика полицията.

Долу на паркинга е спряла подозрителна кола. И после? Някой израелски полицай щеше да пристигне с бялата си кола. Но ако онези — хората в колата долу — имаха сериозни намерения, сигурно щяха да застрелят полицая. Дейвис се опита да си представи, как се обажда в полицията, как започва да им обяснява по телефона на английски и се проточва цяла една дълга история.

Можеше да се обади в посолството. Да хване някой, който да говори иврит, да му обясни нещата и да го накара да се обади в полицията. Колко време щеше да отнеме това? Чернокожият отваряше вратата на камарото и вадеше оттам чантата си, като гледаше нагоре към сградата.

Те сигурно са въоръжени. Може и да станат нетърпеливи.

— Той с какво стреля по вас? — попита Дейвис. — Чернокожнят?

— Не знам. С някакъв пистолет.

Дейвис влезе в стаята и взе беретата.

— Зареден ли е?

— Да, проверих го — отговори Розен.

— Имате ли още патрони?

— В куфара са. И още един пълнител.

Дулото на беретата беше дълго девет сантиметра и едва се подаваше от ръката на Дейвис, докато държеше пистолета с пръст върху предпазителя.

— Можете ли да стреляте с него?

— Имам го, откакто съм дошъл тук — каза Розен.

— Питам, дали дупчите точно в целта — повтори Дейвис.

— Стрелял съм няколко пъти в пустинята.

Той сигурно не можеше и стената да улучи, но никога нямаше да си го признае.

— Доста шум вдига за размера си, нали? — каза Дейвис. — Мисля, че е по-добре, да направим нещо, отколкото да седим тук и да се чешем по задниците.

— Какво например? — попита Розен.

Нервен беше, но се владееше. Това беше добре.

— Нали искате да се махнете оттук? — продължи Дейвис. — Какво ще кажете да докараме полицията?

— Полицията ли? И какво ще им кажа, че онези долу ме дразнят? Слушай, ако им се наложи, те ще избият и полицаите. Мисля, че не разбираш какви хора са това?

— Казах да докараме полицията. Не съм казал да й се обадим и да им кажем нещо, което не можем да обясним — възрази Дейвис. — Ще дадем на вашите приятели малко време да се ометат. Така ще го направим, че вие да не се забърквате и да не трябва после да отговаряте на разни въпроси.

— Как?

— Вземете си парите и каквото още ще вземате, слезте долу и чакайте. Като ги видите да си заминават, внимавайте накъде ще тръгнат. Вие поемете в обратната посока.

— Ти къде ще бъдеш?

— Не се притеснявайте за мен. После, като се измъкнете, къде ще отидете?

— Боже мой, докато съм тук, не виждам как мога да отида където и да било; трима-четирима ме чакат долу…

— Хайде г-н Розен. Досега се владеехте — рече Дейвис, — няма да започнете да се паникьосвате. Кажете ми къде най-вероятно ще отидете.

— Предполагам, че в Ерусалим — отговори Розен, вече със спокоен тон, — в хотел „Кинг Дейвид“.

— Добре, по-късно ще ви се обадя, за да видя как сте.

Розен отново се беше намръщил и се опитваше да проумее нещо.

— Каквото и да правиш, то все влиза в хилядарката, която Мел ти е дал, така ли?

— Вие прекалено много се притеснявате за пари — отсече Дейвис.

Дейвис почака две минути на балкона с беретата, резервния пълнител и кутията с патрони, за да може Розен да слезе долу — видя, че чернокожия с чантата пак стои до БМВ-то; дългокосият шофьор беше излязъл от колата и стърчеше от другата й страна. После чернокожият се отдалечи и тръгна през тревата към страничната част на сградата.

Дейвис имаше вече план накъде ще стреля, а когато започна с беретата и внезапен пукот раздра тихия следобед откъм сенчестата страна на сградата — вече знаеше къде точно искаше да попаднат куршумите. Продължи да стреля равномерно, като първо накара чернокожият да притича обратно до колата, после одраска покрива й и принуди онзи, дългокосият, да залегне. Четири, три, две, още един. Извади празния пълнител и вкара другия с дланта на ръката си, като започна да стреля по асфалта около колата — надяваше се, че някой вече се е обадил в полицията — улучи вратите на няколко пъти, но внимаваше да не засегне двигателя или прозорците. Не искаше да развали колата и не искаше да нарани някого нарочно. И преди беше стрелял и убивал хора, които не познаваше, но сега целта му не беше да убива. Сега само хвърляше камъни по гаргите в полето, за да ги разгони оттам; не беше в Кхе Сан или Да Нанг или на кота 881. Презареди пълнителя и даде още три изстрела, после презареди и втория преди да изпразни първия и пак да го презареди. Чу сирените, пронизителният вой ставаше все по-силен. Изчака, за да даде време на онези в колата също да чуят сирените и да размислят, после изстреля още пет куршума. Колата се изнасяше. Изкушаваше се да изстреля един куршум по предното стъкло, но това можеше да обърка нещата, да ги забави. Сирените си вършеха работата, воят вече наближаваше от различни посоки. Изстреля още два куршума, смени пълнителя, стреля три пъти, докато БМВ-то се изнасяше и изпразни пълнителя в задните фарове, когато колата се стрелна по улицата и зави надясно.

Розен беше вече навън… качваше се в колата си.

Хайде, изчезвай по-бързо!

Розен успя. Вече беше излязъл на улицата и потегляше бавно — това беше хубаво — когато три полицейски коли с виещи сирени наближиха стремително към сградата по улица Билу.

Дейвис използва ризата си, за да изтрие отпечатъците по беретата. После хвърли пистолета, заедно с резервния пълнител и кутията с куршумите, през балкона в гъстите храсти пет етажа по-долу.

Една кола прегради пътя му преди още да беше отворил вратата на камарото. Попита ги, какво става, по дяволите. Те го пребъркаха, погледнаха в чантата му и поискаха да видят личната му карта, докато нови полицейски коли продължаваха да прииждат, а полицаите да се трупат около сградата. Дейвис им отправи разтревожен и уплашен поглед. Те го попитаха дали живее тук. Каза им, че е бил само на гости. Започнали да стрелят и той се зачудил това началото на нова война ли е или съпругът на домакинята се е върнал ненадейно. Но каквото и да е било, той се маха оттук.

Можеше да продължи да им разправя разни врели некипели, стига да искаха да стоят и да го слушат.