Преследваният

ГЛАВА ШЕСТНАЙСТА

Три часа, след като бяха излезли от Ерусалим, а сега се намираха някъде сред пустинята Негев, те не изпускаха из очи зеленото камаро — песъчинка, точка на пътя, на четиристотин ярда, или приблизително толкова, пред тях. Рано или късно камарото щеше да се повреди или да му свърши бензинът или пък щеше да се опита да се скрие и тогава те щяха да ги пипнат. Щяха да пипнат Розен и пехотинеца. Сигурно пехотинецът караше.

Валенцуела се беше загледал в пътя — през Теди и Рашад, които седяха отпред, — в магистралата с две платна, която бягаше към безкрайността през равния пустинен пейзаж, безцветен или кафяв, с отсенки на изсветляло мръсно зелено и която като че ли някой бе начертал с линеал. Мъртва земя — Мъртвото море на изток, беше останало някъде назад. Валенцуела местеше поглед от пътя към картата, която лежеше разгърната върху коленете му.

Скоро щяха да ги пипнат.

Имаше само два пътя на юг. Единият следваше йорданската граница, а другият, по който караха, свързваше градовете в пустинята Негев. Осемдесет и пет километра до Беершеба със засадени отстрани млади евкалиптови дървета — в града на два пъти почти бяха задминали камарото, докато се бутаха сред уличното движение, а на много места бяха минали на червено по булеварда, докато излязат близо до арабския пазар. Оставаха двайсет и седем мили до Димона67 и сивият мерцедес продължи на изток покрай калиевите мини, после се върна на магистралата, но неочаквано камарото изчезна и те рязко завиха, осъзнавайки, че то беше поело по някакъв второстепенен път на юг от Димона; най-накрая видяха праха от гумите му, който се стелеше из въздуха по пътя за Мизпех Рамон.

Вече бяха на двеста трийсет и седмия километър на юг от Ерусалим, което правеше около сто четирийсет и пет мили. Според картата на Валенцуела нямаше преки пътища на юг от Мизпех Рамон, нямаше нищо освен Ейлат, израелското пристанище на залива Акаба, На Валенцуела му хареса начина, по който се оформяше работата, но започваше да става нетърпелив.

— Тук някъде ще бъде удобно за нашата задачка — каза Валенцуела.

Рашад се обърна.

— Колата не я бива на паважа. Трудно заобикалям дупките.

— Трябва да се регулира — каза Валенцуела — колко пари има онзи шибаняк, а се е стискал.

— Не, с медалите нещата стояха така — заобяснява Дейвис. — Медалите бяха нещото, за което мислиш чак след това. Не отиваш, за да спечелиш някой, за да се накичиш, освен ако не си мръднал. Във Виетнам обаче имаше хора, които грабеха всичките медали, до които можеха да се докопат. Но там имаше инфлация на медалите. Подофицерите и офицерите от полесражението, които само даваха заповеди, се награждаваха един друг, и човек не можеше да разбере каква е истинската стойност на медала, нали разбираш, освен ако някой не е ранен от граната или нещо такова. Виждаш даден ефрейтор със Сребърна звезда, докато майор, който е извършил същото, получава Почетния медал на Конгреса68. Така беше.

Розен седеше полуизвърнат и гледаше през задното стъкло. Нервен беше, развълнуван и бъбрив.

— Мисля, че ни догонват.

— Виждам ги — каза Дейвис. — Добре се движим.

Той беше на около петстотин метра пред мерцедеса, водеше ги и внимаваше да не изгуби пътя.

Пътят беше широк около четири метра, тесни ивици паваж, попукани и с дупки, после ивиците внезапно свършваха и продължаваха в утъпкания чакъл, който се простираше с мили, преди паважът отново да се появи внезапно, малко бетон и телефонни жици, едийственият признак, че някой някога е бил тук. Останалото беше храсталаци и избелели камъни.

Дейвис караше с около шейсет и пет — седемдесет мили в час, стиснал волана с две ръце, за да може да устоява на трептенията му. Не беше лесно. Горещо беше и вятърът много силно свистеше. Резервоарът беше все още пълен до половината. Дейвис се чувстваше добре, погледна в огледалото, после към кафяво-червеникавите планини на изток — бяха с цвета на Марс — и попита Розен дали знае защо Червено море се нарича така, отклонявайки го по този начин от мислите му.

— Защо?

Защото, виждаш ли онези планини и цвета им? Като мръсна мед са. Те се простират чак до Саудитска Арабия и разправят, че отражението им във водата прави морето да изглежда червено.

След няколко мили щяха да стигнат до крайпътен камък и страничен път — не път, по-скоро пътека, която водеше на изток към планините. Нямаше много време. Сети се за нещо.

— Погледни в жабката — каза Дейвис.

Беше забравил, че Тали бе сложила вътре един пистолет, когато тръгнаха от апартамента й — берета парабелум 22-ри калибър. Малък калибър, но иначе оръжието беше ефикасно и зловещо. Розен го беше взел и го изучаваше.

— Зареден е — предупреди го Дейвис. — Задръж го за-себе си.

Мините бяха на задната седалка, около всяка беше увита жица, дълга приблизително около триста фута69.

Щяха да са му необходими няколко минути, за да сложи детонаторите и да свърже жиците към акумулатора на колата. Мерцедесът трябваше да бъде държан на разстояние, онези вътре трябваше да са нащрек пълни с подозрение и по този начин щяха да му дадат време. Можеше и да стане, да приготвят един капан и да поканят онези тримата да се набутат в него. Мястото беше съвсем подходящо за такава работа. Тук се воюваше и те не бяха срещнали никаква друга кола или камион, дори магаре от Мизпех Рамон насам. Не му се щеше да пропусне пътеката или да забрани някоя подробност, докато си приказва с Разен и го развлича. Надяваше се, че крайпътният камък си е още там. Преди е имало табела, беше казал Зохар, но сега вече я нямаше. Табелата с името на селото беше изчезнала, заедно с хората от селото, които също бяха изчезнали. Прогонени от танковете.

Розен каза, че му се пикае. Дейвис го попита дали иска да спрат. Помисли си за Реймънд Гарсия-представи си го как лъска камарото пред блока на пехотинците — след което каза на Розен да свърши работата на пода, ако толкова му се налагаше. Розен отвърна, че ще почака. И продължи да бърбори.

— Слушай, знаещ ли какъв бях аз? — заразправя Розен. — Пазач на склад. За Бога, броях ризи. Войната свърши преди да са ме прехвърлили през океана.

— Сега нямаме време да се обучаваш — прекъсна го Дейвис, — но ти имаш ценния опит, от който се нуждаеш. Откога караш кола?

— Кой знае? Може би от трийсет години. Даже повече.

— Добре, знаеш как се пали. Това е всичко, което трябва да направиш. И аз мога да го направя — рече Дейвис — но тогава няма да съм отвън, за да следя, ако стане някой фал.

— Ще го направя — увери го Розен.

— Само си повтаряй, че онези искат да те убият-убеждаваше го Дейвис. — Мисля, че ще се радваш, ако го направиш.

— Ще се радвам ли? Не знам, много съм уплашен.

— И аз — рече Дейвис. — И онези отзад — предполагам, те всички те са малко изплашени, нервни. Но нищо не можеш да направиш. Нали?

Продължаваха да разговарят и Розен попита за войната, как се чувства човек, когато стрелят по него. Страшно ли е? Ами онези, които, рискуваха живота си? Те луди ли бяха? Там не мислиш, отговори Дейвис, само го правиш. Затова беше и цялото обучеше. Ами медалите — Розен пак започваше с медалите. (Това ли беше за него най-важното?) Какво трябваше да направиш, за да спечелиш разните медали? Мислиш ли си, дали си заслужава или не?

— Една обстановка, в която си попаднал в нищо повече — отговори Дейвис. — Там Бронзовата звезда се считаше за медал за добро поведение. Ако си спечелил Сребърна звезда, може би си задържал двайсет виетнамци с М-16 и с щик. Кръстът на военноморските сили70 означаваше, че си задържал двеста виетнамци със същите неща. А Почетният Медал на Конгреса означаваше, че си задържал пак толкова, но без М-16 или щик.

— Ти беше ли награден? — попита Розен.

— Със Сребърна звезда и с две Сърца.

— Наистина ли? Раниха ли те?

— С куршум — отвърна Дейвис.

— Боже мой… и си получил Сребърна звезда? Какво си извършил?

Крайъгълният камък вече се виждаше отляво на около петдесет метра и бързо приближаваше.

— Дръж се — извика Дейвис.

Рашад си помисли, че някоя вихрушка е вдигнала пясъка от пустинята. Но после Теди Кас ги видя, надигна се и се наведе към предното стъкло.

— Той зави. Виждаш ли го? Този прах е от него — каза Теди. — Вал, в твоята карта има ли някакъв път, който да продължава на изток?

— Нищо няма — рече Валенцуела.

— Може би някакъв кибуц или някаква историческа забележителност? — настоя Теди.

— Тук не би трябвало нищо да има.

Валенцуела повдигна картата и се втренчи в нея.

— Ами, явно има нещо — обади се Рашад.

Той виждаше зелените отблясъци над стълба от прах, слънцето се отразяваше в камарото. И по-нататък — още нещо. Отначало му заприлича на скално образувание. Рашад намали и зави покрай камъка, като очакваше да забележи някакъв път, но видя само леки следи по пясъка. Прахта от камарото вече се слягаше. Очертаха се силуетите на някакви сгради. Вътре в мерцедеса, който се движеше с около двайсет и пет мили, за да може да избягва дупките, те усетиха мъртвилото, пълната замрялост навън. От камарото нямаше и следа.

— Прави своя ход — каза Валенцуела.

Думите му прозвучаха като въздишка.

Било е село за евреи имигранти от Индия, село от бетонни къщи с плоски покриви, построени около площад, където е имало кладенец с кранче за водата. Селото се казваше Ейн Кфар. То бе влязло в периметъра на полесражението между израелските и йорданските танкисти през октомври 1973-та, по време на Йом-Кипурската война71 и е било сринато от снарядите. Останали бяха само някакви си отломки: очертанията на площада, пресъхналото кранче, стени, надупчени от снарядите, цистерни, които взривовете бяха изровили от земята, празни сгради със зейнали врати, камънаци под пустинното слънце.

Преди години Дейвис беше минал през Ейн Кфар с Реймънд Гарсия и Зохар и Зохар им беше разказал за боя: как танкът му бил ударен от ракета, как другите двама танкисти били убити — мерача и пълнача, а неговите ръце и лицето му били обгорени, та лежал цял един ден в полевата болница в Ейн Кфар.

Дейвис пазеше спомена за съсипаното село. Спомни си рекламата на кока кола, която лежеше сред камънаците. Спомни си, че тогава му бе минала мисълта: кока кола на иврит е също като кока кола на английски, само че обърнато наопаки.

Спомняше си площада — не беше променен — и тясната улица надясно от него, където се търкаляше рекламата. Тя все още беше там. Както и бетонните стени с изтърбушените врати и прозорци.

Сега трябваше да побързат, да се надяват, че мерцедесът ще загуби време и онези, тъй като нямаше да могат да открият зелената кола, щяха да се приближат внимателно. Дейвис и Розен щяха да имат на разположение вероятно около пет минути.

На една улица, малко по-надолу, след площада, Дейвис спря камарото между две сгради. Пътят пред тях беше, чист и ако се наложеше да бягат, нямаше да има нужда да дават на заден ход. „Добре, отвори багажника. Първо си вземи пушката“, каза си Дейвис.

— Готов ли си? — попита той Розен.

— Боже мой — последва отговор, но Резен беше излязъл от колата и тръгна по улицата към площада.

Дейвис извади пушката „Крейгоф“ от багажника, напълни двете й цеви, като натъпка и шепа патрони в десния джоб на якето си. После опря пушката на колата.

От задната седалка взе първо автоматичния си пистолет „Колт“ и го напъха в панталоните си; кутията с патроните отиде в левия му джоб. После взе и мините.

За по-малко от две минути той закачи жиците на мините за акумулатора под капака на колата, после разви жиците, като едно по едно пренесе по улицата до площада извитите зелени метални парчета. Там, в тясната уличка, Розен трупаше отломъци: стари греди, парчета бетон, останки от мебели. Дейвис пъхна мините сред отломъците. След това донесе и пластичния взрив, зарови и него и домъкна рекламата на кока кола, като я постави върху купчина боклуци, който сега препречваше улицата.

Розен го следеше напрегнат, с разширени очи. Той извади кутия цигари и запали една. Дейвис нагласи кепето си, като оглеждаше площада на слънчевата светлина. Все още не се чуваше никакъв звук, никакво движение.

— Готови сме горе-долу — каза Дейвис.

Те отидоха до колата и Дейвис си взе пушката.

— Аз ще бъда отсреща — кимна той, — зад онзи прозорец. Ти стой до ъгъла на къщата. Точно тук. Когато дойдат, ще видят всичките тези боклуци, струпани на пътя. И какво ще си помислят? Че се опитваме да ги забавим. Може да сме въоръжени, но това те не знаят. Предполагам, че отначало ще бъдат внимателни. Когато обаче видят, че нищо не се случва — ще трябва да излязат от колата, за да разчистят тази смет. Направят ли го, наведат ли се над купчината, влизаш в колата и завърташ ключа.

— Ти нали ще бъдеш отсреща? — попита Розен.

Дейвис кимна.

— Да, отсреща ще бъда! Може би няма да слязат и тримата. Може би онзи, който кара, ще остане вътре. Аз ще се заема с него.

— Мислиш ли, че мините ще свършат работа?

— Ти само завърти ключа. Ще я свършат.

— А после какво? — упорстваше Розен.

Дейвис го прониза с поглед.

— Ще проверим дали всички са мъртви.

— Господи! — изрече Розен.

Пехотинецът го потупа по рамото и се отдалечи с пушката. Спокойно прекоси улицата. Розен гледаше след него. Той не се привеждаше, не тичаше, вървеше невъзмутимо.

Когато стигна до отсрещната страна, Дейвис хвърли поглед назад и после влезе в една къща със съборена мазилка и пробит покрив, къща, в която и преди е бил във Фу Бай и в Хуе.

Рашад се промъкна с колата още по-близо до сградата на площада и спря. Ръката му напипа беретата 9 мм, която лежеше на седалката до него. Автоматът узи на Теди Кас беше на коленете му, а пълнителят между краката му. Валенцуела беше извадил своя узи от куфарчето и го държеше така, че дулото му опираше в седалката пред него.

— Мръдни още малко навътре в улицата — каза Валенцуела.

Рашад отново включи на скорост и леко подкара покрай зданието на ъгъла. По-надолу съгледаха насред улицата натрупаната купчина от развалини.

— Какво е това? — запита Валенцуела. — Добре, значи са тръгнали натам. А ние в случая какво трябва да мислим? Улицата води ли нанякъде? Виждаш ли някъде следа от прах?

— Възможно е пътят да продължава — каза Рашад, — може вече и да са отпрашили.

— А може и още да са тук — възрази Валенцуела.

— Ами ако точно това искат да направим — продължи Рашад, — да загубим малко време.

— Шибан пехотинец — запсува Валенцуела, — това не е негова шибана работа.

Дейвис ги гледаше как напредват: набитият, Валенцуела, от едната страна на улицата и слабият, с дългата коса — от другата, и двамата с автомати узи, всеки с по трийсет патрона; и двамата се бяха долепили до стените на къщите и насочваха автоматите си във всяка врата и прозорец, в които поглеждаха. Мерцедесът се движеше на една линия с тях. Още малко и щеше да им писне. Щяха да станат нетърпеливи, много скоро щяха да разберат, че си губят времето. Щяха да се опитат да разчистят боклуците от пътя, за да продължат да търсят колата, но първо трябваше да намерят колата, така трябваше да се направи.

Ако имаше един М-16 и тримата вече щяха да са мъртви, помисли си той и си представи как го прави. Въобразяваха си, че са много внимателни, а представа си нямаха как се влиза в село.

От другата страна на улицата Розен ги наблюдаваше, прилепен до стената, надзърташе с брадатото си лице иззад ъгъла и пак се скриваше.

На два пъти Розен погледна през рамо към колата, за да се увери, че е още там.

Дейвис, с пушката в ръце и с гръб към предната стена на къщата, гледаше под ъгъл през, прозореца. Трябваше да стреля с лявата си ръка. Пушката беше добре балансирана и с хубав приклад — кариран и изработен от орех, спусъците бяха тънки, фини и позлатени. Дванайсти калибър. От прозореца до купчината боклуци с нея можеше да направи дупка, широка колкото два юмрука. Щеше да изстреля и двата патрона по предното стъкло на мерцедеса и докато пушекът се разнасяше, щеше да излезе с колата, ако имаше нужда от довършване.

Розен пак надзърташе, като държеше беретата отстрани. Задницата на камарото блестеше, въпреки че беше покрита с прах, Розен все още ги наблюдаваше.

Вече бяха на около три къщи разстояние от боклуците. Набитият, Валенцуела, излезе на улицата пред мерцедеса и подвикна нещо на другия с дългата коса. Тогава и той отиде при колата. Валенцуела даде знак на колата да ги следва. Напредваха към купчината, беше им писнало да се мотаят.

Влизаха в капана. Дейвис ги следеше. Още две къщи до купчината. Той погледна към Розен. Оставаха трийсет секунди.

Розен стоеше долепен до ъгъла на сградата.

Не — обръщаше се, бързо се придвижи до колата и влезе.

Дейвис не можеше да повярва, Не още! Чакай!

… Затръшна вратата.

Наистина я затръшна. Господи, чак той го чу от отсрещната страна на улицата. Чуха го и те, и двамата, и се заковаха — купчината си остана малко по-нататък, после вдигнаха поглед и насочиха автоматите си в посоката на шума.

Когато Розен завъртя ключа, мините експлодираха със силно пронизително БУУМ-БУУМ, рекламата на кока кола, гредите и бетонът се разхвърчаха в облак дим и късчета от отпадъци и метал, а на тяхно място остана нещо като елипса, с формата на овална мина; купчината беше напълно разпердушинена, но те оцеляха — Дейвис го знаеше — двамата бяха залегнали на улицата, а третият се намираше на сигурно място в колата. По дяволите! Вдигна пушката и изстреля и двата куршума, макар да му беше ясно, че е много далече, макар да му беше ясно, че е време да изчезва — изтича с пушката през улицата, като извади и пистолета със свободната си ръка, стреля по тях, докато те се надигаха — единият беше още на колене, но и двамата вече даваха откоси с узитата си и се опитваха да го улучат. Свалиха само бетона от ъгъла на къщата, докато Дейвис завиваше покрай нея. Накрая Дейвис се блъсна в задницата на камарото.

Когато мина отстрани, видя Розен да седи зад волана и да го гледа.

— Успях ли?

— По дяволите — изкрещя Дейвис, — нищо не успя!

Отпрашиха с колата, като поеха направо през пустинята, подскачайки над дупките и камъните, изстисквайки до краен предел камарото на Реймънд Гарсия и следвайки една широка дъга, която трябваше да ги отведе на магистралата.

— За Бога — каза Розен. — Какъв трясък, Исусе Христе! Защо не ги уби?

Дейвис караше колата. В момента не му се приказваше. Сега отново трябваше да гледа в огледалото. По дяволите. Писнало му беше да гледа в проклетото огледало, но нямаше как, трябваше да гледа в него чак до Червено море.