Преследваният

ГЛАВА ТРЕТА

Вторник, десет и четирийсет сутринта. Розен беше единственият клиент в кафенето „Акапулко“. Седеше с чаша кафе и кутия цигари на една от редицата маси, непосредствено до улицата, в края на сянката, хвърляна от сенника. От другата страна на площада, над палмите и храстите, слънцето издайнически открояваше овехтялата фасада на хотел „Голдар“. Някои от гостите на хотел „Парк“ бяха преместени там. Други бяха настанени в „Цар Соломон“. Господин Файн беше преместил Еди Бродер и другите от групата от Кълъмбъс в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да бъдели близо до американското посолство и до аташето, което се грижи за правните проблеми на американските граждани.

Нещата се усложняваха. Защо трябваше да отива в Тел Авив? Можеше да се пренесе при него във „Фор сийзънс“, но Еди реши, че трябва да остане с групата, докато се разбере какво ще правят, за да бъде сигурна, че ще й се осигури полет до вкъщи, ако решат да си заминат, и т.н. Чудесно, бе казал Розен, само дето господин Файн говореше единствено за това, че ще съдят хотела. Тя обеща, че ще се върне във вторник след обяд, готова за суперобиколката на Ал Розен с мерцедес из Израел.

При нормални обстоятелства новият Розен щеше да приеме всичко това спокойно. Ако тя се върнеше, добре. Ако не се върнеше, пак добре. Но имаше един проблем. Спортното му яке с къси ръкави и с паспорта и слънчевите очила, които му бяха препоръчали да носи, се намираше у Еди. Горе в 507-а стая, преди да вземе мокри кърпи, той натъпка ризата и якето си в нейния куфар, върху дрехите й, и го хвърли на тротоара през балкона на петия етаж. Тя загуби само няколко тоалетни принадлежности и кутията си с гримове. Той загуби сандалите си.

Трябваше вчера да отиде до Тел Авив и да си вземе паспорта и останалите неща.

Оттам идваха и повечето коли с туристи от Тел Авив. Колите минаваха край кафенето, правеха кръгче около парка, после завиваха на север по пътя за плажа и минаваха покрай опустошения от огъня хотел. Всеки зяпаше нагоре към балконите, приличащи на пчелни килийки, и към местата, където мазилката беше опушена. Събота, Шабат19, беше празничен ден и колите обикновено се скупчваха нагъсто из целия площад, пристигаха и заминаваха.

Тази сутрин, мислеше си той, колите, идващи от улицата край парка, са доста по-малко. Нямаше и паркирани на тротоара пред кафенето. Така че на Розен му се откриваше чиста гледка към площада.

В неделя беше прочел описанието на пожара във вестник „Джерусалем пост“20 и беше прегледал еврейските всекидневници „Маарив“21 и „Аарец“22 за снимки. И в трите вестника имаше снимки на пожарникари, потушаващи огъня, и на хотела „преди“ и „след“. Но никакви снимки на спасени туристи или някоя, на която да се виждаше Розен, сновящ напред-назад, гол до кръста. Значи нямаше защо да се притеснява, че може да е станал известен.

Но той все още беше напрегнат, разяждан от старо безпокойство и не преставаше да пуши — трети пакет от събота насам. Да се махне нанякъде, заедно с Еди не беше лошо като идея.

Той видя бялата кола да минава, движейки се към плажа. Караше я арабин? Възможно беше, но не и нещо, което се случваше всеки ден. Арабите обикновено ходеха по улиците, разни старци с шалове на главата, наречени кафийе23 и с изпоцапани стари дрехи, вехти сака, които никога не са били почиствани. Този в колата носеше традиционното кафийе — бяло на черни черти, които придаваха на плата сивкав цвят, а двойна черна лента го придържаше към главата.

Бялата кола зави наляво и пое по колелото около парка към отсрещната му страна, може би шофьорът търсеше нещо или пък не знаеше накъде да кара. Розен вече можеше да види предницата под ъгъл, типичната за БМВ-то решетка БМВ, и то най-скъпият модел, които струваше в Израел приблизително 30 000 долара, а може би и повече. Арабин, който кара скъп немски автомобил тук, в Натания, един скъп курортен град!

Розен запали цигара, като държеше БМВ-то под око, очаквайки го да дойде към онази част на колелото, където се намираше той. Когато минеше покрай него, щеше да се опита да разгледа арабина. Не беше нащрек, беше само любопитен; пък и нямаше какво друго да прави. Той чу как БМВ-то от другата страна на парка набира скорост.

Сигурно щеше да продължи и да се гмурне в главната улица, оставяйки плажа зад себе си.

Но то не продължи. Зададе се към неговата част от колелото. На втора скорост. Розен чу воя на двигателя. Чу и свистенето на гумите, БМВ-то идваше по колелото право към кафенето. Розен се беше вторачил в широкото предно стъкло и в решетката, като си мислеше, че е крайно време арабинът да спре, но в същото време разбра, че тъмнокожият човек, впил поглед право в него през предното стъкло изпод кафийето, няма намерение да завива. Розен бутна масата и излетя от стола си. Зърна собственика вътре в кафенето и израза на лицето му, но нямаше време да се оглежда. Вече беше достигнал пътеката между масичките и кафенето, когато БМВ-то скочи на тротоара, помете първата редица маси, продължи навътре, помитайки и част от втората редица, преди колата да спре и тъмнокожият човек с кафийето да излезе, закривайки долната част на лицето си с шала; той измъкна голям военен револвер „Уебли“ изпод сакото си, насочи го и се прицели в Розен, който вече беше вътре, докато собственикът в това време се бе хвърлил по очи на пода, покрит с линолеум. Арабинът, се затича към задната част на заведението между бара и редицата маси и стреля с тежкия си пистолет. Стреля още веднъж. Придържайки го с лявата си ръка, той бързо стреля още три пъти, преди Розен да успее да се измъкне през една задна врата и да я затръшне след себе си.

В кънтящата тишина мъжът, с преметнатия през лицето арабски шал, за момент остана втренчен в кафенето, може би търсеше някакво решение. После погледна надолу към собственика, който лежеше на пода с лице, скрито в шепи. Мъжът с арабския шал хвърли поглед към тротоара по посока на магазините, където продаваха ориенталски килими и украшения; там тротоарът минаваше под свода на улична арка, а под нея сега се бяха насъбрали хора и зяпаха към кафенето. Той влезе в БМВ-то и се измъкна от заведението, повличайки един стол, който се беше закачил за предната броня; удари рязко спирачка, натроши стола, след което се стрелна бързо напред с ревящ двигател, взе завоя към източната търговска улица и изчезна.

Собственикът на „Акапулко“ се попривдигна на ръце и колене, погледна към улицата, после се изправи на крака и отиде към телефона зад бара. Не — спомни си той за клиента — първо да види какво става с него; забърза към задната част на кафенето и отвори вратата с надпис „тоалетна“.

Розен се беше сврял в тясното помещение с гръб към стената. Чуваше се шум от течаща вода, казанчето беше развалено.

— Отиде си — каза собственикът.

Розен го изгледа с толкова странен поглед, че собственикът, изплашен и объркан, не разбра дали го беше чул.

— Онзи човек, арабинът, си отиде.

Искаше му се да каже на Розен още нещо и да го пита за някои работи, но думите му идваха само на иврит. Накрая рече:

— Защо той искаше да направи това? Арабинът. Да те убие.

— Той не беше арабин — отвърна Розен.

Собственикът се опита да поговори с него и да го накара да остане, докато извика полицията. Но това беше всичко, което Розен каза преди да излезе:

— Той не беше арабин.

Еди Бродер, с ризата и якето на Розен в големия си куфар и с паспорта му в чантичката си — толкова възбудена и нетърпелива, че едва се удържаше на едно място — взе такси от Тел Авив обратно до Натания и плати за пътя сто и двайсет израелски лири, почти двайсет долара.

Заслужаваше си, за да пристигне във „Фор сийзънс“ малко след един часа, навреме, за да обядва с новия си приятел. Боже, гореше от нетърпение все едно, че беше на двайсет години, но и се тревожеше. Дъщерите й нямаше да одобрят. Те нямаше да разберат как една майка може да има такива чувства. По щяха да го харесат. Той беше нежен, мил, забавен. Не беше толкова търпелив, за какъвто се мислеше. Усмихна се, като си го представи по наполеонки, как търсеше цигари и гълташе корема си, поглеждайки се в огледалото. (Беше й казал, че е на четирийсет и пет, докато според паспорта му беше на петдесет.) Прояви обаче голямо хладнокръвие, когато цялата сграда бе обгърната в пламъци, знаеше точно какво да прави и успокояваше всички, докато ги водеше през дима. Чудесен беше. Може би дори съвършен. Но тя нямаше да гледа много напред и да започва да си фантазира за бъдещето. Не, както би казал Ал Розен, отпусни се и остави животът да си тече.

Портиерът я попита дали ще отседне. Тя му каза само да остави куфарите някъде, защото засега не знае и се отправи към вътрешния телефон да се обади в стаята на Розен. Никой не отговаряше.

Бързо отиде до ъгъла на фоайето, откъдето се виждаше басейнът. Нямаше го и там. Не беше и в бара, нито пък в ресторанта зад бара.

Тя попита на рецепцията дали г-н Розен не е оставил съобщение за г-жа Бродер.

Администраторът каза:

— Г-н Розен ли?… — и докато се обръщаше към клетките с номерата на стаите, някаква израелка, в която Еди разпозна екскурзоводката на „Егед Турс“, застана на рецепцията и избърбори нещо на иврит. Мъжът се спря, за да отговори. Екскурзоводката го подхвана и го засипа като картечница с думи на иврит, изричани на висок глас. Когато мъжът се извърна, Еди отново попита:

— Г-н Розен? Оставил ли е съобщение?…

Мъжът отиде до гишето на касиера, върна се с някакъв лист хартия и заговори на екскурзоводката, която вече беше бясна и започна почти да вика на равнодушния администратор.

— Г-н Розен? — потрети Еди, овладявайки се с усилие. — Искам да знам, дали е оставил съобщение за мене, за г-жа Бродер.

Мъжът я изгледа за момент с безизразно лице:

— Г-н Розен? А, да, г-н Розен — каза той. — Изнесе се. Мисля, че беше преди около час.