Преследваният

ГЛАВА ШЕСТА

Мел Банди си взе душ в 823-а. Там щеше да бъде спалнята му. Когато вкарат дивана и хладилника в 824-а, тя щеше да му служи за дневна; за нея беше предвидил само едно легло, в случай че искаше момичето да му е под ръка. Не обичаше момичета да се въртят из неговата стая или да ползват банята му.

Беше си занесъл уиски в потъналата в пари баня и отпиваше по малко, докато се бръснеше гол пред огледалото на стената и чакаше да изсъхне. Трябваше да добие малко тен. Да свали и около дванайсетина килограма, най-вече от корема, където можеше да хване излишества с пълни шепи. Винаги си е бил малко пълен. Но на трийсет и осем години, казваше си той, не беше в по-лоша форма от половината в спортния клуб „Саутфийлд“. Ако си по-слаб обаче или си глътнеш корема, оная ти работа изглежда по-дълга. Чудеше се дали Розен спи с момичето. Чудеше се дали то беше модерно мислещо момиче по отношение на секса. Така че да не се налага да минаваш през куп глупости и да губиш време. Проклетата отпадналост след полета. Щеше да си легне. Тя щеше да влезе. Той щеше да й каже от леглото: „Сигурно си изморена от цялото това тичане насам-натам. Защо не си легнеш да си починеш?“

Мел излезе гол от банята.

Двама, които той никога преди не бе виждал, седяха в креслата до прозорците, всеки с питие в ръка а по-възрастният пушеше. По-младият, който носеше дълга коса, се беше ухилил.

— Боже мой, мисля, че някой е сбъркал стаите, а? Какво е това?

Стоеше гол, но не се намираше в спортния клуб където щеше да е нормално, а в хотелска стая. Искаше му се да изглежда спокоен, но същевременно му се искаше и да се закрие.

— Не, не сме сбъркали стаите — рече по-възрастният, — дойдохме ти на посещение.

— На посещение ли? Влизате ей така, а аз даже не ви познавам.

Той се оглеждаше наоколо за някаква дреха. Онези, които бе свалил, лежаха на пода до отворения му куфар.

— Познаваш ме — каза по-възрастният. Последва пауза и в това време Мел се наведе над куфара вирнал белия си задник към неканените гости. — Джийн Валенцуела, Мел.

Мел Банди подскочи все едно, че името го бе жилнало и побърза да си обуе панталона.

— Беше преди три години — продължи Валенцуела — ?

Мел се обърна, закопча се и като се насили да се овладее, успя да се усмихне.

— Бях във Федералния съд на Детройт. С Хари Манза.

— Да, разбира се, чувал съм името ти — каза Мел, — но не мисля, че сме се срещали преди.

— Не сме, доколкото си спомням твоят приятел беше, наел друг да го представлява пред Върховния съд — рече Валенцуела, — но ти работиш за него като юрисконсулт. Нали така?

Човекът се държеше добре, говореше спокойно. Знаеше всичко за Мел, Мел чувстваше това и се надяваше, че човекът ще продължи да бъде любезен. Надяваше се още, че има усет и разбира кога му се говори истината. Никога не си беше представял, че може да се озове сам и в подобно положение на осмия етаж в някакъв хотел. Не искаше да изглежда нервен. Искаше спокойно да стигнат до главния въпрос, да им покаже, че не крие нищо. За щастие, в момента нямаше какво да крие. Нямаше отговор на онова, което те щяха да го попитат. Но те трябваше да разберат, че той казва истината.

Чудеше се дали да седне или да продължава да стои прав. Върху шкафчето, до бутилката уиски и леда, имаше още една чаша. Приготви си питие, докато казваше на Джийн Валенцуела, че наистина през последните няколко години той се е занимавал с повечето правни въпроси на фирмата.

— Причината да сте тук обаче е — рече Мел, след като отпи голяма глътка уиски и се поотпусна, — че сте видели във вестника снимката от пожара. Щом аз съм я видял, предполагам, че и вие сте я видели. Затова няма смисъл да го увъртаме, нали? Вие смятате, че след като съм тук и съм неговият адвокат във фирмата, съм във връзка с него. За съжаление, господа, абсолютната Божа истина е, че нямам представа къде се намира той.

Ето така. Все едно, че направи признание, без нищо да е казал. Мел занесе питието си до леглото и приседна на ръба му.

Валенцуела отпи от уискито си и попита:

— Свещения град ли си дошъл да видиш, Мел? Да видиш Стената на плача35?

— Не, не. Тук съм по работа. Поне такова беше намерението ми. Не се опитвам да те убедя, че съм турист. Но не знам и къде е той и не мога да се свържа с него. Така че, кой знае — вероятно ще си ходя след няколко дена.

— Освен, ако той не се обади.

— Възможно е.

— Аз мисля, че вече си се свързал с него — отсече Валенцуела, — иначе нямаше да си тук.

— Не, кълна се, че не съм.

— Искам да кажа, че си влязъл във връзка, след като една кола за малко не го сгази. Преди колко време беше това? Преди четири дена?

— Да, тогава той се свърза с нас. Не е говорил лично с мене. Обадил се е в офиса си.

— И те те изпратиха.

— Всъщност, аз и без това трябваше да дойда. Да видя дали ще мога да го намеря, за да подпише някои документи.

— Да видиш дали ще можеш да го намериш — повтори Валенцуела. — Хайде сега, Мел. Нямаше ли поне телефонния му номер?

— Бог ми е свидетел. Никой, и това значи никой, не знае къде живее той.

— Какво име използва?

Мел знаеше, че ще стигнат дотам. Нямаше друг избор, освен да им каже. В момента, в който той произнесе: „Розен“ и Валенцуела и по-младият отметнаха назад глава, изненадани от простотата на отговора.

Тали влезе през свързващата врата и след като видя двамата посетители и г-н Банди, който седеше на леглото рошав и гол до кръста, изненадано възкликна: „О, извинете!“ Г-н Банди й се усмихваше. За първи път, откакто беше пристигнал, го виждаше в добро настроение.

— Тали — каза Мел, — би ли се обадила на „обслужване по стаите“? Нека донесат още малко лед, фъстъци и тем подобни, нали знаеш, нещо за гризане. Използвай телефона в другата стая.

— Благодаря, не искаме — рече Валенцуела, като гледаше към момичето. — Тали, седни ей там до бюрото.

Тали хвърли поглед към Мел.

— Добре, щом не искате нищо — съгласи са Мел — няма проблем.

Бюрото се намираше до нощното шкафче, откъм страната на прозорците. По-младият протегна крак, за да придърпа стола и, и докато тя сядаше малко с гръб към него, за да може да вижда г-н Банди, не отлепяше очи от нея.

Валенцуела попита:

— Какво каза, че е името?

Мел се поколеба:

— Розен.

— Само Розен?

— Ал Розен. Мисля, че е от Албърт.

— Интересно какви имена приемат някой хора — каза Валенцуела — Ал Розен. От Рос ви го сменя на Розен, да не е прекалено много, все едно че не иска да забрави кой е… И какво прави сега?

— Представа си нямам — отговори Мел, — изобщо не съм влизал във връзка с него. Всъщност, за първи път компанията ми възлага нещо, свързано с него. Аз даже не знаех къде се намира.

Тали гледаше г-н Банди, с ясното съзнание, че той лъже. Защо? Представа нямаше, кои бяха тези мъже. Тя подскочи, като усети, че й бутат стола.

Теди Кас, с крак на напречната пръчка, рече:

— Ами ти, Тали? Чувала ли си за човек на име Розен?

— Дали го познавам?

— Попитах те, дали някога си чувала това име.

Тя погледна към г-н Банди и видя как той извърна очи, отказвайки да й помогне.

— Да, чувала съм името от г-н Банди, но не го познавам.

— Докато съм тук, Тали ще работи за мен — каза Мел. — Тя се обади в някои хотели да допита за г-н Розен. И това е всичко.

— Чудя се — обади се Валенцуела — от какво живее този човек. Донесъл ли е пари със себе си?

— Сигурно — отвърна Мел, — освен ако не работи.

Валенцуела поклати глава.

— Едва ли. Тук за него няма подходяща работа, от която да се издържа. Мисля си, че компанията вероятно му изпраща пари.

— Възможно е — отвърна Мел.

— Но, ако е така — продължи Валенцуела, — бих казал, че ще им писне да го издържат. Това са три години — та какво е направил той за компанията през това време?

— Значи, надали го издържат — рече Мел.

Валенцуела за момент се втренчи в него.

— За адвокат лесно се съгласяваш?

Мел сви рамене.

— Защо не? Това, което казваш звучи логично.

— Приличаш на купчина избелели кучешки лайна — заключи Валенцуела, — но лесно се съгласяваш.

Той стана от стола си и отиде до шкафчето, за да остави чашата върху подноса.

Мел седеше е отпуснати рамене, уморен. Изломоти:

— Какво мога да ви кажа? Виновен съм, защото имам нещо общо с него.

Тали почувства как ръката на по-младия се плъзна по гърба й, докато той се изправяше, за да мине покрай нея. Допирът му будеше страх. Начинът, по който се бяха надвесили над г-н Банди, също будеше страх. Сякаш се канеха да го сграбчат и да го размажат, а той нямаше да направи нищо, за да се защити. Тя видя по-младият да отива към вратата и у нея се събуди надежда, че ще си тръгне Но той само се наведе, за да вдигне зелената платнена чанта, след което я хвърли на леглото.

Теди Кас погледна към Валенцуела.

— Някакъв се качва с пакет и чанта. После си тръгва без тях.

Валенцуела попита:

— Мел, кой беше той? За теб ли работи?

— Приятел ми е — обади се Тали. — Моля ви, кажете им г-н Банди, че ми е приятел и дойде само да ни види. Като си отиваше, забрави чантата си.

— Боже мой — рече Валенцуела — ама какво е това, бе? Тя да не ти намига? А ако ти кръстосаш пръстите, значи всичко е наред. Къде е пакетът, кой то мъжът донесе.

Валенцуела се обърна и затършува с поглед из стаята.

— Вярно, донесе ни нещо — каза Тали.

Тя стана и отиде до нощното шкафче, последвана от погледите на г-н Банди и на по-възрастния. По младият беше отворил платнената чанта.

— Ето това — добави Тали, като вдигна бутилката уиски J & B.

— Донесъл ви е пиячка? — усъмни се Валенцуела.

Тали кимна.

— Да, подарък за г-н Банди. Понеже работя за него. Обикновена любезност.

— Нищо интересно няма в чантата — каза Теди Кас, — само малко мръсни дрехи.

Той измъкна една замърсена униформена риза.

— В пехотата служи, нали? Какво търси в Тел Авив?

— Работи в посолството — отвърна Тали, — познавам го от известно време. Приятели сме. Така че, когато шефът ми пристигна, донесе ни бутилката.

— И беше увита също като пакет, пуснат по пощата — обади се Валенцуела.

— Да, имаше някаква хартия — съгласи се Тали, — кой знае къде се е дянала.

— Опаковъчната хартия ли търсите? — каза Мел — мисля, че един от „обслужване по стаите“ я прибра. Джийн — продължи той — имаш ли нещо против да те наричам Джийн? Имаш ли също нещо против да ти кажа, че прекаляваш с всичко това. И така, търсите Рос. Добре. Като се поставя на ваше място, разбирам ви. Но аз дойдох тук, бях заплапувал да дойда тук, надявайки се да се срещна с него по работа, да ми подпише някои документи. Междувременно се случи онова, снимката му се появи във вестниците, а това вече е съвсем друга игра, от която нищо не разбирам. Мисля, че се крие и не го упреквам. И вие не можете да го упрекнете. Той не е глупав. Знае, че го търсят и ще се крие. Може вече и да е напуснал страната. Не знам. Така че, освен ако не ми се обади — признавам, възможно е — няма начин да се свържа с него. Следователно, по-вероятно е да си тръгна с неподписани документи.

— Звучи ми като лъжа — рече Валенцуела, — само че ти си наясно в какво положение си и не мисля, че ще ме лъжеш.

— Виж какво, аз винаги съм бил реалист — рече Мел — и няма да седна да си удрям главата в стената, ако знам, че не мога да овладея положението.

— А може да си я удариш и в тротоара осем етажа по-долу — уточни Валенцуела. — Ако се чуеш с него, Мел, дай ми документите. Аз ще ти уредя подписването им.

Когато г-н Банди си наля още една чаша уиски, Тали помисли, че ще вземе да се напие, защото е уплашен и не знае какво да прави. Но той не се напи. Седеше си в един стол, отпиваше от чашата, от която се стичаха капки върху корема му, и пушеше пура. След като беше изглеждал толкова безпомощен, почти покъртителен, сега седеше спокоен и нямаше и следа от тревога на лицето му. Искаше й се да му зададе всичките въпроси, които напираха в главата й.

Но не успя. Дойдоха мъжете с мебелите и г-н Банди отиде в 824-а, за да им каже къде да поставят дивана, хладилника и допълнителното кресло. Когато мъжете си тръгнаха, г-н Банди й изброи какво иска да има в хладилника: различни видове сирена, маслини, газирана вода, пушени стриди. Тя трябваше да се грижи в хладилника винаги да има лед.

— Г-н Банди, моля ви — осмели се Тали, — ще ми кажете ли какво искаха онези хора?

— А ти какво си мислиш?

Той отиде до дивана и се настани удобно, с глава върху облегалката, вдигнал поглед нагоре към нея.

— Не зная. Вас питам.

— Искат да го убият — отсече Мел, — това разбираш ли го?

Тя не разбираше нито това, нито каквото и да било друго. Защо? Кои са те? Какъв е г-н Розен или този г-н Рос? След като беше работила три години за г-н Розен и беше получавала по хиляда лири седмично, като негова „асистентка“, както той я наричаше, тя изведнъж осъзна, че не знае нищо за него. Той не беше американски бизнесмен в пенсия. Той се криеше. И тези хора искаха да го убият. Защо?

Но г-н Банди избягваше въпросите. Само каза:

— Добре се справи. Това с уискито за подарък ми хареса. Разбираш ли, вече знаем, че са ни наблюдавали и ще продължат да ни наблюдават. Следователно трябва да измислим нещо.

— Вие им казахте, че може да е напуснал Израел — продума Тали.

— Възможно е. Но той знае, че парите му идват на двайсет и шести и не мисля, че го е направил.

— А те защо искат да го убият? Кои са те?

— Ще му дам пет дни. Ако не вляза във връзка с него дотогава, събирам си багажа и си заминавам.

— Защо ни наблюдават?

— Ако все пак се обади, трябва да сме готови с някаква хитра идея. Гладна ли си?

— Моля?

— Обади се на „обслужване по стаите“ и ми поръчай… печено пиле, картофи, нещо там, което не могат да оплескат и бутилка студено вино. Попитай ги какви сладкиши имат.

Тя никак не можеше да разбере г-н Банди. Той би трябвало да е уплашен и притеснен или поне да проявява безпокойство. Но той не беше притеснен, Той беше гладен.