Преследваният

ГЛАВА ОСЕМНАЙСТА

На няколко мили от хотел „Лароме“, като се спуснеше човек от южния път към плажа, имаше едно място, наречено Вади Шломо, където фургоните на поклонниците, пътуващи от Северна Африка към Мека, отбиваха след високата пустиня към морето.

Една пътечка минаваше покрай пресъхналото езеро, покрай сухото корито — две утъпкани следи, набраздили опечената земя по протежението на няколко мили — необичайна пътечка, която като че ли наникъде не водеше, докато човек не стигнеше до къщата на доктора.

Ето я. Избелял кирпич, пустинен дом с плосък покрив. Подхождаше за Тукумкари в щата Ню Мексико, но тук, в Синай, изглеждаше някак екзотично, с двора и навеса за коли, с хранилката за птици покачена на един стълб, с вятърното колело и резервоара отзад; къщата беше обрасла с шубраци и треволяк, опасваше я ниска каменна ограда, в която дървената порта зееше отворена.

— Не са си в къщи — каза Розен, — и двете коли ги няма.

Като влязоха през пътната врата, видяха, че действително навесът за коли е празен. Дейвис караше бавно, като се оглеждаше и следваше двете утъпкани следи, които водеха чак до къщата.

— Е, според мен няма значение — додаде Розен. — Би трябвало да има ключ в къщичката за птици. Особен е този човек; заминава за пустинята да се грижи за бедуините, заключва къщата, а на всички казва, къде е ключът. Приканва те, в случай, че той и Фей отсъстват, да влезеш и да пийнеш нещо, да се разположиш като у дома си. Реджиналд пие някаква арабска гадост, раки или арак, или нещо такова. Отвратително е. Но знам, че Фей държи бутилка „Джони Уокър“ с червен етикет в шкафа над мивката.

Розен отново беше станал приказлив, нервността му беше изчезнала и той се чувстваше облекчен. От Ейн Кфар до Ейлат все поклащаше глава и повтаряше, по дяволите, та той нищо не разбира от такива неща. Няма нужния опит, за да стои и да ги наблюдава и да чака точния момент. Господи, онези имаха автомати. В ушите му още звучеше стрелбата. Не беше си представял, че ще има такава пукотевица или че до такава степен ще се разстрои. Съжаляваше, не че се оправдаваше, просто не ги разбираше тези неща. Господи, през цялото време във флота той с бил пазач на склад, никога не е стрелял в момент на настървение, по дяволите, той и без това почти не беше стрелял, освен на стрелбището и даже тогава гърмежите го бяха подлудявали. Не беше набрал никакъв опит.

Сега се чувстваше сигурен и можеше да се отпусне, да разкаже на Дейвис за доктора на бедуините, който живееше в Ейлат и се беше посветил на арабите в пустинята Синай. Отпрашваше с лендроувъра си, за да посети болниците-фургони, които беше създал там през последните двайсет години. Реджиналд Морис и жена му Фей. С вратовръзката си и с чувството си за хумор, сухо като пустинята му, Реджиналд беше човек, от времето на английската колонизация, истински англичанин, сам господар на себе си; оплакваше се от пасивното правителство и спасяваше хора. Фей, каза Розен, беше малко мръднала. Той обожаваше английския й акцент. Фей беше приказлива и можеше да те забавлява цяла вечер. Приятна беше, докато Реджиналд се преструваше на груб. Тя приемаше пустинята като жена от колониите и когато някой път се почувстваше нещастна или отегчена, или пък самотна, винаги можеше да си пийне от бутилката „Джони Уокър“ над мивката. Розен се бе чувствал добре тук, в компанията им. Това беше още една причина и сега да се чувства сигурен — вече бяха открили някаква стълба и взели ключа от къщичката за птици, а камарото бяха покрили с брезент.

Имаше всичко за пиене: освен бърбън в бръмчащия хладилник откриха дори студена бира. Нямаше телефон, но имаше електричество, гореща вода и вана.

Дейвис каза, че ще пие една бира, после обиколи стаите, като току поглеждаше през прозорците към каменната ограда, към шубраците и към пустинята, разпростряла се и в четирите посоки.

Моравата в двора, където бяха подредени маса, чадър и старомодна раирани плажни столове, се намираше отляво, ако човек гледате отвътре. Прекрачеше ли обаче обратно в къщата през плъзгащите се стъклени врати, промяната рязко се усещаше: пустинният живот отстъпваше пред една провинциална Англия; стаята беше претъпкана с масивни мебели — дълбоки кресла и канапе на цветя, маса от тъмно дърво, писалище и китайски статуетки по рафтовете.

Покрай предната страна на къщата до навеса за: коли минаваше ниска козирка. Двете спални и банята се намираха в тази част. Кухнята беше отзад и тежка дъбова маса я отделяше от всекидневната.

Ако онези влезеха в двора през моравата, не трябваше да ги заварват в дневната. Стъклените врати не представляваха никаква защита. Цялата предна стена на къщата също беше остъклена. Прозорците се отваряха навън, а от тях се виждаше двора и каменната ограда, отстояща на около петдесет метра. Единият от тях трябваше да стои тук, за да наблюдава предната част на двора и моравата отстрани. Другият трябваше да стои в задната спалня, за да наблюдава навеса за коли и пустинята отвъд, както и целия двор отзад. Мястото не беше удобно за защита.

Ако те дойдеха, Дейвис трябваше да изкара Розен и да се оттеглят нагоре към камъните, да открият някое по-високо място. По-късно трябваше да поогледа и там. Розен, който си пиеше уискито и сумтеше от удоволствие, сигурно щеше Да се противи и нямаше да иска да тръгне с него. Трябваха им още оръжия.

— Тук има някои техни снимки — Розен беше застанал пред една стена в дневната, изпъстрена с фотографии, — има една хубава снимка на Фей. Ето го и Реджиналд, облечен като бедуин. Много държи да му казват Реджиналд и никога Реч или Реджи. Опитва се да бъде студен.

— Ходи ли на лов? — попита Дейвис.

— Искаш да кажеш, дали стреля по дивеч?

— Дали има някакво оръжие?

— Ами, не знам редно ли е да си навираме носа в личните им вещи. За пиенето, сам ми е казал.

— Хайде да поразгледаме — рече Дейвис.

В гардероба откри една пустинна винтовка „Маузер 30-06“, с пет патрона, смазана и в отлично състояние.

Розен се появи от задната стая с тежък револвер, върху едната страна на който беше написано „Енфийлд Марк VI“. Старо желязо, най-малкото на седемдесет и пет години, но беше заредено. Розен си приготви още питие и наблюдаваше как Дейвис трупа оръжието върху дъбовата маса — трите пистолета, винтовката и ловджийската пушка, кутията с муниции, а накрая си сложи кобура и пъхна автоматичния колт в него.

— Хайде, седни да си починеш — рече Розен. — Няма да ни открият.

— Може би не днес, но… — не довърши Дейвис.

— Добре, нека утре да се притесняваме. Слушай, най-лошото в дадено положение е да не знаеш какво да направиш. Но щом веднъж вземеш решение, най-трудното е свършило. После само трябва да го направиш. Така че, изчезвам. Майната им на парите. Ще се обадя на Мел и ще му кажа да ги донесе друг път. Сега няма да се притеснявам за това. Всичко, което искам, е да си взема паспорта и да изчезна от страната.

— И само това ли? — попита Дейвис.

— Знам, че ще трябва доста да се поразтичаме — продължи Розен, — но, виж сега, Еди е в „Лароме“ — групата й е пристигнала, тя също е пристигнала тук, даже преди нас. Хотелът е до плажа. Ако човек мине през пустинята, сигурно ще може да стигне дотам за два часа.

— Ако преди това не се загуби — отвърна Дейвис.

— Казвам, че това е една възможност. Пък и Тали ще пристигне тук утре с колата.

— Вероятно утре.

— Един-два дена вече не са от значение. Вземам някой самолет оттук или отивам до Бен Гурион и хващам първия самолет за Атина, както и да е. Искам да кажа, когато видим, че е чисто, тогава… Е, би трябвало да говоря само от мое име, но знам, че преди това ще се наложи да свършим това-онова. Във всеки случай аз се махам. Това с пушките изобщо не е моя работа. Не казвам, че и преди не съм виждал такива работи, не ме разбирай погрешно.

Розен спря и отпи от уискито.

— Разбирам мисълта ти — рече Дейвис, — опитахме нещо, но то не стана. Само че сега вече не върви да кажеш, добре, забрави, хайде да си ходим.

Розен не го слушаше.

— Искаш ли да чуеш нещо — обади се Розен. — Както бях тръгнал, много лесно можех да бъда от другата страна, искам да кажа, да работя за някого, като Хари Манза. По дяволите, самият аз можех да бъда Хари Манза. Само с какви неща се занимавах преди години — но стигах единствено до ръба, не до дъното Работих за един банкер. Бях му счетоводител. Работих за човек от застрахователния бизнес — слушай, онзи пожар, заради който се появих във вестника… Може би си мислиш, че е станал случайно? Това беше работа на застрахователния бизнес. Даже и по вестниците го пишеше. Правят такива неща, ако не искаш да се застраховаш и да си плащаш. Изгарят целия проклет хотел. Нали ти казах, работих в офиса на един, който се занимаваше точно с такива работи. Тогава бях само на двайсет и три години. Играех и в отбора на „Тиймстърс“ — е, това е дълга история, няма да ти я разказвам, но посещавах „Локала на Джими Хофа 299“ в Детройт и още тогава, през петдесетте години, не беше необходимо да ходиш на кино, за да видиш бой. Попадал съм в какви ли не ситуации, нали разбираш, казах ти вече, където се е налагало да се разправям е хора… Прокуратурата се лепва за теб, оказваш се приклещен между лошите и шибаните добри, а онези, държавните адвокати, на тях не им пука за теб и те оставят по долни гащи. Мога да се оправям с всякакви хора. Знам какво ядат онези на закуска и знам кога да си прибера главата, за да не ми я отнесе някой залп. Ако трябваше да направим сделка с тях, по дяволите, можех да им продам каквото поискам. Например малко обработваема земя сред минните полета между Израел и Йордания? Щяха да я купят. Но щом не мога да се доближа достатъчно, за да говоря с тях и да съм сигурен, че ще ме чуят, тогава си отивам.

— Не споря с теб — отвърна Дейвис.

— Това, което съм, което виждам, че съм, е един бизнесмен в оставка — заключи Розен. — Вече съм остарял за такива глупости. Признавам си го.

— Не разбирам какво общо има тук възрастта — запита Дейвис — след като те са дошли да те убият.

Розен се поколеба за момент.

— Вярваш ли в Бог?

Сега и Дейвис се поколеба.

— Предполагам, че да.

— В такъв случай трябва да ти открия какво мисля за Божията воля — заяви Розен, — може да те заинтересува. Главното е да приемаш нещата, които ти се случват. Но това не значи, че трябва да стоиш като препариран, когато можеш и да се отместиш. Вече съм стар, за да си играя на война — завърши Розен. — Но не съм стар, за да побегна през глава, като кучи син.