Преследваният

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Тали се засмя радостно и с облекчение, когато Розен я прегърна и целуна по бузата. Докато минаваха покрай къщата на път за моравата, той си взе якето от пехотинеца, облече го, закопча едно копче, оправи раменете и потупа джобовете.

— Чувствам се като у дома си — рече Розен. — С това яке мога да направя всичко. Тали, ти си най-сладкото момиче в Израел, обичам те. Какво стана с Еди? Говори ли с нея?

Дейвис видя как изражението на Тали се промени и радостта й помръкна.

— Чака ви в „Лароме“.

— Това не е точната дума — обади се пехотинецът. — Каза, че можеш да й се обадиш, ако желаеш. — Видя как Розен се намръщи. — Да, смята, че й въртиш номера и започнало да й писва да те чака.

— Да ме чака ли? Та тя обиколи цял Израел с моя паспорт. Достатъчно беше да го остави някъде. Така ли каза? Че й е писнало да чака?

— Мисля, че тя не разбира — каза Тали.

Една синя пластмасова кана и четири чаши бяха поставени върху масата сред моравата, под чадъра. Розен бръкна в каната и разбърка съдържанието с пръст. Чуха как ледът звънна, звук на нещо студено сред горещото пустинно слънце. Пехотинецът спря в края на моравата и се загледа в мерцедеса, оставен на пътя, после премести погледа си малко по-нататък, към входа в ниската ограда. Малко по-късно щеше да вкара колата под навеса. Щеше да я паркира зад камарото, но вероятно обратно, с лице към пътя.

— Ама че жени — рече Розен. — Няма да направят и една крачка встрани, ако ще попречи на удобството им. Изглежда, без това няма да имам време, след като ще заминаваме за Шарм ел Шейх, така че какво да съжалявам, ако не я видя.

Дейвис се върна обратно.

— Защо не вземеш Тали със себе си? Ето някой, който ще ти прави компания. — Той погледна към нея. — Смятам, че няма да има нищо против да си почине малко след цялото това тичане. Е, хайде да влезем вътре и да поговорим.

Когато Розен я погледна, Тали сви рамене, както тя си знаеше, и отвърна:

— Както кажете. Нямам нищо против.

— Мислил съм за това — рече Розен. — Наистина ще ми трябва някой и за прикритие, и да се свърже с компанията, да им каже да ми изпратят чек — стига са се мотали с тия пари в брой, нека използват банката и поемат разноските по прехвърлянето. Слушай — обърна се той към Дейвис, — и за теб ще се погрижа и нищо не искам да чувам за онова, което ти е дал Мел. Разбра ли?

— Мислех, че сме приятели — възрази Дейвис.

— Разбира се, че сме приятели.

— Искам да кажа, че не го правя за пари.

— Знам, че не го правиш за пари. Но ти, имаш някаква много странна представа за парите и ми се ще да ти помогна да я промениш. Хубаво е да си независим, но и в това не трябва да бъдеш егоист. Остави ме и аз да се пофукам малко, а аз мога да го направя с пари. Добре, нека сега да съставим някакъв план. Но преди това — той вдигна каната и започна да налива — да пийнем водка с портокалов сок в знак на благодарност към двамата ми най-добри приятели, които ми спасиха задника. Нали така? — повтори той. Подаде една чаша на Тали. Каза й, че ако й трябва извинение, може да си го измисли, но така или иначе те щяха да пийнат. Направи крачка, за да подаде чаша и на Дейвис…

Дейвис видя кръвта, която бликна от горния джоб на якето му, видя червената течност да шурва и чу едновременно няколко звука. Единият беше от Розен, звук, изтръгнал се под натиска на удара, докато той изпускаше пластмасовата чаша. Чу и пукота и тракането на автоматите сред пустинята, както и звън-тежа от трошещите се стъклени врати към терасата. Острият тътнеж на автоматите продължаваше. Прихващайки Розен, Тали изпищя. Дейвис си помисли, че и тя е ранена. Той подхвана на свой ред Розен, опря го плътно до себе си и го вкара вътре, като го настани внимателно в близкия ъгъл до стената. Тали беше коленичила до Розен и се вайкаше на иврит, като не откъсваше очи от него.

Дейвис извади пистолета от кобура си и започна да стреля иззад остатъците от стъклото на вратата по посока на пустинята; вече можеше да различи фигурите, залегнали зад храстите; двама бяха и продължаваха да стрелят по стаята, като изпотрошиха статуетките върху бюрото и свалиха снимките на бедуинския лекар и жена му от стената. После спряха и настъпи затишие.

Като се възползва от паузата, Дейвис притича покрай вратата и се добра до дъбовата маса, тъкмо когато откос от узитата свали от вратата и последните стъклени парчета, а после натроши една лампа. Внимателно приближи до кухненския прозорец с маузера 30-06 и го зареди. Стигна навреме, за да изстреля два куршума по фигурата, която тичаше през храстите към резервоара. Фигурата се закова на място, поколеба се, после хукна обратно и се хвърли зад малка издатина. Дейвис се отдръпна. В следващия момент ураган от куршуми изпотроши прозорците на кухнята.

Той взе няколко от кърпите край мивката, върна се до масата, за да натъпче джобовете си с патрони 30-06, после прибра беретата на Тали и я плъзна по пода, покрай ориенталския килим към мястото, където тя беше коленичила до Розен. Притича обратно с винтовката, ловната пушка и стария револвер покрай зейналите прозорци, което предизвика кратък залп откъм пустинята.

Розен, облегнат на стената, с брадичка, опряна на гърдите, гледаше как кръвта му се процежда през якето. Куршумът го беше пронизал горе отдясно в гърдите.

— Минал е през тебе — каза му Дейвис.

Розен го гледаше с изцъклени очи и отворена уста, докато Дейвис разкопчаваше якето и ризата му. Раната беше лоша, процеждаше и въздух и кръв. Вътре имаше натрошени парчета от ребрата му. Изражението на Розен показваше, че още не може да повярва. Беше се изпотил. Студена лепкава пот. Беше в някакво шоково състояние.

— Обърни се малко.

Дейвис помогна на Розен да се обърне и притисна друга кърпа към входната рана, която беше по-малка и от която почти не течеше кръв, после внимателно го опря пак по гръб.

— Ще те оправим на бърза ръка — рече Дейвис.

Той притегли дясната ръка на Розен и я притисна към кърпата, поставена върху раната на гърдите му, през която свистеше въздух.

— Дръж ръката си тук и леко притискай.

— Значи съм ранен — каза Розен.

— Ще се оправиш. Опитай се да не мърдаш.

— Аз и не мога. Боже мой.

На Дейвис му хареса, че не долови паника в гласа му. Все пак трябваше да го успокои.

— Недей да се бориш за всяка глътка въздух. Опитай се да се отпуснеш.

— Аз ги доведох — вайкаше се Тали. — Аз съм виновна.

Дейвис я погледна.

— Вземи пистолета, на пода е. Иди в задната спалня и наблюдавай другата страна на къщата.

— Те го раниха, аз съм виновна…

Гледаше към Розен с потресена физиономия: изпитваше болка, мъка, искаше й се да заплаче, да легне до него и да зареже всичко.

— Исусе Христе! — извика Дейвис. — Ще отидеш ли в проклетата спалня? Хайде.

Той взе беретата и насила натика пистолета в ръцете й. Когато най-после тя се размърда, той вдигна пушката и изстреля през прозореца двата куршума — повече, за да вдигне шум, отколкото с надеждата да ги улучи. Никой не отговори, а когато надзърна, не забеляза никого зад храстите. Презареди пушката и взе маузера, после внимателно направи няколко крачки към най-близкия от предните прозорци. Трябваше да се понадигне, за да го отвори. После отново приклекна и опря маузера на перваза. Колата им никаква не се виждаше. Зад каменната ограда нищо не помръдваше. От другата страна на къщата не се чуваше никакъв звук. Надяваше се, че Тали може да стреля. Надяваше се, че тя няма да се паникьоса, да се гипсира. Господи, помисли си той. Какво търся тук? Огледа още веднъж оградата, след това се прилепи до касата на вратата и надникна навън. Нищо. Все пак трябваше да провери.

Когато притича от другата страна на вратата, никой не стреля по него. Нямаше никакво движение. И от кухненския прозорец не забеляза нищо. Мина по коридора и отиде в спалнята.

Тали се бе свила между прозорците, които гледаха към страничната и задната част на двора, държеше беретата пред рамото си, а цевта сочеше нагоре. Когато погледна към него, видя му се по-спокойна.

— Има ли нещо?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще умре ли?

— Не знам.

— Трябва да го закараме в болницата.

Толкова естествено го каза, че той се вторачи в нея и не знаеше какво да отговори.

— И как ще стане това?

— Ще им съобщим, че е ранен. Ще им обясним, че умира и те ще си отидат.

Толкова ли беше тъпа? Не, тя се надяваше. Нещо повече, представяше си някакво примирие, прекратяване на огъня, за да се приберат ранените. Може би в пустинята така правеха.

— Няма да ни повярват — отвърна Дейвис. — А ако дойдат тук, за да проверят, ще го довършат.

— Тогава какво можем да направим?

— Ще проверим с какво разполага докторът. В шкафа в банята има медицинска чантичка и разни хапчета.

— Той ще се оправи, нали? — явно искаше да чуе от него потвърждение.

— Виждал съм и много по-лошо. Стой тук. Но не се показвай на прозореца.

Тя кимна, а той се обърна и тръгна към банята. Надяваше се да намери морфин, макар че не вярваше докторът да го е оставил в къщата. Парчетата от ребрата сигурно бяха като ножове. Морфинът щеше да помогне. Проклета рана. По звука, а и от това, че раната се опитваше да диша, беше сигурен: Розен е ранен в белите дробове.

Якето бе напълно опропастено, цялото беше отпред в разни странни червено-кафяви фигури. Кърпата под ръката му изглеждаше суха. Внимателно бе опипал с пръсти под кърпата, но когато бе докоснал нещо мокро, остро и твърдо, което стърчеше от него, бързо ги бе отдръпнал. Господи, това нещо беше част от него. Дори не искаше да мисли, че през тялото му е минал куршум от автомат и кръвта му тече. Но все пак добре беше, че поне можеше да мисли. Беше тук и можеше да мисли. В устата си усещаше вкус на кръв. Нямаше представа къде се бе дянал пехотинецът, нито пък къде беше Тали. Преди малко бе чул гласовете им, чул бе пехотинецът нещо да й вика. Всъщност той не викаше, но гласът му беше рязък. Когато се отпуснеше, му беше по-лесно да диша. Преди това бе почувствал, че се задушава, че нещо го дави. Сега му беше по-леко и той вече не се страхуваше толкова, че няма да може да диша, макар да се чувстваше замаян и да му се струваше, че всеки момент ще повърне. Все още в гърдите му нещо клокочеше при дишането, но не толкова силно — също като мехурчетата в сламка. Имаше чувството, че са го промушили с копие, което го е приковало към земята. Почувства подът да потреперва, някой ходеше. Появи се пехотинецът и се приведе над него, като коленичи.

— Как си?

— Господи, знаеш ли, че съм ранен?

Пехотинецът държеше в ръцете си бели кърпи и разни други неща, които започна да реди на пода.

— Хайде сега да те оправим — рече Дейвис. — Пак трябва да се обърнеш на лявата страна.

Той почувства, как Дейвис опъва якето му и после чу звук от ножици.

— Якето ли режеш? — попита притеснено.

— Можеш да си купиш ново — отговори Дейвис.

Той повдигна ръката на Розен, за да свали дясната част на якето.

— Я погледни тук. Виж дали ще разбереш какво е това. — Той побутна към лицето му няколко от шишенцата на пода, в които имаше хапчета, но бяха без етикети. — Хубава къща си избрал. Имаме превързочни материали, сулфамид — тук какво виждаш?

— Аспирин, успокоителни… таблетки халицон — изреждаше Розен. — Драмамин, в случай, че се разболеем от морска болест. Къде е Тали? — Отново го беше обзело безпокойство, като се сети, че и тя е тук.

— Нищо й няма, в спалнята е. Не мърдай.

Дейвис превърза раните на Розен отпред и отзад и след като реши, че този ъгъл на стаята е вероятно най-сигурното място в къщата, донесе му възглавници и одеяла — една възглавница за главата и една, за да повдигне краката му.

Розен отново усети стъпките на пехотинеца по пода. После усети и друго потреперване и някакво остро скърцане, което направо го преряза. Извърна глава, за да види какво става. Пехотинецът местеше мебелите. Исусе Христе, той пренареждаше стаята. Избута тежкото канапе и креслата към вратите, после ги преобърна, като по този начин издигна истинска барикада от възглавници на цветчета.

— Жаден съм — обади се Розен.

И тогава чу някой да крещи отвън.

— Проклет пехотинец — ругаеше Валенцуела. — Вътре е, а няма работа там. Колко му плаща той? Можеше да си тръгне — знаеш какво искам да кажа. По дяволите, ясни са му нещата, ясно му е какво става. И все се връща.

— Плаща му нещо — отвърна Рашад. — Да не би да го прави от преданост към родината. Да речем, че стреля за пари. Ще го попитаме колко иска, за да спре да стреля, да си отиде и да си гледа работата.

— Не знам — каза Валенцуела. — Ако е така, значи има някаква цена и трябва да я разберем.

Теди притича, приведен, покрай каменната ограда, до мястото където другите двама бяха седнали на земята, недалеч от отворената пътна врата. Теди беше останал в храстите, като се надяваше да улучи пехотинеца.

— Е, какво мислиш? — попита той.

Валенцуела го изгледа:

— Какво мисля? Кажи ми ти какво мислиш.

— Почти съм сигурен, че го улучихме — рече Теди. — Не го ли видя? Той залитна, а пахотинецът и момичето, и двамата, както ми се стори, го подхванаха.

— Аз не го видях да залита — каза Валенцуела. — Видях, че пехотинецът ги натика в къщата. Проклет пехотинец.

— Слушай, сигурен съм, че го улучихме — повтори Теди — и мисля, че аз го улучих. Прицелил се бях точно в гърба му. Когато ти каза, давай, стрелях и го улучих, така е.

— Ако беше мъртъв — рече Рашад, — всичко вече щеше да е свършило. Защо иначе ще продължават да стоят в къщата.

— Не съм казал, че е мъртъв — възрази Теди. — Не, но почти съм сигурен, че го прострелях. Прилича ми на скроен план. Те са в дупката и не могат да направят нищо. В капана са. Но са в къща. Имат си храна, вода и какво ли не още, а ние сме отвън на проклетите камъни. Ами какво ще стане, ако някой дойде. Искам да кажа, че нямаме време за губене. Ако е още жив, трябва да го довършим.

— Защо не изприпкаш до къщата — каза Рашад. — Той има само една винтовка, една пушка и разни други дивотии. Може даже да е минирал къщата. Знаеш ли го?

— Трябва да го изкараме оттам — рече Валенцуела.

— Или да му измислим някаква работа — добави Теди, — ако успея да се промъкна достатъчно близо и да поставя взрив. Единият от вас — какво ще кажете за това, единият от вас отива да поговори с него. Да разбере, дали иска да се прибере у дома жив. А аз ще взема туй-онуй и ще видя какво мога да направя. Някоя дупка в оградата например, за да се опитаме да влезем с колата.

— Хайде — каза Валенцуела. Погледът му се насочи към Рашад. — Извикай го. Кажи му, че искаш да преговаряте.

— Смяташ аз да го направя, така ли?

— Нали си му приятел — отвърна Валенцуела. — Тръгвай.

Рашад изпълзя на колене до каменната ограда и започна полека да се надига.

— Хей, пехотинецо!

Куршумът от пушката се удари в ръба на оградата и рикошира към пустинята. Рашад отново залегна. Той вдигна очи към горния край на оградата и към небето.

— Хей, мой човек… Ние не ти се сърдим! Искаме да поговорим!

Рашад размахваше нещо бяло, вероятно носна кърпа. Стоеше пред отворената пътна врата и го изпитваше. А може би изпитваше сам себе си.

Дейвис се прицели с маузера в гърдите на Рашад.

После и тънкият с дългата коса излезе и запристъпва по пътя към къщата, заедно с Рашад; и двамата бяха разперили ръце.

— Не сме въоръжени — извика Рашад. Застреляй ги. Това беше мисълта, която се въртеше в главата на Дейвис.

Тогава се появи и третият, Валенцуела; той стоеше до оградата, която му стигаше до кръста. Валенцуела също разпери ръце.

Дейвис премести мерника с няколко инча наляво, като се прицели във Валенцуела, после го върна към двете фигури, които приближаваха по пътя към къщата.

— Излез да поговорим — извика Рашад.

Той продължаваше да пристъпва към къщата, като все още държеше бялата кърпичка. Другият, дългокосият, отби към навеса за коли, като не изпускаше из очи къщата — колкото повече приближаваха и тримата, все повече се разпръскваха. Може би бяха въоръжени, но не с узита. Във всеки случай не и Рашад и дългокосият. Изглежда нещо бяха замислили, но явно не идваха, за да стрелят.

— Как е г-н Розен? — попита Рашад. Той почака. — Ако не искаш да говориш, мой човек, как тогава ще си приказваме?

Валенцуела продължаваше да се придвижва покрай оградата. Дългокосият все повече приближаваше към задницата на черния Мерцедес, като същевременно не откъсваше очи от къщата.

Дейвис извърна глава през рамо.

— Тали! Ела тук!

Той погледна и към Розен, видя очите му да се отварят от уплаха, но вече го нямаше онзи изцъклен поглед.

— Какво става? — попита Розен. Очите му отново се притваряха.

Рашад, който беше вече на трийсет метра от къщата, извика:

— Хей, Дейвид, ние нямаме нищо против теб, бе човек! Няма причина да искаме да те убием.

Тали влезе в стаята и попита:

— Какво има? Добре ли е той?

Погледна към Розен, после видя Дейвис с пушката до прозореца.

— Наблюдавай онзи, който отива към колата — нареди й Дейвис. — Вземи другата пушка. — Тя беше опряна на перваза до него. — Можеш ли да стреляш с нея?

— Мисля, че да.

Проследи я с поглед, докато отваряше единия от прозорците и повдигаше пушката, за да я насочи през него.

— Кой е този? — подвикна Рашад. — Г-н Розен? Не, я гледай, това май не е г-н Розен? А той какво ли прави?

— Сниши се — нареди Дейвис на Тали.

— Виж какво — продължи Рашад. — Нямаме нищо против теб или нея. Двамата можете да се качите в колата и да си вървите. Но ако останете тук… по дяволите, тогава ще умрете. Знаете го, нали? И за какво да умирате? За малко пари? Той колко ти плаща?

Валенцуела се бе спрял. В момента обаче отново пристъпяше покрай оградата и почти се бе изравнил с моравата. Петдесет метра го деляха от Валенцуела.

Трийсет от Рашад.

— Дейвид — обади се Тали. — Той е зад колата.

Дейвис се извърна с маузера. През страничните прозорци на мерцедеса се забелязваше фигурата на дългокосия. Трябвало бе да стреля и да го задържи на разстояние, но Дейвис не трябваше да очаква толкова много от нея. Всичко бе станало прекалено бързо за нея.

Дейвис се прицели в прозореца на задната врата и стреля, видя как прозорците на двете задни врати се напукаха, изкусно пробити от скоростния куршум 30-06, а фигурата отзад изведнъж изчезна. Рашад тичаше. Дейвис се прицели и в него, но веднага залегна, а стъклата от прозорците се посипаха под картеча от оръжието на Валенцуела. Притисна се до стената под перваза и зърна Тали да лежи на пода, прегърнала пушката, като я държеше здраво и стискаше очи. Пукотът спря.

Дейвис се надигна. Видя Рашад да тича през глава към пътната врата. Забеляза Валенцуела зад оградата, с узито в ръка. Дейвис изстреля два куршума по Валенцуела и той изчезна зад оградата, после насочи маузера към Рашад. Опита се да го улучи с двата куршума, които му бяха останали, но закъсня. Рашад вече бе прекосил вратата. От третия нямаше и следа. Избягал бе през храстите оттатък колата.

— Много внимателно погледнах — каза Валенцуела, — но не видях дупката в оградата, през която трябваше да минем. Всъщност, аз даже и не чух експлозия.

— Промених си решението — рече Теди. — Когато видях каква пушка се подава от прозореца, та тази шибана пушка, сякаш беше за слонове. Представих си го как би изглеждал в униформа с всичките си медали и лентички и реших, че на една от тях сигурно пише „експерт“. Не някой, който стреля на посоки, а експерт. Проклети пехотинци, при всичките е едно и също, всичките имат по много медали. Но почакай. — Теди държеше цигара в ръка, млъкна за момент, за да я запали и като прехвърли погледа си от Валенцуела към Рашад, додаде: — С празни ръце ли мислите, че се върнах? Можете да сте сигурни в обратното.

— Какво направи с онова? — попита Валенцуела.

— Сложих го под задната броня, отляво. Жицата отива ей в онези храсти.

— Това какво ще ни помогне? — попита Валенцуела.

— Ще взривим колата. Ще им покажем, че никъде няма да ходят.

— Може да изчакаме да видим, дали няма да се опитат да използват колата — подхвърли Рашад. — Като се стъмни, може да си помислят, че моментът е удобен да се измъкнат през пустинята. След като ще стоим тук толкова дълго — а според мен защо не?!

Това беше добра идея.

Теди отпращи към Ейлат със сивия мерцедес, който беше паркиран малко по-надолу на брега на пресъхналото езеро, за да донесе някои провизии, малко храна и нещо за пиене, като например ледено студена бира. Никога досега не им е било толкова горещо. Уж онези са в капана, бе казал Рашад, а ние умираме от жажда.

След като Теди замина, Рашад рече на Валенцуела:

— Те могат да си стоят вътре цяла седмица, но ние не можем да стоим тук. Можем да им спрем тока, но това няма да ги разтревожи. Можем да развалим водната помпа, но те сигурно имат и нещо друго за пиене. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Трябва да се справим с пехотинеца — отсече Валенцуела. — Господи, трябва да се справим.

— Да, но с нещо, което той ще може да види — заяви Рашад. — Чудо голямо, че му казваме: ние не искаме да те убием. И той какво да мисли? Не е нещо, което може да види и да си рече: „Добре, искам го.“ За него сегашното ни предложение означава да си замине с колата оттук, но с мисълта, че е изоставил Розен. Разбираш ли ме? Ако обаче му предложим нещо хубаво — хей, човече, я виж това — тогава, докато се измита, ще си мисли за нещо друго. Или поне докато смята, че ще се омете.

— Да му предложим пари — каза Валенцуела. — Какво друго?

— Точно така, пари. Само че колко имаме ние? Чек ли ще му напишеш? Разбираш ли, ако му предложим цял куп пари, тогава той ще се замисли и ще си намери някакво извинение за това, че се е махнал, като например, че ние и без това ще хванем Розен… че не може да остане с Розен до края на живота му… че няма никакви задължения към него. Разни такива неща. Щом може да вземе нещо от нас, ще си каже, защо не, Розен така и така е свършен.

— И къде е купчината пари? — попита Валенцуела.

— Мисля, че е в адвоката — отговори Рашад. — Не знам колко е голяма, но арабчето, моят приятел, твърди, че у него имало пари. Разбираш ли, парите уж бяха предадени, но адвокатът е още тук… Поне до вчера беше тук. Така че, не вярвам да ги е предал. Мисля, че парите на Розен са все още в адвоката, който чака Розен да отиде и да си ги вземе.

— В това не сме сигурни — възрази Валенцуела.

— Не, но има начин да го разберем — отговори Рашад. — За колко време се стига до Тел Авив, за четири часа, нали?

Валенцуела извади картата и, седнал с гръб към оградата, я разтвори на таблицата с разстоянията.

— Триста четирийсет и два километра. — Валенцуела започна да клати глава, като пресмяташе времето спрямо разстоянието. — Да, би могъл да отидеш и да се върнеш за осем-девет часа. Това е идея. Може да доведеш и Мел с теб.

— И аз това си помислих — рече Рашад. — Да го използваме при преговорите, така че да не трябва ние да се излагаме на куршумите. Да стоя там и да се правя на добрия нигър73, това не е в моя стил.

Насочил маузера към каменната ограда, която се набираше на петдесет ярда74 разстояние, уверен, че те са там, зад оградата или може би в сянката на някои храсти, Дейвис си представи как разказва за всичко това на главния сержант Т. С. Кокс.

— Те приближаваха към къщата с разперени ръце и показваха, че не са въоръжени. Другият беше зад оградата.

Т. С. Кокс: Хората, които са се опитвали да те убият?

Дейвис: Не, хората които се опитваха да убият онзи, Розен.

Т. С. Кокс: Като са се опитвали да убият и теб, доколкото разбирам.

Дейвис: Е, тогава изглеждаше, че искат да преговарят.

Т. С. Кокс: За какво да преговарят? Те са искали да те убият.

Дейвис: Момичето държеше под око дългокосия, но той се скри зад колата.

Т. С. Кокс: Скрил се е зад колата? А ти защо го остави да се скрие там?

Дейвис: Ами, момичето го държеше под око.

Т. С. Кокс: Разбрах, наблюдавал си двамата, които са идвали към къщата.

Дейвис: Така беше.

Т. С. Кокс: Тогава защо не ги уби?

Дейвис напразно човъркаше мозъка си, но не можеше да намери отговора.

Т. С. Кокс: Какво си чакал?

Дейвис: При цялото това дремане в посолството, като пазач на банка…

Т. С. Кокс: Имал си възможност. Защо не ги уби?

Тогава го прониза една мисъл, която го изплаши до смърт. Колко бързо можеш да забравиш кога и как да реагираш.