Преследваният

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА

Привечер Дейвис взе пушката и отиде на разузнаване надолу по пътя, който минаваше покрай пресъхналото езеро; измина почти една миля, после се върна и в сивата пустинна тишина обиколи къщата на доктор Морис. Не можеше да си представи как идваха пеша дотук хора, тръгнали чак от Египет и Суец. Не можеше да си представи как живееха бедуините. Първият бедуин, когото бе видял по време на една екскурзия със Зохар и Реймънд Гарсия до Ум Сидра72 — пресъхналото езеро на надписите, местност, която се намираше на запад оттук — бе момче на около четиринайсет години; носеше жълта тениска и островърхи обувки с тънки подметки; изникнало бе сякаш изпод земята с някаква книга за гостите под мишница и ги бе помолило да се подпишат. Преди векове посетителите бяха издълбавали имената си в скалите на Ум Сидра, а сега се подписваха в книга за гости. Зохар бе попитал момчето на арабски къде живее. То бе посочило към безлюдната пустиня. Зохар го бе попитал откъде взема вода, а то бе посочило в друга посока. Дейвис си помисли за туристите, които пристигаха тук, облечени като за пустинята и за предупрежденията в туристическия справочник главата винаги да е покрита, заради слънцето; после си помисли и за бедуинчето с жълтата блуза и островърхите обувки, което не носеше шапка.

Възможно беше, както твърдеше Розен, човек и да успееше да се добере пеша до хотел „Лароме“, като мине през пустинята. Така трябваше да направи. Не можеха да отидат с камарото. Освен това щеше да е по-добре, ако той отидеше сам, а Розен останеше в къщата. Щеше да изчака Тали и да я доведе, с дрехите и паспорта му. Можеше да го закара до летището Шарм ел Шейх, за да излети оттам.

Не забеляза никакво възвишение или каквото и да е добре защитено място в радиус от една миля около къщата. Но ако те дойдеха през нощта, тогава това нямаше да има значение. През нощта можеше да се измъкне от къщата и да свърши някои много мръсни неща, стига да ги откриеше.

— На такъв патрул — каза Дейвис — ни пускаха от хеликоптери, без каски, екипировката беше опакована. Никой не говореше на висок глас. През нощта, докато спяхме, се държахме за ръцете, а двама оставаха будни и ако имаше нещо, сигнализирахме с ръце. Никога не се окопавахме, не оставяхме никакъв знак, откъдето минавахме. Когато получих звездата, пак бяхме там и наблюдавахме продоволствените им коли по пътя за снабдяване. Още първата вечер имах чувството, че цял батальон от СВА се нахвърля върху нас.

— Какво е СВА? — попита Розен.

— Северна виетнамска армия. Обикновените, не специалните.

По двора, в призрачната светлина на луната, се открояваха сенки; дневната, където седяха в шезлонгите на цветя, тънеше в мрак: Розен беше с чаша уиски, Дейвис — с кутия бира и с пушката до стола.

— Понякога, като минавахме, окачвахме плакати, на които пишеше: „Пехотинците от елитните части са при вас. Оставете проклетите си оръжия и се предайте.“ Но това беше тайна мисия и аз бях водачът.

— Колко хора бяхте?

— Онзи път — дванайсет. Загубихме четирима. Правехме така: съобщавахме позицията си по радиопредавателя, преди да се разположим за нощуване, давахме на артилерията четири координати — наричаше се убийствен кръст — а ние се намирахме по средата. После им съобщавахме паролата. По-късно, когато дойдеха от СВА, предавахме паролата си ето така — почти шепнешком — „Маджик Пай Ту, тук Суифт Скаут“, след това щраквахме два пъти и те разбираха, че се нуждаем от артилерийско покритие.

— А какво ставаше, ако не бяха съвсем точни? Онези от артилерията? — попита Розен.

— Е, имаше наркомани, които понякога изсипваха всичко върху нас, по погрешка — каза Дейвйс. — Тогава умираш, това ставаше. Все пак онзи път покритието по снабдителния им път беше добро, но те бяха твърде много. Непрекъснато ни атакуваха и боеприпасите на тежката ни артилерия, на нашите М-60 и на гранатометите накрая свършваха, така че се обаждахме да прекратят стрелбата в едната посока и се измъквахме, отивахме на срещата. С хеликоптера, който те прибира. Искам да кажа, който те издърпва. Пускат едно въже, а ти имаш нещо като парашутен колан с халка, която закачаш за въжето и те те изтеглят оттам; всички се блъскаха един друг. Но толкова се радваш, че се махаш, та изобщо не ти пука.

— И за какво получи Сребърна звезда? — попита Розен.

— За тази акция. Аз бях водачът — рече Дейвис, — убихме доста от СВА, удържахме ги, а аз залових един офицер от СВА, взех го с нас. Той висеше за мен и през цялото време, докато ни издърпваха, се беше вкопчил в гърлото ми. Но знаеш ли кое беше най-лошото?

— Кое? — попита Розен.

— Дъхът му. През цялото време, както се беше вкопчил в мен и ме душеше, дишаше в лицето ми, а дъхът му вонеше все едно, че бе ял разложени боклуци и не си бе мил зъбите от пет месеца.

— Не мога да са представя, как бих могъл да живея така — каза Розен. — Всеки Божи ден да върша нещо такова.

— Онзи път свършихме добра работа — отвърна Дейвис. — Пленихме офицера и си прибрахме убитите. Това беше като Божие правило. Винаги си прибирахме убитите.

— Каза, че си бил ранен, получил си две Пурпурни сърца — запита Розен. — Едното от тях за онази акция ли получи?

— Не, това беше друг път, издърпваха ни по спешност — заобяснява Дейвис. — Медицинският хеликоптер се приземи, за да прибере ранените, а аз пристигнах с един ранен на рамо. Вкарах го вътре и когато погледнах надолу, видях, че целият ми крак е в кръв. В онзи момент нищо не чувствах, а и нищо не се чуваше заради перките, заради целия шум, който вдигаха. Докато хеликоптерът се издигаше, блъсках по вратата и крещях: „Хей, по дяволите, и аз съм ранен. Отворете.“ — Дейвис поклати глава, спомняйки си за това и отпи от бирата.

— А втория път? — попита Розен.

— Всъщност, то беше пак тогава. Вдигнахме се във въздуха, но хеликоптерът бе свален. Кракът ми се заплете в нещо и когато паднахме, скъсах си сухожилията на краката. Така, за не повече от пет минути, получих второто си Пурпурно сърце.

— Но си се измъкнал?

— След като съм тук — отговори Дейвис.

— И се притесняваш какво ще правиш. Искам да кажа, когато се уволниш — рече Розен. — Ето това не го разбирам. След всичко, през което си минал, след всичките ситуации, в които си се справил, за какво има да се притесняваш?

— Обясних ти, че нямам професия. Военната ми специалност е пехотинец, а не смятам, че в цивилния живот имат кой знае каква нужда от пехотинци.

— Да имаш някаква професия, да вършиш едно и също нещо до края на живота си, та това е за хора без въображение — отвърна Розен. — В света на бизнеса ти не се подготвяш за определена професия и точка, ти не си някакъв си секретар или счетоводител. Тези хора ги наемат. Онова, което ти трябва да правиш, е да си държиш очите отворени и да използваш фантазията си, за да измислиш как да влезеш в нещо или да извъртиш нещата така, че да са в твоя полза. Аз какво разбирах от недвижими имоти и ипотеки? Нищо. Но съзрях възможност, шанс да вляза в играта, да поговоря с подходящите хора и да ги убедя, че трябва да работят именно с мен.

— Хубаво — съгласи се Дейвис, — но мен никак не ме бива в приказките. Хората веднага ще разберат, че си нямам понятие от онова, за което им говоря. Искам да кажа, ако се опитам да ги баламосам, да ги убедя, че съм някакъв експерт.

— Няма да разберат — възрази Розен. — Важното е как го правиш, важен е тонът ти. Те са прекалено заети със самите себе си, въобразяват си, че са много печени. Мислят си, че ще ти направят впечатление. Започнеш ли без заобикалки, видят ли, че си уверен, сториш ли им се както трябва, подхвърляш ли по някой и друг комплимент, послъгваш ли ги, те ще си мислят, да, този е разумен човек, той, сигурно знае какво върши. Боже мой, казвам ти, не трябва да се страхуваш. Имам предвид в бизнеса. Не им позволявай да ти вземат страха; защото на всеки девет пъти от десет, те няма да знаят повече от тебе. А даже ще знаят по-малко. Стигнали са донякъде, но защото са се бутали и ръгали, престрували са се, мамили са, лъгали са. Ако трябваше да разчитат само на интелекта си — и това се отнася за повечето хора, с които съм работил — те щяха да са на улицата и да продават вестници, дори в рестото сигурно щяха да бъркат… На колко си години?

— На трийсет и четири — отвърна Дейвис.

— Аз започнах да се занимавам с ипотеки чак на трийсет и осем. Не, на трийсет и девет. Даже не знаех, че нещо такова съществува. Да събираш купища ипотеки и после да ги продаваш на банките. Сто милиона долара при един процент лихва. Това колко прави?

— Един милион — каза Дейвис.

— Точно така. Годишно — продължи Розен. — И то почти без разноски. Няма значение с какво ще се захванеш, навсякъде е горе-долу едно и също. Не бързай, поговори с хората, реши какво искаш да правиш и после започни да го правиш. Винаги съм казвал, че най-трудното е човек да вземе решение. През цялото това време, имам предвид през всичките тези три години, все си мислех, че искам да се върна в къщи, в Щатите. А после, ето че се случи нещо като това, и сега трябва внимателно да се вгледам в живота си, да взема решение. Защо всъщност искам да се върна? И дали наистина искам да се върна? И като се позамисля, излиза, че тук съм по-щастлив, откогато и да било преди. Защо тогава да се връщам… Харесва ти тук, нали?

— Да, хубаво е. Добре си прекарах — рече Дейвис.

— Сигурно, особено с Кисинджър в „Кинг Дейвид“ — вметна Розен. — Все пак ти не ми каза, кой е пръднал? Знаеш ли кой е бил?

— Аз бях — отвърна Дейвис.

— А хората гледаха ли те?

— Някои. Само че нищо не можех да направя, така че и нищо не направих. Стоях си и също ги гледах.

На Розен това му хареса. Той се надигна от стола си и се обърна към Дейвис.

— Виждаш ли? А разправяш, че не си можел да се оправяш с хората? В това е цялата работа, да бъдеш естествен и няма как да не стане. Единственият ти проблем, според мен е, че се боиш да направиш първата крачка. Затова си и тук. Това знаеше ли го?

— Затова ли съм тук? Искаш да кажеш, че затова съм останал?

— Точно така. Страхуваш се да вземеш решението, да си отидеш.

— Ще си отида — възрази Дейвис. — Само че не знам след това какво ще правя.

— Добре, но в момента отлагаш. Освен това сегашната работа е нещо, което повдига самочувствието, нещо, с което знаеш как да се справиш. Отначало не можех да те разбера. Защо ще искаш да рискуваш живота си? Каква ще ти е ползата? Нищо не споменаваш за пари. Вече ми е ясно защо се захвана. Така отлагаш вземането на решение. Опитваш се да се задържиш колкото може по-дълго за онова, което умееш.

— И затова го правя, така ли?

— Повярвай ми — продължи Розен. — Вярвай ми и като ти казвам, че няма за какво да се притесняваш, ще се оправиш с хората. Забрави приказките ми, че трябва да лъжеш всички. В твоя случай ги гледай право в очите, карай направо и ще спечелиш. Ти умееш да се държиш естествено и това е чудесно.

Един човек от охраната, със зелена бейзболна шапка и автомат, се приближи към Рашад около осем и половина на следващата сутрин — след като той бе прекарал нощта на летището — и го попита какво търси тук.

Рашад отговори, че е, дошъл да посрещне свой приятел, който трябвало да тръгне от Бен Гурион и да пристигне вчера, но сега вече не знае кога точно ще пристигне. Така че ще трябва да чака.

На друг човек от охраната, долу в една от кабинките им, му се наложи да покаже паспорта си, да изпразни джобовете си и отново да обясни, че не е арабин, а мюсюлманин, роден в Долтън, щата Джорджия, че живее в Детройт и никога досега не е бил в арабска страна.

Въпреки това те продължиха да го наблюдават. Рашад отиваше да погледне таблото, на което бяха изписани полетите на заминаващите и пристигащите самолети — от Бен Гурион имаше почти на всеки час — после отскачаше до барчето за чаша кафе, гледаше през прозорците или се отправяше към стълбите, водещи към долния етаж, зяпаше в голямото огледало, в което се виждаха кабинките на охраната и чакалнята за заминаващи.

Пристигащите не влизаха в сградата. Те слизаха от самолета, вземаха багажа си от количките и излизаха през вратата направо на улицата. В десет часа, когато беше излязъл за глътка чист въздух и гледаше към група, току-що пристигнали пътници, Рашад зърна едно познато лице.

Една жена. Хубаво облечена жена, заедно с група други жени, които се смееха и се държаха като малки момичета. Американки. Може би идваха от „Хилтън“. Или от „Пал“. Беше ли я виждал вече в някое от фоайетата?

Взирайки се в жената, той си спомни. Не беше в Тел Авив, а в Ерусалим. И не беше в хотел, а на излизане от него. Заедно с онзи, с г-н Розен. Когато отиваха към колата му.

Жените чакаха скупчени край вратата на бяло-червения автобус на „Егед Турс“, докато товареха багажа им. Рашад също почака. Качи се последен, тъкмо когато вратата щеше да се затвори. Когато шофьорът го изгледа особено, Рашад му подаде една банкнота от десет лири.

— За хотела си, нали?

Шофьорът кимна.

— И аз съм за там. Ще стоя тук и на никого няма да преча.

Така Рашад стигна до хотел „Лароме“, който се намираше край южния път до плажа, вися във фоайето като внимателно следеше приятелката на г-н Розен, до момента, когато друга една приятелка на г-н Розен, израелката с хубавия задник, Тали, се приближи до жената и те започнаха да си приказват.

Когато след няколко минути чу на отсрещния край на телефона гласа на Валенцуела, Рашад каза:

— Това, което ще ти съобщя, много ще ти хареса.