Птицата убийца

9.

Лола изпищя.

Цяла сутрин й се искаше да се разпищи, но това беше, защото семейството на Раф се очакваше за вечеря, а предстоящото идване на Бригадата на откачалките беше достатъчно да накара всеки да пищи. Това обаче беше различно. Не беше подготвен писък — беше си съвсем спонтанен.

Стоеше на прага на свободната стая. Една от най-хубавите стаи в къщата, на втория етаж, в лошите времена на брака на Раф стаята на Сам, и от известно Лола време възнамеряваше да я колонизира. За нещастие майката на Раф също я харесваше и тъкмо затова Лола се беше качила тук с ваза лалета. Сега лалетата и вазата се бяха пръснали по земята.

Но от писъка й олекна, така че изпищя още веднъж. Нищо не може да се сравни с едно хубаво нищене. Жалко, че в къщата нямаше кой да я чуе.

Изтича в господарската спалня и грабна телефона.

— Раф, ти ли си?

— Аз съм, разбира се.

— Ох, слава богу! Слава богу! Ужас! Ужас!

— Какво има пък сега? Да не си си счупила някой нокът?

— Някой е влизал в къщата. Навсякъде има стъкла. Ужасно!

— Обади ли се на полицията?

— Не.

— Ами обади се.

— Добре.

— Този, дето е влязъл… там ли е?

— Не знам. Мисля, че си е отишъл. Но знам кога е станало. О, Рафи, толкова ме е страх! Ще дойдеш ли? Моля те!

— Знаеш, че не мога. Влизам в съда. И не ме наричай Рафи.

— Ох! — Лола захленчи.

— Виж, ще пратя някой при теб. А ти се обади в полицията, става ли?

— Става.

Лола набра номера на полицията, задъхано разказа за строшения прозорец на майчинския глас на другия край на линията, след това отиде да се облече. И за миг не й хрумна, че натрапникът все още може да е в къщата, ако изобщо някой бе влизал. По листата, които вятърът беше навял през строшения прозорец, съдеше, че е станало преди няколко дни, вероятно когато Раф беше в Бейзъл и беше забравил да пусне алармата, а тя беше на парти. Но не беше лошо да пораздвижи нещата. Когато Раф беше зает на работа — а това беше така през повечето време, — дните бяха дълги и отегчителни и няколко плещести полицаи можеха да пооживят нещата.

Беше поредният горещ ден. Тя се преоблече в бикини — две лентички плат на гърдите и чатала, уви се хлабаво в един шал, като в саронг, оправи си грима и излезе в градината да чака веселбата да започне.

— Какво правиш тук, да те вземат дяволите?

Мик Брейди беше последният човек, когото очакваше да види. Беше забравила, че работи с Раф. Стоеше на най-горното стъпало. Беше с разкопчана на врата бяла риза, униформената строга адвокатска вратовръзка беше разхлабена, сакото на костюма беше преметнато на едната му ръка. Носеше куфарче и не изглеждаше особено щастлив, че пак е в дома на Раф в Холанд Парк.

— Раф ме праща — каза спокойно той. — Каза, че имало крадци.

— А, да.

Мик погледна настрани към полицейската кола, паркирана пред къщата.

— Вече си повикала полицията.

— Да. Съжалявам, че ти изгубих времето.

— Може все пак да вляза да огледам. Нали трябва да докладвам на Раф.

Лола се отмести и го пусна да влезе. Беше забравила колко е привлекателен с гъстата си кестенява коса и тютюневите очи, което беше бонус, тъй като никой от двамата полицаи, които бяха дошли, не беше неин тип. Всъщност не бяха ничий тип. Двамата полицаи — единият висок и кльощав, а другият — нисък и дебел, тъкмо излизаха от гостната, когато тя затвори вратата след Мик. Високият, който точеше лиги по голите рамене и дългите загорели крака на Лола, каза:

— Събрахме цялата информация, която ни трябва засега. На ваше място веднага щях да се свържа с фирмата за алармената инсталация. Системата трябва да е регистрирала, ако нещо е било хвърлено през прозореца, дори никой да не е влизал в къщата.

— Добре. Ще го направя още днес.

Усмивката, придружаваща думите й, беше основно за Мик. Тя нагласи саронга, който се беше смъкнал на гърдите й.

— Ако искате още нещо… — предложи високият полицай с надежда и гласа, — веднага ни се обадете.

— Ще го запомня, полицай.

— Ще ви държим в течение на разследването — каза ниският дебел полицай.

— Благодаря.

Лола затвори входната врата след тях, обърна се и каза на Мик:

— Кафе?

— Само вода.

— Добре. — Тя тръгна към кухнята. Опитваше се да си спомни — сега, когато Мик се беше появил така неочаквано, — точно какво се беше случило между тях онази вечер. Доколкото си спомняше, бяха изпитали взаимно привличане. Сега, на дневна светлина, й беше ясно защо, но не се беше случило нищо особено. Обаче дали беше, защото тя му бе отказала, или защото той й бе отказал, или защото и двамата не бяха успели да се престрашат, или защото бяха заспали и после той си беше тръгнал — изобщо не беше сигурна. При всички положения се радваше, че той е тук, и се радваше, че е по бикини.

Беше вярна на Раф и се надяваше връзката им да продължи вечно, но той беше някак… пораснал и сериозен и понякога беше забавно да се мотае с мъже малко по-близки до нейната възраст.

Знаеше, че Мик я гледа, докато върви след нея към кухнята. Предположи, че гледката му харесва. Все пак харесваше на всички, нали?

— Откъде са влезли? — попита Мик.

— От горния етаж. Ще ти покажа. — Тя бръкна в хладилника и извади бутилка минерална вода. — Газирана?

Той кимна.

Тя мълчаливо му наля. Тишината нагнети между двамата приятно напрежение.

Мик взе чашата и попита:

— Ти каза ли на Раф, че те върнах тук от партито в събота?

— Върнал си ме? Аз да не съм пощенска пратка?

— Каза ли му?

— Защо питаш? Да не би да се е държал подозрително?

— Просто се чудех.

— Не. — Тя го изгледа невъзмутимо. — А ти?

— Не. Не ми се стори важно…

На Лола това не й хареса. Все едно не мислеше, че тя си заслужава да я спомене. Каза обидено:

— Раф може да не мисли така. Понякога е доста ревнив. Дори когато няма причини.

— Може да е благодарен. Че съм те изпратил де.

— Може. — Лола го изгледа втренчено. Въпросът му и признанието, че нито един от двамата не беше казал на Раф, обгръщаше срещата им в тайнственост, която изведнъж стана сексуална.

Въпреки че между тях не се беше случило нищо — е, нищо особено де, — щеше да е невъзможно да кажат на Раф сега, след като бяха минали няколко дни.

Мик остави чашата на гранитния плот и каза:

— Покажи ми откъде са влезли.

— Закъде си се разбързал?

— Трябва да се връщам в кантората.

— Кантората. — Лола го каза с презрение. „Кантората“ винаги й се пречкаше. Мъжете като Мик и Раф просто я използваха като извинение, като нещо, зад което да се скрият, когато не искаха да се съобразят с нейните планове. За нея „кантората“ беше парвенюшкият вариант на дядовата й барака в градината, оборудвана с електрически чайник и опръскан с боя транзистор. — Ще ме умориш от скука. — Темата за кантората беше изоставена.

Тя го поведе по стълбите, минаха през първия етаж, който беше изцяло зает от огромната спалня, в която спяха с Раф, с по една баня и едно помещение за дрехи във всеки край, и се качиха на втория, където беше свободната стая.

— Тук — каза и отвори вратата на стаята, която някога беше на Сам.

Мик мина покрай нея. Стъпваше внимателно, за да не настъпи лалетата, които Лола беше изпуснала. После погледна строшения прозорец, стъклата по килима и клонките бръшлян, които вече бяха плъзнали през дупките.

Надникна през прозореца към вътрешния двор.

— Господи! — възкликна. — Доста е високо. Как са се качили според теб? Със стълба?

— Нямаме стълба. А и според мен е доста подозрително да мъкнеш стълба посред нощ.

Той рязко се извърна.

— Защо посред нощ?

— Ами… трябва да е станало онази вечер, когато се видяхме на партито. Нали си спомняш, че когато се върнахме, алармата не беше включена? Раф е забравил да я пусне на излизане, но няма как да го кажа на полицията, нали?

— Защо?

— Как защо — заради застраховката.

— Откраднато ли е нещо?

— Не знам. Всъщност мисля, че никой не е влизал. Най-вероятно са били хлапета — метнали са камък.

— Намери ли камък?

— Не, но… Може да е паднал отвън. — Гласът й заглъхна.

Мик продължаваше да гледа през прозореца. Подръпна бръшляна, за да провери колко е здрав.

— Лудост — промърмори. — Тоя, дето се е качил, явно е ненормален.

— Ако се е качил — поправи го Лола.

— Да проверим градината.

— Защо?

— Да видим как е влязъл.

— Има ли значение?

Мик не отговори. Вече беше тръгнал надолу по стълбите към кухнята. Двойните врати водеха към оранжерията и оттам в градината. Лола започваше леко да се дразни от решимостта на Мик да се прави на детектив. Беше застанал насред вътрешния двор, вдигнал глава, и оглеждаше задната стена на къщата. Под този ъгъл профилът му и извивката на шията му се очертаваха много хубаво. На Лола й хрумна, че ако някога реши да изневери на Раф — и, да си го кажем направо, все някога щеше да се случи — май нямаше да намери по-добър вариант от Мик Брейди.

— По-скоро е трети етаж, ако броиш сутерена. — Да не искаше крадците да получат медал за храброст? — Как е възможно да искаш нещо толкова силно, че да рискуваш да си строшиш врата?

Лола реши, че говори за нея, и се разсмя.

— Да не съм луда да се катеря по стените?

Мик бърчеше вежди, все едно се опитваше да реши нещо. С известно раздразнение Лола се сети, че няма предвид нея. Той обаче неочаквано се ухили и попита:

— Поканата за кафе важи ли още?

— Да. Ако имаш време.

— Е, Раф ще разбере.

Влязоха в къщата. Лола смля кафе. Питаше се какво точно що разбере Раф според Мик.

Мик неочаквано каза:

— Представяш ли си как решаваш да намушкаш съпруга си с нож? Да го убиеш?

Тя бавно се обърна.

— Светски разговори ли водим?

— Раф ме натовари с едно дело. Една жена, Грейс Хобдън, наръгала съпруга си, докато спял. Не мога да я разбера.

— Може би не знае защо го е направила. Може да е било импулс.

— Или това, или е било много добре преценено. Не мога да реша.

— Тя каква е?

— Най-обикновена. Поне на пръв поглед. И там е целият проблем.

— Хубава ли е?

— Да, но не е мой тип.

— Който е?

Мик се усмихна.

— Ами, дългокраки блондинки, които се разхождат из къщи по саронг.

— Виж ти.

Тя наля кафе, подаде му чашата, но той веднага я остави и попита:

— Може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се. Има една до оранжерията.

Сигурно не я чу, защото се качи по стълбите, при това взе куфарчето си. Когато се върна, изнесоха кафетата в градината и си говориха за общите приятели, у които се бяха срещнали. Лола го попита дали ще остане за обяд — беше готова на всичко, за да не мисли за предстоящото идване на жените от семейството на Раф, — но той каза, че трябвало да се връща. В кантората естествено. То пък една изненада.

Докато го изпращаше, се облегна на касата на вратата — саронгът й се плъзна по гърдите й и смъкна горнището на банския още по-надолу — и каза:

— Нали няма да кажеш на Раф за събота вечер, без да ме предупредиш? Не искам да си вади погрешни заключения.

Той погледна гърдите й.

— О, недей да се притесняваш за това. — Ухили се и я целуна по бузата. — Не смятам да му казвам, както и ти, така че как би могъл да разбере? Чао, Лола. Ще се видим.

— Чао.

Мик забърза към метрото на Холанд Парк. Когато тя вече не можеше да го чуе, извади телефона си и набра номера на Сам.

— Чакай, дай да ти помогна.

— Благодаря. — Лола се наведе напред и подаде на Джони кутията с чаените свещи и няколкото големи свещи за масата, носеше ги под мишница.

— Добре си се запасила — каза той с усмивка.

— Искам малките свещи да очертават пътеката, така че като се стъмни, да изглежда като река от светлини.

— Чудесно. — Той клекна и почна да ги реди. — Така ли?

— Може и по-нагъсто. Имам много.

Започнаха да подреждат свещичките от двете страни на пътеката чак до масата в другия край на градината. Бяха ги изгонили от кухнята, където готвеше Раф, с помощта или поне в компанията на Мириам и майка им. Раф беше амбициозен и взискателен готвач и беше по-добре да не му се пречкат, ако нямаш цял живот тренинг. Преди година Джони прекарваше летните вечери в градината с Кърстен, докато половинките им хвърляха продукти в тенджерите и счукваха, стържеха и разбиваха. Сега беше Лола. Като се имаше предвид начинът, по който кланът Хаус сякаш се консолидираше, когато тримата бяха заедно, животът беше по-лек, ако партньорите им сключеха защитен съюз.

Докато Лола се любуваше на резултатите от работата им, Джони наля по чаша пенливо „Сомюр“.

— Благодаря. И наздраве. Обичам свещи, а ти? Раф не може да ги търпи в къщата, дори ароматичните. Побъркан е на тема противопожарна безопасност.

— Нищо чудно.

Лола наклони глава на една страна и го погледна въпросително.

— Така ли? Защо?

— Не си ли чувала историята?

— Коя история?

Джони въздъхна. Раф не беше казал и на Кърстен и трябваше Джони да й разкаже една октомврийска вечер, когато бяха на почивка в Южна Франция и тя безгрижно печеше кестени в камината. Един изскочи от металния тиган и прогори килима. Раф и Мириам изпаднаха и див ужас.

— Баща им е загинал при ножар — каза Джони.

Очите на Лола — които съвсем не бяха малки — станаха напрано огромни.

— Наистина?!

— Раф е бил на пет или шест, а Мириам на десет. Един неделен следобед татко им се качил в спалнята да подремне. Предполага се, че е заспал с цигара в ръка и се е задушил от дима. Даяна извела децата, но той загинал. Цялата къща изгоряла.

Лола погледна къщата. Виждаха силуета на Раф — сновеше из кухнята от масата към печката и обратно.

— Бедното дете — каза тя. — Дали затова сънува толкова кошмари?

— Още ли сънува кошмари?

— През няколко дни. Но никога не ми е казвал за пожара.

— Той не говори за това. Знам го от Мириам. — Поколеба се. — И то след като бяхме женени вече от година.

— Знаех си аз, че има нещо — замислено каза Лола. — Раф се променя, когато е със семейството си. Те са близки, но не е обикновена близост, нали? Човек не би казал, че са много привързани един към друг.

Лола се издигаше в очите на Джони, но той отвърна лоялно:

— Те са сплотено семейство.

— Очевидно. Но не оставаш с усещането, че им е приятно да са заедно, нали? По-скоро не могат да избягат от това. Като центробежна сила, само че наопаки. Как се казваше това?

— Центростремителна.

— Точно така. Все едно не могат да се откъснат един от друг дори ако искат.

— Подобни трагедии често сближават оцелелите.

— Сигурно си прав. Всъщност може би затова Даяна винаги изглежда някак… знам ли… застинала. Все едно реалността е прекалено тежка, за да се изправи пред нея.

— Ти май не си само хубаво личице и цици. — Джони пак напълни чашите. Седяха в приятно мълчание, вече се смрачаваше.

— Радвам се, че с Раф се събрахте, Лола — каза Джони. — Ти му действаш добре. Кърстен все казваше, че половинките на Хаус трябва да стоят рамо до рамо; предполагам, че защото те тримата са много близки.

Лола го дари със зашеметяваща усмивка.

— Ще стоя рамо до рамо с теб по всяко време, Джони.

— Добре. Не възразяваш, че споменавам Кърстен, нали?

— Не, разбира се. Чувствам се застрашена единствено от по-млади и по-хубави от мен жени. Защо да се притеснявам от някаква стара умряла нещастница?

— Какво?! — Внезапната й грубост го изненада. Задъха се, както ставаше обикновено, когато хората бяха преднамерено жестоки.

Тя сигурно усети, че е прекалила — вероятно шампанското си казваше думата, — защото каза отбранително:

— Е, тя наистина е мъртва и сигурно й е било много кофти, щом като се е самоубила, нали?

Джони остави чашата си. Свъси вежди. И каза внимателно:

— Кърстен беше най-блестящата и удивителна жена, която съм срещал. Смъртта й е ужасна, ужасна трагедия. Никога недей да говориш за нея по този непочтителен и отвратителен начин. Ясно?

— Ясно. Щом казваш. — Лола изля остатъка от бутилката в чашата си и погледна към вратата на оранжерията. Мириам беше излязла и идваше към тях. Лола каза небрежно:

— Ходил си при Кърстен миналата зима, когато е била в Щатите, нали?

— Да. Защо?

— Просто питам. Здрасти, Мириам. Как върви вътре?

— Добре — каза Мириам, но всъщност гледаше подредените от Лола свещи с обичайната си угрижена физиономия. — Наистина ли трябва да има толкова много свещи?

Джони стана и я прегърна.

— Не се притеснявай, мила. Съвсем безопасно е. — Гледаше да е с гръб към Лола, не искаше да вижда доволната й усмивчица. Мислеше си, че ги е прочела като книга, но нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос.

— Някой да иска бренди?

Раф се облегна на стола с доволна въздишка. Вечерята беше приключила — и беше триумф. Беше ненадминат готвач, на практика на професионално ниво, и се беше доказал още веднъж, което го правеше доволен.

Лола облиза последните остатъци шоколад от лъжичката си и каза.

— Жестоко!

— Хм. Щеше да е по-добре с несолено масло — каза той. Но си личеше, че е удовлетворен.

— Наистина беше много вкусно — каза тя.

Той я гледаше как облизва устните си от шоколада. Неясно защо готвенето винаги го правеше зверски похотлив. И по-добре — иначе тя щеше да настоява всяка вечер да ходят на ресторант.

— Бих пийнал едно бренди — каза Джони и извади дебела пура.

— Ще ти донеса — каза Мириам, стана и почна да вдига чиниите.

— Остави ги, мила — каза Джони. — Изглеждаш уморена.

Лола знаеше, че точно сега би трябвало да скокне и да почне да се прави на усърдна хаусфрау, но мразеше да бърза с разчистването, а и щом Мириам искаше да се натяга и да се прави на семейната Пепеляшка, коя беше тя, че да се намесва?

— Не, аз ще го донеса — каза Раф. — Мириам, седни и си почини.

— Почивка? — възкликна Джони. — Тази дума я няма в речника на Мири.

Раф хвърли поглед към Лола. Одобряващ. Лола правеше топчета от разтопения парафин.

— Значи трябва да взима уроци от Лола.

Лола го замери с едно топченце, но той вече се беше обърнал и тръгваше към къщата. Даяна я изгледа укорително, но не каза нищо. Даяна никога не правеше забележки, което напълно устройваше Лола. Особено когато Раф беше в толкова добро настроение.

Раф се забави. Беше прекалено да се надява, че е започнал да нарежда съдовете в миялнята, а утре чистачката нямаше да идва, така че Лола сигурно сама трябваше да се потруди — не че се оплакваше. Джони говореше за ремонтите, които трябвало да направят в Уордли, с кулата било най-сложно, защото трябвало да се посъветват с много хора заради статута й на паметник на културата…

— Мириам! — прогърмя гласът на Раф. Бяха толкова погълнати от приказките на Джони, че не го бяха забелязали да идва по пътеката. Лола веднага видя, че е вбесен.

— Мириам, ти да не си… — И не довърши въпроса, само гневно изгледа Мириам; толкова беше вбесен, че за първи път Лола почти я съжали.

Даяна неспокойно се покашля и каза:

— Тези септемврийски вечери са толкова приятни. И трафикът почти не се чува.

— Ти ли го взе? — попита Раф.

Очите на Мириам бяха опулени. Широкото й плоско специфично за рода Хаус лице винаги напомняше на Лола на някакво земноводно. Стресната, сега приличаше на жаба повече от всякога. Но след това Мириам ненадейно се усмихна.

— Кое, Раф? Нещо ти е изчезнало ли?

— Да, дявол да те вземе!

— Какво? — попита Джони.

— Мириам знае — каза Раф.

Джони се обърна към жена си:

— Мири?

Тя не отговори, но като по чудо тревожната бръчка, която беше на челото й цяла вечер, изчезна. Изглеждаше почти развълнувана.

Раф се надвеси над тях.

— Какво направи с него? — попита настойчиво.

— Не е у мен — каза тя.

— Кое? — попита Джони.

— Не ти вярвам. Кога го взе? — попита Раф.

— И без това не е твой — каза Мириам.

— Това си е моя работа — каза Раф.

Даяна шаваше неспокойно, както винаги, когато имаше дори намек за неприятности. Каза:

— Стана ли вече десет? Време е да гледаме новините.

— Джони, трябва да тръгваме — каза Мириам.

— Не бързай — каза Раф. — Трябва да съм сигурен, че не си го взела.

— Претърси ни, като искаш — каза Мириам.

— Това е смешно! — възкликна Джони. — За какво говорите?

Раф се стовари върху един стол и закри очи с ръка.

— Дневникът на Кърстен — каза. — Последният й дневник. Взех го от Гъл Котидж, когато отидох там със Сам, след като Кърстен умря… Той… Мислех, че е по-добре да го пазя в тайна.

Джони се намръщи.

— Но тези неща сега не са ли на Сам? Вие с Кърстен бяхте разделени и…

— Никога не сме били официално разведени.

— Но все пак Сам е взела всичките й други книжа. Какво му е различното на този последен дневник? Сам трябва да вземе и него.

— На теория да, но на практика… — Раф въздъхна. — Виж, цялата тази история е достатъчно тежка за Сам. Просто се опитвах да я защитя.

— Да я защитиш? От какво?

Раф не отговори веднага.

— Сам — каза замислено, обърна се към Лола и попита: — Кой е идвал тук днес? Сам идва ли?

— Разбира се, че не. Щях да ти кажа — каза Лола.

— Кой друг?

— Ами никой. Освен двамата полицаи. Сигурна съм, че не са взели нищо.

— Не са те.

— Ами този мъж, който работи за теб? — Лола се намръщи, все едно се мъчеше да си спомни. — Ник…

— Мик Брейди — каза Раф. — Не, той няма нищо общо. Сам трябва някак да е влязла. Но как е разбрала?

Въпросът увисна във въздуха.

Лола беше стъписана. Беше видяла дневника на Кърстен, когато Раф се върна от Гъл Котидж след смъртта й. Беше доста разсеян и го беше оставил в стаята, където държеше дрехите си, и тъй като всичко свързано с вече покойната му съпруга събуждаше любопитството й, тя го разгледа, но бързо загуби интерес. Ако вътре имаше някакви сочни подробности за секса с Раф или някакви тайни любовници, може би щеше да упорства, но имаше основно откъси от стихове за птици и разни поне според нея абсолютно безинтересни неща.

Даяна се усмихна и каза:

— Раф, каква прекрасна вечер. Благодаря ти. И на Лола. Наистина беше чудесно.

Раф си наля коняк и разклати чашата.

— Точно така, майко. Ние сме едно голямо щастливо семейство. Нищо никога не се променя.

— Да, прекрасна вечер — повтори тя. — Чудя се дали пак ще можем да поседнем навън тази година.

— Прогнозите са за бури с гръмотевици — каза Мириам.

Раф стисна главата си с ръце.

Даяна седеше на крайчеца на леглото и слушаше как Раф и Лола трополят в стаите долу. Опитваше се да мисли за практични неща — за превъзходния шоколадов мус, който беше направил Раф, за това колко беше хубава градината, осветена от свещи, за капнатото на полата си — но някъде дълбоко в нея се спотайваше ужас, който не искаше да си иде. Насили се да мисли какво ще прави утре. Трябваше да отиде да потърси дамаска за едно кресло. Щеше да вземе мостри, да си ги отнесе вкъщи и да избере на спокойствие. Няма смисъл да прибързваш с толкова важни решения. И трябваше да купи кристал за сватбата на съседската дъщеря. Това щеше да й отнеме по-голямата част от следобеда.

Ужасът обаче не се махаше. Струваше й се, че нещо се промъква в мрака, опасност, като вълна, която се плиска по ръба на малкото й семейство. Винаги изпитваше поне малко страх — не можеше да си представи живота без страха, — по напоследък нещата се бяха влошили. Много.

Легна в леглото и се зави. Лежеше и се взираше в мрака.

Трябваше да запази спокойствие. Но как?

Това винаги беше най-трудният въпрос.

Раф затвори телефона и си развърза обувките. Лола — беше проявила забележителен такт и си беше легнала, без да му задава въпроси — или спеше, или се правеше, че спи. Всъщност нямаше значение.

Трябваше да унищожи дневника веднага щом го прочете. На няколко пъти беше на ръба да го направи — в офиса имаше машина за рязане на хартия. Домашният боклук винаги е най-лесният начин да изгубиш нещо. Но не успя да го направи. Когато прочете дневника — първо набързо, после внимателно в деня, след като беше открито тялото на Кърстен, беше изумен как дневникът връща гласа й към живота. Прекрасният й неповторим глас. Провлечените гласни от Средния запад, които придаваха аромат на всяка фраза, бавни и целенасочени като река, която постепенно напредва към морето. Липсваше му усмивката й, липсваше му смехът й, липсваше му топлият аромат на кожата й до неговата, но повече от всичко му липсваше гласът й. Гласът, който никога вече нямаше да чуе. И всеки път, когато понечеше да унищожи дневника, откриваше, че не може. Това беше последното останало от нея. Не можеше да участва в унищожението му.

А сега вече бе прекалено късно.

Слабостта ли го беше спряла, когато все още имаше възможност да го стори?

— Трябва да се обадя по телефона — каза Мириам, когато с Джони се върнаха в тесния си лондонски апартамент. След смъртта на Антъни се беше наложило да продадат хубавата си къща в Ландбрук Гроув, за да платят данъците за наследството, но за щастие им останаха малко пари и си купиха малък апартамент близо до Глочестър Роуд. Джони често го използваше, когато беше в Лондон през седмицата. По работа — казваше. Въпреки че тя невинаги беше съвсем сигурна в това.

— Нямо да се бавя — каза му.

— Добре, мила. — Той влезе в спалнята. Тя погледна захлопнатата врата и в сърцето й се надигна познато безпокойство. „Добре, мила“. Напоследък любезностите му бяха машинални. Истинската нежност и чувствата си бяха отишли отдавна. Той беше мил и верен, тя го знаеше още когато се омъжи за него и това беше една от причините да го избере. Но не беше най-важната. Най-важната причина беше, че е приятел на Раф, вероятно първият му истински приятел, и тя инстинктивно знаеше, че може да загуби Раф, ако бъде изключена от приятелството им. Раф беше заел мястото на покойния им баща и я беше предал на Джони в църквата — на най-добрия си и донякъде единствения си приятел. Беше я предал. Колко странен израз. Всъщност не я беше предавал. Джони беше станал част от семейството, това беше единствената промяна. Кръгът оставаше ненарушен.

Кръгът никога не трябваше да се нарушава.

Точно затова трябваше да вземе дневника. За щастие познаваше човек, към когото можеше да се обърне в такъв момент. Запрелиства телефонния указател и стигна до буквата К.

Е, имаше смисъл. Човек вика някой да му смени стъклото на прозореца, да му отпуши канала или да му поправи колата. Защо не и за това?

Когато затвори, Мириам остана неподвижна известно време. Чувстваше се изцедена. Не уморена, а някак изстискана, както винаги, когато действаше решително, а това не се случваше често. Никой не можеше да каже, че го прави често.

Чувството беше приятно обаче. Някакво облекчение, от което сякаш се понасяше във въздуха.

Когато се носеше така, спомените ставаха почти поносими. Спомни си къщата, в която живееха, преди баща им да умре — боядисана в бяло къща с врата и пет прозореца точно като на картинките, които рисуваше малкият Раф с новите си цветни моливи.

Наистина ли изглеждаше така? Или паметта й си правеше шеги?

Поредната гореща вечер в града. Не се дишаше.

Раф идваше през поляната към къщата. Кученцето беше в ръцете му — кучето на татко. Раф знаеше, че му е забранено да си играе с него.

Да не би да беше забравил какво става, когато не слуша? В стаята нямаше въздух, това беше проблемът. Мириам се давеше. Задушаваше се.

— Сега ще те науча! — каза татко предния път, когато Раф беше взел кученцето без позволение. — Урок, който няма да забравиш. Донеси ми морското си свинче, Раф.

Мириам не харесваше особено морското свинче. Преструваше се, защото Раф го харесваше и защото човек трябва да обича животните, но Тъпенс имаше кръгли черни очета с едно-единствено изражение и дълги нокти, които драскаха, ако не го държиш както трябва.

Раф донесе домашния си любимец и застана до татко им, а той изкопа дупка в градината, където бяха вадили картофите и земята беше рохкава и лесна за копане. Дълбока дупка. Татко сложи Тъпенс в една кутия и я затвори. Чуваха как Тъпенс драска и се мъчи да се измъкне. Татко натисна капака, сложи кутията в дупката, засипа я и утъпка пръстта. Мириам плачеше, а Раф само гледаше. Като че ли не разбираше какво става.

Погледна татко си, когато той заравни пръстта.

— Сега може ли да си поиграя с него?

— Утре — каза татко му.

И тогава Раф запротестира:

— Ама той не иска да стои в кутията! Не може да диша!

Докато татко им ги влачеше към къщата, те пищяха. Не ги пусна, въпреки че Мириам стоя будна цяла нощ, представяше си. А на сутринта, когато се затичаха през окъпаната в роса градина и изровиха картонения ковчег, Тъпенс беше вкочанен и студен.

Татко им ги намери, усмихваше се.

— Нека да ти е за урок, Раф. Другия път, когато не ме слушаш, ти ще си в кутията. Разбра ли ме?

А сега Раф отново беше непослушен и нещо се беше случило с кучето. Този път Раф щеше да бъде наказан и заровен под земята…

— Добре ли си, мила? — попита Джони.

Мириам се обърна към него в тъмнината. Той не виждаше сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Прегърни ме — каза тя. — Прегърни ме!