Птицата убийца

7.

— Дишай! Нека музиката да диша и да пее!

Григори надвикваше звуците на челото и пианото, поклащате се и размахвате ръце.

— Пей, Сам! Вложи сърцето си!

Сам се опитваше. Наистина се опитваше — през целия си живот не се беше старала толкова. Ако свиренето беше само въпрос на воля, вече щеше да е втората Жаклин дю Пре. Блузата й беше прогизнала от пот, тя се навеждаше над челото, усещаше познатите му извивки до тялото си, внимаваше да улови всяка подробност, удряше нотата точно в средата — нейната запазена марка — истинският звук. След това изви гръб назад и изпъна торс, когато лъкът връхлетя върху струните за кресчендото. Всеки номер, който беше научила, всеки нюанс и оттенък — всичко беше напразно. Душата на музиката, алхимията, която взима поредицата ноти и ги превръща в произведение на изкуството, оставаше недостижима за нея.

Завърши с бравура — лъкът застина във въздуха, когато последната нота заглъхна — и зачака. Дори не погледна към седящата на пианото Надира, която също чакаше. Григори беше строг и взискателен. Именно затова го уважаваше и го беше избрала за свой учител. Един от най-великите челисти на своето поколение, той беше напуснал Унгария през 1956-а, но така и не беше развил пълния си потенциал на Запад. Имаше уважението на колегите си музиканти, но беше непознат на широката публика.

— Поредното недоносче — казваше често. И това беше през годините, когато все още можеше да свири. Сега отдавна бе прехвърлил седемдесетте, артритът беше сложил край на музицирането му и го беше превърнал от сприхав старец в същински тиранин.

— Махай се! — изкрещя й на първия си урок. — Хващай пътя и да не си се върнала, без да научиш сърцето на Шуман!

А на следващия:

— Ти на боклука ли ме изхвърляш? Да не съм учител в детската градина? Така ли си мислиш?

С наведена глава, вгледана в протритите нишки на килима, сега тя очакваше гнева му. Страхуваше се да вдигне очи, за да не види яда и разочарованието на лицето му. Най-вероятно вече беше осъзнал, че не си струва да я задържа като ученичка. Щеше да я изгони и тя не знаеше как щеше да го понесе. Сърдитият старец със сгърчени безполезни пръсти и грозно лице, покрито с тъмноморави петна, беше музикалният й баща през последните две години две години, за които тази разхвърляна мърлява стая в блок в Сейнт Джонс Уд, която миришеше на прах и котки, и забравени запаси тютюн, се беше превърнала в неин истински дом в Лондон. Беше работила дълго и усилено, за да спечели похвалата му, но губеше и своето, и неговото време. Сега, когато моментът на истината настъпваше, музиката я беше изоставила. Мисълта за това колко го разочарова беше дори по-лоша от тази за собствения й провал.

Тишина.

Това беше по-страшно от гнева.

Тя чакаше да я изгони.

— Сбъркал съм — щеше да й каже. — Мислех, че имаш талант, но съм сгрешил. Уроците ни приключиха. Довиждане.

И кой можеше да го вини? Защо един от най-добрите учители в Европа да си губи времето с ученичка, която има талант колкото на метроном? Просто механична способност да изважда правилните ноти в правилния ред, а не истински талант.

Той все още мълчеше.

Сам въздъхна. Това беше краят. Погледна Надира, която докосваше клавишите с върховете на пръстите си, както правеше, когато беше нервна, след това се наведе да прибере лъка в калъфа.

И после го чу.

— Сам? Какво правиш?

— Мислех… — Не знаеше какво е мислела, освен че този път той дори не си направи труда да й се ядоса. Вече не беше достойна и за гнева му.

— Сам.

Само името й, но изречено нежно. Очите й се вдигнаха към лицето му. Там нямаше гняв. За първи път, откакто го познаваше, той изглеждаше объркан.

— Сам, откакто майка ти умря… — почна той.

— Не е това — прекъсна го бързо тя. Нямаше да прибягва до съчувствието, защото знаеше, че не е вярно. През първите седмици след смъртта на Кърстен беше свирила по-добре от всякога. Музиката я беше понесла в обятията си и бяха полетели заедно. Или поне така си мислеше тогава. Сега изглеждаше, сякаш това се е случило с друг човек.

— А какво?

Тя не отговори. Как да опише жестокия юмрук болка, който бе стиснал сърцето й? Как да обясни гнева си от лъжите, които опорочаваха смъртта на майка й? Собствената й реалност вече беше толкова далеч от реалността на другите хора, че цялата хармония беше изчезнала. Как можеше да свири, след като искаше единствено да крещи срещу лъжите и увъртанията, изтърканите фрази и преструвките, да крещи: „Бъркате! Бъркате! Бъркате!“ А на дъното на всичко това — заровен толкова надълбоко, че го докосваше единствено насън, — се спотайваше ужасът, че те може и да са прави: че Кърстен се е самоубила. Мислеше си, че познава майка си, но не я познаваше наистина. Беше сгрешила за всичко. Ако можеше да намери дневника й… Но него го нямаше. Може би беше унищожен. Как да живее с такава несигурност, с такава неизвестност?

Не й стигаха думи да обясни как се чувства. Преди щеше да го вложи в свиренето, но това вече не помагаше. Сви рамене и каза:

— Не знам.

— Сам, повярвай ми, музиката ще се върне.

Не му вярваше. И как да му вярва? Досега не й се беше случвало нищо подобно. Винаги — независимо какво ставаше в живота и, въпреки кавгите с втората й майка, проблемите в училище, гаджетата, пиянските вечери и неприятностите — музиката винаги й беше вярна. Беше единствената константа, единственото, на което можеше да се опре въпреки всичко. А сега, когато най-много се нуждаеше от нея, тя я беше изоставила. Може би така ставаше, когато човек пораства. Може би щеше да е така оттук нататък и Григори просто беше любезен, защото — и това беше най-тежко — защото я съжаляваше.

Тя не искаше съжаление, най-малко неговото.

— Губя ти времето — каза.

— Това аз ще реша — отвърна той малко остро и обичайната грубост се върна в гласа му. — Но ти, Сам, мисля, че трябва да си починеш няколко седмици. Упражнения и гамата, добре, но не пиеси. Тъгувай за майка си. Прочисти си главата. — Той се поколеба, после по устните му плъзна усмивка. — Отпусни му края.

— Какво? Но „Фробишър“ е след по-малко от два месеца!

— Не е нужно да се явяваш на този конкурс, Сам. Ще има други.

— Но… — Сам погледна Надира и видя, че и тя е също толкова изненадана. „Фробишър“ беше голямата им цел от повече от година. Ако се представеше добре там — а Григори един-два пъти беше намекнал, че има шанс да го спечели, — кариерата й щеше да се изстреля нагоре. Мечтаеше за това от толкова време, че не можеше да го загърби сега.

— Трябва да ида на „Фробишър“.

— Понякога — започна тихичко Григори, — когато спуснеш кофата в кладенеца, тя излиза празна. Понякога, Сам, е най-добре да изчакаш отново да завали.

— Това някоя стара унгарска пословица ли е?

— Не. Ей сегичка я измислих.

Тя погледна през прозореца. Небето над Лондон беше бледо, безоблачно и чезнещо в лятната горещина. Скоро не се очертаваше да завали.

— Но ако не отида на „Фробишър“, значи всичко е било напразно.

— Нищо не е напразно.

Сам се замисли за малко, но не можеше да възрази. Наложи си да се съсредоточи. Просто трябваше да се старае повече. Иначе какъв беше смисълът изобщо да прави нещо?

— Трябва да ида на „Фробишър“. Няма да мога да се понасям, ако не го направя.

— А ако не си готова да дадеш най-доброто от себе си? Как ще се понасяш тогава?

— Е, нали каза, че ще има и други конкурси.

Григори поклати глава и не отговори. Всички знаеха, че лошото представяне на конкурс от величината на „Фробишър“ е по-лошо от това изобщо да не участваш. Но…

— Това е риск, който трябва да поема — каза тя.

— Хм. Ти си упорита глупачка. Не го одобрявам. — Той стана и посегна за бастуна си. — Къде съм си заврял запасите?

Сам улови погледа на Надира и видя леката й усмивка. Лекарите бяха забранили на Григори да пуши и жена му много се стараеше да държи това изкушение далеч от него. Учителят си криеше запаси в стаята, радостта да надхитри „полицията по удоволствието“, както я наричаше, беше също толкова важна като самите цигари. Веднъж Сам беше намерила един пакет в челото си.

Той се повъртя малко, надникна безрезултатно в една глинена кана на полицата над камината, после повдигна крайчеца на килима с бастуна си. Накрая възкликна победоносно:

— А, да! Номерът от „Казабланка“! — Доволен от себе си, отиде до пианото, вдигна капака и бръкна зад подпората. Оттам се изхлузи пакет цигари без филтър и падна на струните. — Ха! Тук никога няма да ги намери!

Сам го зяпна.

— „Казабланка“?

Той изтръска една цигара от пакета и го върна зад подпората.

— Филмът. Хъмфри Богарт крие документите под капака на пианото. Сигурно си спомняш.

Сам не отговори. Отвинтваше шипа на челото си и го прибираше в калъфа.

— По същото време другата седмица?

— Да. До другата седмица. — Той запали цигарата, дръпна дълбоко и почти веднага се задави. През кашлицата каза: — Съветвам те да свириш гамите и упражненията няколко дни. Но ако трябва да свириш, върни се на Бах. Сюитата в сол мажор. Ако нещо може да ти помогне, това е Бах.

— Сигурно — каза Сам. Но го слушаше с едно ухо. Обикновено с Надира оставаха, докато Григори не довършеше цигарата си в края на урока. Често им разказваше за годините си на млад музикант в Будапеща и за величията, с които е работил. Но днес Сам нямаше търпение да се махне. Той сигурно се чудеше защо се е разбързала така внезапно.

Докато гледаше през прозореца на първия етаж как Сам и Надира излизат на напечения тротоар, Григори все още кашляше. Очакваше да завият надясно и да тръгнат към метрото, но този път по изключение те спряха пред входа. Май обсъждаха нещо. Надяваше се, че Надира убеждава Сам да последва съвета му, но не знаеше дали в момента е възможно да я накара човек да го слуша. И това го натъжаваше.

Беше се привързал към Сам. Не само защото беше талантлива и работлива музикантка, а защото притежаваше две редки качества — широка душа и желание да рискува, — които отличават истинския човек на изкуството от просто способния. И без да му казва, знаеше колко дълбоко е страданието й. Само като я слушаше как свири, разбираше, че неразрешената смърт на майка й е превърнала живота й в кошмар от дрънчащ дисонанс. Надяваше се, че тя ще успее да се измъкне от страданието. Но знаеше, от собствен опит знаеше, че някои нещастия са прекалено големи и младите музиканти не могат да ги преодолеят. Възможно беше това, което преживяваше в момента, да я прекърши като музикант и тя никога да не достигне истинския си потенциал. Но в този живот да постигнеш истинския си потенциал е рядък дар.

Щеше да направи каквото можеше, за да помогне на Сам. Надира също. Но в крайна сметка тя сама трябваше да открие музикалното си спасение. Никой не можеше да го направи вместо нея.

Момичетата се разделиха — Надира тръгна към метрото, а Сам махна на едно такси. Григори не я беше виждал да взема такси; интересно къде ли отиваше?

Сам не очакваше Раф да си е вкъщи. Беше вторник сутринта и би трябвало да й отвори чистачката. Беше развълнувана, почти убедена, че вече знае къде е скрит дневникът на майка й — и може би стихотворението, — но когато плати на таксито, подпря челото на парапета на стълбите и натисна звънеца, отвори Раф.

Изобщо не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Сам, какво правиш тук?

— Просто минавам — каза тя. Зад набитата фигура на втория си баща, бившия й втори баща, видя Лола, слизаше по стълбите. Висока и стройна, с гъста руса коса и пухкави устни. Изразът „съпруга трофей“ изплува в съзнанието й, но тя веднага си напомни, че Раф и Лола не са женени, дори не бяха сгодени.

— Раф, кой е? — извика Лола.

— Сам. — Раф се извърна, за да й отговори, но не отстъпи навътре, та Сам да влезе, нито я покани. Лола спря на най-долното стъпало и зачака. Беше със сандали на платформа и къса рокля туника със смъкнат широк колан.

— Може ли да вляза? — попита Сам.

— Щом си дошла. — Беше неучтиво, но Раф не можеше да откаже направо. Дръпна се точно колкото тя да внесе челото в антрето. — С Джони пътувахте добре, нали?

— Да. Пренощувахме в Уордли.

Раф не каза нищо повече. Лола облегна гол лакът на парапета и я загледа. И да бяха репетирали сцената цяла седмица, пак нямаше да успеят да я накарат да се почувства по-нежелана.

— Добре. Виж сега, Сам, моментът не е много подходящ. Тръгвам за кантората и по пътя ще оставя Лола на Бонд стрийт. Да те закарам ли донякъде?

— Мислех, че може да остана за малко. Да изпия чаша вода. Много е горещо.

— Да. Кога ли най-сетне ще се разхлади — каза Раф. — Съжалявам, Сам, някой друг път. Наистина бързаме.

— Мога и сама да изляза.

— Невъзможно. Заради алармата и така нататък.

— Госпожа Крауч няма ли я? — От кухнята в приземния етаж долиташе шумът на поне два домакински уреда.

— Днес има свободен ден. — Прахосмукачката млъкна. Явно се беше изключила сама. Раф си погледна часовника. — За нещо специално ли идваш, Сам? Надявам се, че не е спешно. — Погледна калъфа с челото. — Едва ли е приятно да го мъкнеш в тази жега.

— Свикнала съм.

Раф го вдигна да види колко е тежко.

— Мисля, че ще можем да сместим и него, и теб на задната седалка на аудито. Готова ли си, Лола? Трябва да мина през кантората за едни документи и после ме чакат в Камбъруел, така че по-добре да потегляме.

Не беше в стила на Раф да бърза — той винаги бе организиран. Беше повече от ясно, че не иска да я остави сама — дори под надзора на невидимата си чистачка — в къщата си. Което естествено можеше да е заради Лола и внезапното й собственическо отношение към дома му, но пък можеше да е по съвсем различна причина.

Лола не беше казала и думичка на Сам. Взе си чантата, мина бавно покрай нея и излезе. На устните й играеше усмивчица — победоносна вероятно.

Раф последва Лола и Сам навън и хлопна вратата. Не включи алармата — явно чистачката, чието присъствие беше отрекъл, щеше да го направи на излизане. Лола спря до предната врата, чакаше Раф да й отвори. Правеше дори най-малкия жест, все едно я гледат поне няколко души, и обикновено — Сам трябваше да го признае — си беше така.

До Бонд стрийт пътуваха в мълчание. Лола се наведе и дари Раф с продължителна целувка по устата, миглите й пърхаха, докато го целуваше, след това слезе от колата и се отдалечи, без да поглежда назад.

Сам също тръгна да слиза.

— Мога да те оставя у нас, ако искаш — подметна Раф.

А беше казал, че бърза.

— Ще седна отпред — каза Сам.

Докато си пробиваха път през задръстването към Пикадили Съркъс, Раф каза:

— Знаеш ли, недей да цъфваш така неочаквано. Не заради мен — знаеш, че винаги се радвам да те видя. Просто неприятният инцидент с Кърстен много изнерви Лола.

Все едно я изрита в корема — „неприятният инцидент с Кърстен“… Откога ужасната трагедия с майка й беше приравнена до неприятен инцидент?

Преди да успее да отговори, Раф продължи спокойно:

— Всъщност вероятно е най-добре изобщо да не идваш. Лола означава много за мен. Очевидно не колкото майка ти, но все пак… Знам, че са много различни, но искам между нас да се получи. Това не означава, че не искам да те виждам. Защо например не отидем да обядваме заедно другата седмица? Свободна ли си?

— Не — веднага отговори Сам.

— О, жалко. — Но не можа да скрие облекчението в гласа си.

Сам седеше свита, облегната на вратата, стараеше се да е възможно по-далеч от него. Той я погледна и почна:

— Виж, знам колко ти е трудно, но…

— Не знаеш! — каза Сам тихо, но твърдо. — Изобщо нямаш представа. За теб това е просто неприятен инцидент. Господи! Не мога да повярвам, че го каза!

— Знаеш, че нямах това предвид. Кърстен беше… беше… — Като по магия гласът му стана дрезгав от вълнение. — За бога, Сам, обичах майка ти. Никой не може да се сравнява с нея. Но… но сега тя е мъртва, а животът ми продължава… и в момента включва Лола.

— Използваш я като извинение.

— Така ли? И защо да го правя?

Покровителственият му тон накара Сам да каже:

— Заради дневника на Кърстен.

Не беше планирала да споменава дневника на майка си. Раф потрепери, все едно го беше ударила, след това мигом си възвърна самообладанието и каза:

— И кой дневник по-точно?

— Този, в който е пишела, преди да умре.

— Не знаем със сигурност дали си е водила дневник.

— Разбира се, че си е водила. И го няма, Раф. Също като стихотворението.

Той се обърна и я дари със заучено невярващ поглед.

— И ти мислиш, че са у мен? Откъде ти хрумна?

Сам се извърна, за да скрие усмивката си, и се загледа през прозореца. Минаваха над Темза. Под моста преминавате увеселително корабче, пълно с туристи.

— Едно птиченце ми каза — каза тя.

— Какво птиченце?

— Малка птица убийца може би?

— За какво говориш, по дяволите?

— Образно казано, Раф.

— Е, сбъркала си. У мен няма никакви книжа на майка ти. Ти ги взе всичките, когато бяхме в Гъл Котидж.

— Да, разбира се. Как можах да забравя.

— Недей да правиш от мухата слон, Сам. Мъчно ми е, че в момента не мога да ти помогна особено, но… Недей да се ядосваш, но говорих с няколко души и наистина смятам, че малко терапия може да ти е от полза. Ако парите са проблем, ще платя. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Не, благодаря, Раф. Вече направи предостатъчно.

И наистина беше така в известен смисъл. В краткия момент, когато го попита за дневника — за част от секундата, преди идеалната му адвокатска маска да се върне на мястото си, — всичките й съмнения се бяха изпарили. Раф много добре знаеше за какво му говори.

— А за обяда… — каза Раф, когато спря пред дома й.

— Благодаря. Ще ти звънна — каза тя. Измъкна челото от задната седалка. — Не се притеснявай. Ще ти звъня само на работа. Няма нужда да доизнервяме Лола, нали?

— Съжалявам, че се получи така — каза Раф.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Сам.

Надира беше неспокойна и с нетърпение чакаше Сам да се върне. Не обичаше да е сама в апартамента, въпреки че нямаше да признае страховете си пред никого. Сикхското й семейство в Лестър беше убедено, че всяка секунда в Лондон тя се намира в смъртна опасност от крадци и изнасилвачи. Надира се присмиваше на страховете им. За какво говореха? Беше в безопасност и можеше сама да се грижи за себе си. Беше модерно и независимо момиче. Но дълбоко в себе си споделяше страховете им: Лондон беше голям опасен град, където непрекъснато ограбваха и насилваха хора. А в квартала често обираха апартаменти.

Сърцето й подскачаше всеки път, когато чуеше стъпки на бетонната площадка пред вратата — поредният тъмнокос младеж с рекламни листовки за пица или индийска кухня на половин цена. Тя сложи веригата на вратата. Нервността й се влошаваше. Едно време споделяше страховете си със Сам и приятелските й закачки й помагаха да се овладее. Напоследък обаче изобщо не беше лесно да говориш със Сам — за каквото и да било.

Запознаха се още първия ден в колежа. Надира забеляза Сам веднага не само заради таланта й, а и защото също като нея тя явно не се чувстваше в свои води в тази оранжерийна атмосфера. През първите дни човек лесно можеше да си представи, че всички останали студенти са приятели от години. Доста бяха учили в школата „Менухин“, други идваха от водещи лондонски академии или от Националния младежки оркестър. Двете със Сам се бяха аутсайдерки още от първия ден.

След това, когато натискът от страна на родителите на Надира да изостави музиката и да се насочи към по-конвенционална кариера достигна върха си, именно Сам й даде кураж да продължи. И точно докато работеше със Сам, тя откри къде е истинският й талант — в акомпанирането. Сега имаше постоянна работа, парите не бяха такъв проблем като преди, но между нея и Сам се беше отворила празнина. Всъщност по-скоро изглеждаше, че Сам се отдалечава от нея.

През седмиците, след като трупът на Кърстен беше открит в Гъл Котидж, бяха станали по-близки от всякога. Сам казваше, че не знае как би се справила без нея. Надира беше променила плановете си за ваканцията и се беше лепнала за Сам като пощенска марка: грижете се да се храни редовно и да спи нощем, и да продължава да свири. За Надира, чийто годеник беше развалил годежа им, когато тя беше дошла в Лондон да учи, музиката беше решение на всичко: нямаше разбито сърце, което не може да се излекува с няколко часа свирене дневно.

Но в началото на август, месец и половина след смъртта на Кърстен, нещо се промени. Надира осъзна, че Сам превръща трагедията — самоубийството на майка си — в сложна драма, която нямаше изгледи да свърши. Не че Надира беше толкова дебелокожа да си мисли, че Сам вече „го е преживяла“, но някои от коментарите на приятелката й показваха, че не приема версията за самоубийство. Надира мислеше, че в крайна сметка трябва да я приеме — иначе нямаше как да се сложи край. И двете мълчаха и не казваха направо какво си мислят, научиха се да цензурират думите си. Това правеше и двете нещастни, но не знаеха как да разрешат ситуацията. През последните две седмици на предварителното следствие бяха свели разговорите си до практични въпроси: какво да вечерят в редките случаи, когато и двете бяха вкъщи, чий ред е да изчисти печката, коя ще влезе първа в банята. Може би сега, когато следствието беше приключило, предишното им приятелство щеше да се върне.

— Над, аз съм! Махни веригата, не мога да вляза!

Надира смутено отвори вратата.

— Извинявай. Сложих я по навик. Как мина?

Сам подпря калъфа с челото на стената и извади бутилка вода от хладилника.

— Не ме пусна да вляза. — И разказа накратко за посещението си у Раф.

— Е, поне те е докарал.

— Не беше от добро сърце, Над. Искаше да съм възможно по-далеч от дома му.

— Не можеш да си сигурна — каза Надира и на мига съжали за откровеността си. Крехкото доверие, което се оформяше, докато Сам й разказваше за Раф, се разклати.

— Да бе, не мога — каза Сам и й обърна гръб.

Надира се опита да поправи грешката си и бързо каза:

— Но защо ще е толкова недружелюбен?

— Страх го е от това, което може да намеря. Честно, и ти щеше да мислиш така, ако беше видяла лицето му, когато го попитах за дневника.

Понеже не беше видяла лицето му, Надира съвсем не беше убедена, но нямаше да направи грешката да го признае. Опита друга тактика:

— Някога минавало ли ти е през ум, че може да има основателна причина да крие дневника? Ако изобщо е у него.

— Каква причина?

— Може би в него има нещо, което ще те заболи да видиш. Може да е нещо за теб.

Сам я зяпна. След това много внимателно сложи чашата вода на плота и отиде в тясната дневна. Седна на дивана и скръсти ръце.

— Сам. — Надира я последва. — Не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Права си. Това е възможно. И аз се питах за същото.

— Тогава е разбираемо защо го крие.

— Проблемът е, че не смятам, че това е причината. А дори да е, какво значение има? Пак трябва да го видя.

— А ако не можеш? Ако е у Раф, а той не те пуска в къщата и Лола е там непрекъснато, и чистачката няма да ти помогне, няма какво да направиш.

— Винаги може да се направи нещо.

Надира не отговори. Беше грешка да подценява куража и решителността на Сам. Самата тя имаше тези качества, но по различен начин. Можеше да работи усилено и да не се предава, но в душата си беше консервативна. Никога не би направила нещо, с което да привлече вниманието, или да се опълчи срещу властта, ако можеше да го избегне. Затова за нея бе такова мъчение да се изправи срещу семейството си и пак затова беше посветила живота си на задачата да докаже, че е взела правилното решение.

Всъщност тъкмо свободата на Сам по отношение на този тип задръжки я беше привлякла от самото начало. Когато нарушаваше правилата, Сам обикновено го правеше, защото не осъзнаваше, че има правила. Целеустремеността й можеше да я направи да изглежда безмилостна, ако не вървеше редом с огромна доброта и щедрост.

А сега на лицето й беше изписано онова изражение.

— За какво мислиш?

— Току-що ми хрумна нещо.

Надира познаваше това изражение. То значеше, че Сам е открила най-прекия път от точка A до точка B и смята да тръгне по него, независимо от последствията. Беше същото изражение като миналата седмица, когато беше излязла в единайсет вечерта, без да каже къде отива, и беше взела фенерче и чук. Определено не отиваше на среща. Тогава Надира не настоя да разбере какво е намислила, защото не искаше да рискува Сам да я отхвърли. Но днес отново си говореха.

— Сам, намислила ли си нещо?

Сам се обърна и се ухили — със заразителната усмивка, която Надира отдавна не беше виждала.

— Може би.

— Какво?

— Не ти трябва да знаеш.

— Няма да влизаш с взлом, нали?

— Няма.

— Слава богу.

— Това вече го направих.

— Какво?!

— Този път ще накарам някого да влезе вместо мен.