Птицата убийца

21.

Напрежението в Съд номер две беше осезаемо. В залата нямаше мухи, та да бръмват, но човек можеше да чуе и най-малкото проскърцване и тътренето на обувките на съдебните заседатели, докато влизаха и заемаха местата си. Повечето изглеждаха истински изплашени от тежестта на решението, до което бяха стигнали заедно след два дни.

Мик изучаваше лицата им, търсеше знак за това каква е присъдата им. Изражението на чорлавата жена, която беше набелязал като най-враждебно настроена към Грейс Хобдън, беше изненадващо нежно. Дали това значеше, че е станало, както тя е искала, и са решили да я осъдят, или че е била спечелена от аргументите на останалите и сега виждаше обвиняемата в по-оправдателна светлина? Не можеше да каже. Напрежението го беше победило и той седеше, затаил дъх.

До него Раф седеше безстрастен като Буда. Като се имаше предвид сътресението, което беше преживял през последния месец и половина, самоконтролът му в този и в други случаи беше забележителен.

Даяна Хаус беше обвинена в две убийства. Беше й отказана гаранция, така че повече от месец и половина трябваше да живее в ужаса на ареста. Раф един-два пъти беше споменал, че тя все едно се разпадала от шока. Отричала всичко, казвала, че не разбира какво става, и че била на успокоителни. Понякога си мислела, че си е вкъщи. Мик се питаше дали Раф не насърчава този образ на будещата съжаление сенилна старица — защитата на Пиночет беше вършила работа преди и може би щеше да е най-добрият шанс на майка му да завърши живота си на свобода.

Когато новината за ареста й стана публична, Раф незабавно предложи да се оттегли от кантората. Личната му трагедия не трябваше да се превръща в скандал за колегите му. Те му предложиха да си вземе половин година отпуска. Да изчака и да види, да кротува и да действа според случая. Раф отказа. Наистина щял да се оттегли, но ако искали да остане — а той печелеше най-много в кантората, както знаеха всички — щял да настоява да продължи да работи и очаквал пълната им подкрепа. Беше или сила, или слабост — нямаше среден вариант. Щеше да се откаже или да продължи, но нямаше да седи със скръстени ръце и да чака други да решат съдбата му. Дърмът спокойно поговори с много от старшите адвокати и Раф продължи да работи.

Беше преизпълнен с енергия и удоволствие от битката повече от всякога. Мик беше впечатлен от това как Раф залага на карта своето бъдеще… но да залага бъдещето на Грейс Хобдън беше различно. Противно на възприетите практики Раф беше настоял да заложи всичко на обвинението в убийство, да пледира за законно убийство. Дори споменаването на непредумишлено убийство вследствие на провокация или невменяемост щеше да бъде от полза за обвинението. Мик, който вече имаше договор с кантората, спори с него дълго и пламенно, но Раф не отстъпи. И сега, когато журито се връщаше, Грейс можеше да очаква или доживотна присъда, или свобода. Нямаше среден вариант. Според Мик Раф май обичаше нещата да стоят така.

Критичното отношение на Мик към Раф беше смекчено донякъде от брилянтната му заключителна реч. Беше решил да не представя Грейс като жертва, насилвана от мъжа си и изгубила разсъдъка си след години тормоз. Нито пък — твърдеше Раф — била действала в момент на умопомрачение. Но, когато Грейс забила ножа и сърцето на спящия си съпруг, това било напълно рационално действие, предизвикано от суровата логика на положението й. Нейното и това на децата й. Предвид обстоятелствата, в които се е намирала: чакала е дете от друг, канела се е да изостави съпруг насилник заради грижовен мъж. Но Пол Хобдън на няколко пъти й доказвал, че ако го изостави, това ще е последното, което що направи. Бил изрязал статии от вестници за мъже, които убивали жените и децата си, а после и самите себе си — и ги закачил на хладилника. И то — тази подробност предизвика видими тръпки у някои членове на журито — избрал магнити за хладилник с телетъбитата, за да изложи на показ ужасяващите картини на избити семейства.

Около Великден, когато бременността й започвала да личи, Грейс била изправена пред невъзможна дилема. Можела да остане с Пол Хобдън или да го напусне и да вземе децата. И в двата случая рискувала не само своя живот, но и този на трите си невинни дечица. (Тук Раф се подхлъзна и почна да говори за двете невинни дечица на Грейс, но Мик му написа бележка и той веднага поправи грешката си.) Дори да имало само двайсет процента вероятност Пол Хобдън да изпълни зловещата си заплаха — а в ума си Грейс знаела, че шансовете са много по-високи, — коя майка би позволила такава смъртна присъда да виси над главите на собствените й деца?

Така че Грейс предприела единствената възможна стъпка, която щяла да опази бъдещето им. Знаела, че така почти сигурно ще пожертва свободата си, но според нея трябвало да го направи, за да даде на децата си шанс да живеят. Раф попита журито:

— Ако в дома й беше нахлул въоръжен нападател и беше заплашил не само нейния живот, но и живота на трите деца, които за нея са по-важни от всичко, и тя беше съзряла шанс да ги спаси и се беше възползвала от него, щеше ли тя днес да стои пред вас, обвинена в убийство? Не! Не и не! Щяхме да аплодираме куража и бързата й мисъл. Пол Хобдън е бил този въоръжен нападател, дами и господа съдебни заседатели. Ако Грейс не бе постъпила, както е постъпила, вероятно сега щяхме да оплакваме смъртта не само на Грейс, но и на Ангъс, Матю и Сюзан, която между другото миналата седмица стана на четири. Изправена пред този избор, пред този невъзможен избор, какво друго е можела да направи? Дами и господа съдебни заседатели, Грейс Хобдън не заслужава нашето съжаление или презрение. Още по-малко заслужава налудната присъда на несправедлив закон. Грейс Хобдън, дами и господа, заслужава преди всичко нашето уважение и похвала. Заслужава адмирации и почести. Заслужава най-вече свободата да се върне при децата, за които е била готова да пожертва всичко, заради което си струва да живееш.

Заключителната реч на Раф беше излязла на първа страница на доста вестници. Щеше да е в заглавията дори майка му да не беше арестувана за убийство. За щастие досега никой вестник не беше направил паралел между смъртта на Пол Хобдън и тази на бащата на Раф, тъй като Даяна беше обвинена само за убийствата на Кърстен и Антъни. Може би след издаването на „Птицата убийца и други стихотворения“ през пролетта ситуацията щеше да се промени. Мик не знаеше дали пламенната защита на Раф е свързана с обстоятелствата на бащината му смърт и не смяташе да пита. Може би, когато поработеше в кантората на Раф още петдесетина години, щеше да се осмели. Но сега не.

Вратата в дъното на съдебната зала се отвори и две яки пазачки въведоха Грейс Хобдън. Тя изглеждаше забележително спокойна за жена, която хем е бременна, хем след около три минути вероятно ще получи доживотна присъда. Може би вече беше приела съдбата си. Широкото й безизразно лице приличаше на кравешка муцуна. Но за в бъдеще тя щеше да се нуждае от всяка трошица стоицизъм.

Съдийката погледна над златните рамки на очилата си към съдебните заседатели.

— Членовете на журито — стигнахте ли до присъда?

Председателят, мъж със склонност да се усмихва в напълно неподходящи моменти, се изправи.

— Да, Ваша Чест.

— По обвинението в убийство как намирате обвиняемата — виновна или невинна?

Председателят не отговори веднага. Усмихна се широко, после се овладя и погледна листа в ръката си — трепереше като птица, която се опитва да излети на свобода.

— Невинна.

Тишина.

Съдийката изглеждаше стресната. После се обърна към Грейс Хобдън, която гледаше право пред себе си, все едно чакаше да чуе какво още ще каже председателят, и заяви:

— В такъв случай, Грейс Хобдън, вие сте свободна да си вървите. Заседанието…

Краят на изречението беше удавен от избухналия сред публиката шум.

— Не! Убийца! Тя уби брат ми! — А после още по-силно и неистово, когато разсилните хванаха крещящия мъж за ръцете, за да го изведат. — Шибана крава! И бесилото й е малко! Ами брат ми? Тя уби брат ми! Не може да й се размине!

Групичка жени, които бяха присъствали на всички заседания, изръкопляскаха. Дон Хобдън беше изведен от залата. Чуваха как гласът му заглъхва по коридора към стълбите и към изхода. Аплодисментите на жените утихнаха. Залата беше по-тиха от всякога.

— Какво ще правим сега? — попита Мик шепнешком.

— Ще поздравим клиентката си, естествено — каза Раф.

При първия сигнал за смут Грейс Хобдън се беше извърнала, очакваше да я отведат обратно в килията. Но пазачите бяха изчезнали и тя беше останала сама и несигурна. Раф отиде при нея.

— Браво, Грейс — каза и й протегна ръка. — Успяхме.

— Така ли?

— Свободна си. Оправдана. Невинна — каза Раф.

— Вече можеш да си идеш у дома — добави Мик.

— О — каза тя, почти шепнеше. А после, все едно Раф току-що й беше направил някакъв дребен подарък, каза: — Благодаря, господин Хаус.

Усещането за празнота ядосваше Мик. Може би, за да компенсира, той се усмихна широко и й подаде ръка:

— Поздравления, Грейс. Сигурен съм, че именно вашите показания ги спечелиха.

— Наистина ли? — попита тя.

— Абсолютно — каза Мик сърдечно, докато се чудеше защо тя дори не се усмихва. Ръката й беше отпусната.

— А сега какво? — обърна се тя към Раф.

— Връщаме се в кантората. Трябва да си готова, защото когато излезем, ще видиш, че част от обществеността доста се вълнува заради присъдата ти.

— Така ли?

— Делото беше повече от публично — каза той. — И не цялата публичност беше заради теб. Ще ти обясня после. Отпред ни чака кола, но първо ще трябва да минем през онези лешояди журналистите. Не се притеснявай. Ще направя кратко изявление, а Мик ще те заведе до колата.

— Добре — кимна тя. Доверчива като дете. На Мик му се струваше, че дори Раф да й беше казал, че сега трябва да се хванат за ръце и да скочат от прозореца на третия етаж, тя щеше да го направи, без да задава въпроси. А и защо Раф й бе казал, че ще й обясни… какво? Че не толкова убийството на Пол Хобдън е привлякло пресата, колкото фактът, че по време на процеса майката на адвоката й е била обвинена не в едно, а в цели две убийства. Бяха спорили дали да й кажат, но Раф беше решил, че Грейс не е в състояние да поеме тази информация.

— Ще изляза пръв — каза Раф на Мик, когато стигнаха входа, — и ще се оправя с журналистите. Грейс може да постои до мен за мъничко. Няма да се налага да говориш, Грейс. А после, веднага щом свършим, я заведи в колата.

В мига, когато Раф отвори вратата, ги заслепиха светкавици. Раф със сигурност знаеше, че журналистите и телевизионните екипи се интересуват повече от него, отколкото от клиентката му.

Той спря, усмихна се и вдигна ръка.

— Клиентката ми иска да благодари на всички вас за загрижеността — започна, без да обръща внимание на въпросите за случая на майка му, които летяха към него от всички посоки. — Разберете, че събитията от последните месеци бяха изключително тежки за госпожа Хобдън и семейството й. Последствията от този ужасен ден ще бъдат с нея до края на живота й, но засега тя е благодарна, че изпитанието й е към края си, и единствената й грижа е да се събере отново с децата си колкото се може по-бързо. Моли единствено да бъдат оставени на мира, за да могат да започнат да изграждат живота си наново. Благодаря ви.

— Да тръгваме — каза Мик и хвана Грейс за ръка. Слязоха бързо по стълбите.

Още светкавици, още извикани въпроси. „Здравейте и сбогом петнайсет секунди слава“ — помисли си Мик, докато журналистите се блъскаха, за да говорят с тях. Но повечето се бяха съсредоточили върху Раф, едрата риба, и Мик не срещна особени трудности да вкара Грейс на сигурно в чакащата ги кола.

Раф дойде след няколко минути, тръшна вратата и колата бързо тръгна по мокрите улици.

В кантората Раф предложи на Грейс бренди — тя отказа, и чай — чая прие. Докато чакаха Корина да направи чая, Раф попита Грейс дали иска да се обади на децата си и да им съобщи добрата вест.

Тя вдигна очи да го погледне, все едно тази идея изобщо не й беше хрумвала.

— Може ли? — попита.

— Разбира се — каза той и й подаде слушалката на телефона.

Докато набираше първите две цифри, ръцете й трепереха. Набра погрешно и опита отново. След третия неуспешен опит върна слушалката на Раф и каза:

— Ще наберете ли вие?

Очите й бяха пълни със сълзи.

Раф провери номера, бързо набра и щом чу сигнала, подаде слушалката на Грейс.

— Ние ще излезем — каза й. — Говори си спокойно.

— Благодаря — прошепна тя.

Мик стана и тръгна след Раф. Когато стигнаха вратата, чу как Грейс казва:

— Ангъс, мама се обажда. Да, миличък, свърши и всичко ще е наред. Няма повече да стоя в затвора, миличък. Свободна съм и… и се прибирам у дома. — И се разплака.

Раф и Мик тръгнаха по коридора към кабинета.

— Какво ще кажеш за по едно бренди? — Раф бръкна в шкафа зад бюрото си. — За добре свършената работа.

— Размина й се — каза Мик. — Това е добре.

Раф като че ли не се изненада от отговора му. Погледна си часовника и каза:

— Е, госпожа Хобдън скоро ще се събере с децата си. Какво ще кажеш да излезем да пийнем по нещо?

Покана от Раф, и то в такъв момент, не можеше да се отклони с лека ръка, но Мик каза:

— С удоволствие, но днес не мога. Ако тръгна веднага, ще успея да хвана края на днешния „Фробишър“.

Раф се усмихна. От септември с доброжелателен интерес следеше връзката между бившата си доведена дъщеря и бившия си стажант.

— Почти бях забравил. Пожелай на Сам късмет от мое име. Макар че, доколкото чувам, не й трябва късмет.

— Късметът винаги е полезен.

— Финалната част е утре, нали? Събота е, ще успея да дойда.

— Баща й ще дойде от Корнуол.

— Така ли? Цялата агитка на Сам Бозуин. Е, тя го заслужава. Тръгвай тогава, Мик. Аз ще приключа тук.

Мик си разхлаби вратовръзката. Макар да беше нетърпелив да иде на конкурса, му се струваше нередно да остави Раф просто така след толкова работа, без да отпразнуват успеха си.

— Напълно бях против да залагаме всичко на самозащитата, но ти успя. Сигурно си много доволен.

Раф клатеше чашата бренди.

— Така си мислиш, нали? Но според мен човек винаги остава с някакво странно чувство за празнота. Повече, когато печели, отколкото когато губи, което е странно. И сам не го разбирам. Но се свиква.

— Е, все пак браво.

— Благодаря, Мик. Сега изчезвай — и се грижи за Сам. Тя има повече нужда от теб, отколкото аз.

Мик хукна.

След час Раф се качи по стълбите към къщата си. Шепа фотографи го очакваха и запечатаха на снимка това незабележително действие, но пък присъствието им беше станало ежедневие след арестуването на Даяна миналия месец. Не би казал точно, че е свикнал, но не го дразнеха, както когато новината избухна: „Майката на известен адвокат заподозряна в убийство“. Очевидно добра история, пълна с човешки интереси и драма. „Доказателството е в стихотворението“ беше едно от най-изобретателните заглавия. „Известна поетеса убита. Симулирано самоубийство“. За няколко дни историята беше широко отразена в медиите. Сега я поддържаше жива делото на Грейс Хобдън и участието на Сам във „Фробишър“. Щеше да се разгори наново, когато излезете книгата на Кърстен. Като новинарска история никога нямаше да затихне напълно. Всеки път, когато Раф, Сам или който и да било от техните близки направеше нещо дори бегло достойно за новините, „фактите“ щяха да бъдат извиквани към живот с различна степен на точност, докато бедната Даяна гаснеше — и клишето беше напълно уместно — в мрачния женски затвор.

Вкарването й в затвора тежеше като камък на сърцето му и не можеше да направи нищо, за да го отмести. Това, че тя заслужаваше наказание, не беше нито вярно, нито грешно. Тя беше негова майка и той не можеше да я гледа как страда.

Когато чу обаждането на Сам за „Птицата убийца“, разбра, че шансовете Даяна да остане на свобода се изпаряват. Вкорави сърцето си и се насили да остане безпристрастен. Нае най-добрите защитници, наблюдаваше делото, наставляваше всяко действие на Даяна, доколкото можеше. Не беше достатъчно. Никога нямаше да е достатъчно.

Но тази трагедия облагодетелства някои хора, макар че той не беше сред тях. Издателите на Кърстен се изпотрепваха, за да публикуват „Птицата убийца и други стихотворения“ с нечувана скорост и издаването на поезия. Стихотворението, разкриващо едно убийство и станало причина за второ, щеше да се чете много, дори да беше бездарно. „Птицата убийца“ обаче съвсем не беше бездарно стихотворение и Кърстен като че ли най-сетне щеше да стигне до читателската аудитория, която заслужаваше. Когато Тревър Клей се обади на Раф, за да му изкаже съчувствието си за това, което става с Даяна, не успя да скрие вълнението си: рядко се случваше книга със стихове да стане бестселър, но издателите взимаха първоначален тираж от 20 хиляди. И това беше само в Обединеното кралство.

Случаят се беше отразил по подобен начин и на кариерата на Сам. Дори да не спечелеше „Фробишър“, агенти и продуценти се натискаха да я наемат. Заради трагичната смърт на Кърстен и лошата слава на Даяна името на Сам беше познато на публика, която обикновено не слушаше музика за чело. А и Сам беше млада и фотогенична и това също не вредеше.

Раф спря на последното стъпало, вече бе извадил ключа. Беше спряло да вали и земята беше подгизнала, миришеше на мокър асфалт и пръст. Щеше да изведе Лола на вечеря. Животът с него през последните седмици сигурно не беше лек. Щеше да й се отблагодари сега. Отключи и влезе.

— Лола — извика в тишината, а после по-силно: — Лола!

След миг тя бавно слезе по стълбите. Беше с дънки и черен пуловер, велуреното й сако беше преметнато през едната й ръка, държеше малък куфар.

Той я гледаше как слиза, все по бавно с всяко стъпало. После попита:

— Какво значи това?

Погледът й беше решителен.

— Ти как мислиш, Раф? Съжалявам. Няма лесен начин да кажеш такова нещо, но… отивам си.

— Аха — каза той. А после, защото това не му се стори достатъчно, попита: — Защо?

Тя нави един кичур на пръста си.

— Ами… срещнах друг. Казва се Мартин, не го познаваш. Ще дойде да ме вземе в… — Погледна си часовника. — Ами вече трябваше да е тук. Тъкмо щях да ти оставя писмо.

— Писмо?

— Всъщност по-скоро бележка. Ето я. Искаш ли да я прочетеш?

— Не особено. — Раф все още се опитваше да свикне с поредния обрат в живота си. — Предпочитам да ми кажеш лично.

— Да, май ти го дължа.

— Заради това, което стана, ли е?

— Ами да. Явно. Но и не. В смисъл че ако беше само защото майка ти е в затвора, щях да остана с теб. Не е и заради Мартин — той е просто оправдание, но не му казвай какво съм ти казала.

— А защо тогава?

Тя се поколеба, чудеше се дали да му пробута някое евтино извинение, после въздъхна и каза:

— През последните една-две седмици осъзнах нещо, което си мислех още отначало, но тогава нямаше толкова голямо значение. А сега има. Всъщност никога не съм била част от живота ти, Раф. Ти не ме допускаше. Никога не си говорил с мен за нищо важно.

— Вече говорихме за това. Обясних ти за майка ми. Как винаги сме я прикривали. Казах ти, че когато баща ми умря, бях прекалено малък, за да разбирам какво става. Вярвах на майка и вярвах на Мириам. Знаех, че се е случило нещо лошо, но го разбрах истински чак когато пораснах. Смъртта на Антъни беше нещастен случай. Тази на Кърстен приличаше на самоубийство. Мириам намери бележката. Щях да ти кажа за баща си, след време. Как е умрял. Никой не обича да говори за такива неща.

— Знам. — Лола продължаваше да си играе с косата си. — Проблемът е, Рафи, че не ти вярвам.

— Какво?

Тя вдигна рамене.

— Няма страшно. Няма да кажа на никого. Не че има много за казване. Просто предчувствие. Но през цялото време, докато ми разказваше за майка си, след като Мириам отиде в полицията, и изкарваше какво огромно признание било и така нататък, не ми изглеждаше вярно. Почувствах се по-далеч от теб от всякога. Мисля, че все още има много неща, които не ми казваш. Но вече няма значение. Аз продължавам с живота си.

— Разбирам.

— Не ми е лесно да го кажа, но мисля, че двамата просто се използвахме взаимно. В което няма лошо. Но свърши.

— Разбирам — повтори Раф. Чудеше се дали тя не иска той да отрече, да почне да я моли да остане. Знаеше, че ще е грубо да й покаже колко малко емоции изпитва, а не искаше да е груб. Лола беше прекрасно развлечение, когато се нуждаеше от такова, а сега беше избрала идеалния момент.

И двамата изпитаха облекчение, когато чуха пред къщата да спира кола.

— Това трябва да е Мартин — небрежно каза Лола.

— Нали не възразяваш, че няма да се запозная с него? — попита Раф. — Ще ми се обадиш къде си, нали? Ако си забравила нещо. И заради пощата и такива неща.

— Ще ти се обадя — каза тя.

Раф сложи ръце на раменете й и леко докосна бузата й със своята. Все едно докосваше непозната.

— Желая ти всичко добро, Раф. — Насмалко да се разплаче. Все пак явно беше привързана към него. На Раф му се искаше и той да може да изглежда така.

— Ще ми липсваш, Лола — каза той, всъщност се насили да го каже.

Тя не каза нищо. Може би знаеше, че и това е лъжа. Вероятно я беше подценявал още отначало. Имаше нужда тя да е семпла и ясна и беше отказал да види каквото и да било, което не отговаряше на тази фантазия.

Обърна се и влезе през дневната в кабинета си. Оттам почти не чу как входната врата се затвори. Шумът на потеглящата кола на Мартин пък беше неразличим в шума на останалите коли по улицата.

Но тишината в къщата, когато беше сам, наистина сам, беше дълбока по някакъв нов начин.

Отиде до бюрото си, отвори третото чекмедже и извади пистолета, който държеше там. Валтер. Беше му подарък от благодарен престъпник от миналото. Веднъж Кърстен го беше намерила и го попита дали толкова го е страх от крадци. Той се опита да се пошегува и каза нещо, в смисъл че бил параноик, и тя май му повярва. А може би беше разбрала, още тогава, че единственият, срещу когото смята някога да го насочи, е самият той. Това беше застраховка, като отровата в капсули, която дават на десантниците, преди да ги пуснат с парашут на вражеска територия. Той го прибра. Все още нямаше нужда от него, въпреки че вече усещаше във въздуха лека миризма на изгоряло.

В дъното на същото чекмедже, изпод кочан банкови нареждания, извади снимките на Кърстен в рамки — беше ги прибрал, когато Лола се нанесе да живее при него. Размести няколко неща по бюрото си и сложи снимките така, че да ги вижда. На едната Кърстен беше сама, усмихваше се с широката си усмивка, която го беше накарала да се влюби в нея. Следващата беше снимката, на която двамата бяха в ресторанта в Барселона — бяха отишли там за един уикенд малко след като започна връзката им. И снимката, която беше направила Мириам след сватбата им, снимка, на която и двамата изглеждаха доста абсурдно самодоволни. Като котки, които току-що са излочили млякото. Или като двама души, които са влюбени и смятат да останат заедно завинаги.

Връхлетяха го съжаления, като мухи. Можеше да вини единствено себе си за краха на брака им. Кърстен веднага се беше сетила, че смъртта на Антъни не е нещастен случай, както твърдяха той, Мириам и Даяна. Тя беше прозорлива, не беше расла в джунгла от лъжи и мълчание и смяташе, че единствената възможност е Даяна да бъде разобличена и справедливостта да възтържествува. Не разбираше защо той, адвокатът, е готов да разруши устоите на закона. Но не й отне дълго да се сети, че това не е първият път, когато се е случило, и започна да задава въпроси за смъртта на баща им. Събра две и две и получи четири — или приблизително толкова.

Достатъчно близко, за да е опасно.

Той, разбира се, правеше всичко, за да я отклони от следата. Трябваше да се сети, че е невъзможно. Мълчанието и възпрепятстването направиха така, че между тях зейна пропаст. Той никога не бе смятал, че може да избира дали да защитава майка си: просто трябваше да го прави. Но сега тя така и така беше разобличена, старица, заключена с обикновени престъпници. Пресата се беше окопала пред прага му, цялото му семейство търпеше изпитателните погледи не само на властите, а и на общественото мнение. Ставаше това, от което най-много се беше страхувал, но и то не беше толкова непоносимо като загубата на Кърстен. Трябваше да пожертва Даяна, когато това можеше да спаси брака му. Сега му беше много трудно да си спомни от какво толкова се е страхувал. Разобличаването не беше чак толкова тежко, съвсем не толкова тежко като да прекара остатъка от живота си без Кърстен.

Още по-лошо беше съзнанието, че като бе отказал да позволи Даяна да бъде разобличена след смъртта на Антъни, както искаше Кърстен, той всъщност беше подписал смъртната присъда на жена си.

Може би, когато това съзнание станеше непоносимо, щеше да дойде ред на пистолета.

В градината се лееше есенен дъжд, здрачаваше се. Когато Мириам дойде, той още седеше на бюрото си.

— Защо дойде? — попита я.

— Лола ми се обади.

— Казала ти е?

Мириам кимна.

— Джони ме напуска, Раф. Заминава другата седмица и не иска да ми каже къде. Иска да продаде Уордли.

Тя сложи ръка на рамото му, а той наведе глава и бузата му докосна пръстите й.

— Бедната ми Мири. Това е тежко.

— Да — каза тя.

— И какво ще правим сега?

— Ще продължим. Това е най-доброто. Както сме правили винаги.

— Мислиш ли, че ще можем?

— Сигурна съм. Всичко ще се оправи, Раф.

Раф искаше да й вярва. Но започваше да се пита дали сега, след това, което се беше случило, не е прекалено късно.